Ана Годбърсън
Обречена красота (19)

19

— Накъде? — попита шофьорът на семейство Марш, докато слизаха от моста и се насочваха към града.

На задната седалка се беше разположила Астрид, яркочервената й рокля падаше свободно около стройното тяло и по бебешки меката кожена тапицерия. Копринената рокля подчертаваше дискретно крайниците й по начин, който бе достатъчно провокативен и същевременно много й отиваше; беше решила, че не са й необходими никакви накити. До нея седеше Били, облечена в широк моряшки панталон, очите й бяха подчертани с черен молив, а лъскавата коса бе пригладена назад. Краката и на двете бяха кръстосани. Момичетата се бяха наклонили една към друга, на седалката между тях беше оставен сребърен фласк. Вече бяха отпили няколко глътки, които изостриха нетърпението на Астрид за предстоящата вечер и я накараха да се почувства специална.

— „Джънгъл“, „Гърл Лезли“, „Кентъки Рум“ — предложи Били. — Другият вариант е поне веднъж да се направим на дами от класа и да отидем в „Риц“.

— Аз съм дама от класа и без „Риц“.

Били й се усмихна хитро.

— Така си е.

Астрид затвори очи и се опита да си представи мястото, на което имаше най-голямо желание да бъде. Кадифени завеси, палми в саксии, изпъкнали огледала и спретнато облечени продавачки на цигари, но в този момент й се прииска нещо повече. Представи си семпло заведение с дървени стени в стил рустик, красиво гравирани столове, където мъжете са красиви по малко грубоват начин и всички се надпреварват да разговарят с нея.

— Миличък — тя се приведе напред и стисна облегалката на предната седалка, като се опита да прикрие факта, че не помни името на шофьора. — Ще можеш ли да намериш едно заведенийце в Уест Сайд, казва се „Барис Тавърн“. Май беше близо до водата, може би на Петдесет и някоя…

Шофьорът я погледна преценяващо в огледалото за обратно виждане.

— Може и да мога — отвърна й с нежелание.

Много й беше приятно да отиде на място, където шофьорът на майка й нямаше никакво желание да я заведе, затова го погали по рамото.

— Знаех си, върхът си.

Продължиха да криволичат по улиците с падането на мрака. На шофьора му се наложи да спре и да попита. Накрая намериха бара — стара барака, точно на кея, осветена от неонов надпис, на който пишеше „Барис Тавърн“, очевидно по-нов с поне двайсет години от всичко останало тук. Шофьорът спря отстрани на кръчмата, макар едва да се виждаше, смалена от огромните кораби на вода.

— Това ли е прословутото място? — Били я погледна подозрително над фласка.

Астрид свали прозореца, за да помирише морето. Не беше приятно, както си представяше, и сбърчи нос. Соленият въздух беше примесен с мирис на катран и далечна животинска миризма. Картината, която беше обрисувал Виктор, докато играеха на карти, бе много въздействаща. Още повече беше решила, че това ще бъде новото й откритие и скоро младите нощни птици ще започнат да идват тук и няма да могат да се начудят на находката й.

— Не знам — обади се шофьорът и стисна здраво волана с облечените си в ръкавици ръце. Все още не бе угасил двигателя.

— Не ставай досаден! — засмя се Астрид, отпи глътка уиски и размърда рамене. — Ще бъде върховно.

Докато слизаше от автомобила, полата на роклята й се разгърна и затрептя около краката й, а хлабавото боди, набрано под кръста, целуна кожата й. Нощта беше топла, звездна, тя се радваше, че не носи пръстена на мъж. Били заобиколи, двете се хванаха за ръце и влязоха с полюшване на бедрата, като внимаваха токчетата им да не попаднат в някоя пукнатина на асфалта.

— Мили боже — прошепна Били още на входа.

Стените бяха покрити с шперплат и макар подът да бе от същия материал, изглеждаше в значително по-тъмна отсянка както заради мръсните ботуши, тъпкали го години наред, така и заради падналите, вгнездили се в него монети, лимонови резенчета и други боклуци, но на пръв поглед изглеждаше от съвсем различен материал. Отнякъде се разнасяше миризма на кисело. Може би идваше от бирата или от мъжете, които се бяха настанили вътре — не повече от десетина, — разположили се на три огромни маси. Половината се ухилиха като вълци, щом съгледаха изисканите момичета, а останалите ги зяпнаха подозрително.

— Здравейте, момчета! — изчурулика Астрид и приближи до бара, пред който се побираха едва четири стола. Нямаше нито бутилки с алкохол, нито барман. Били последва Астрид с нежелание и се настани на високото столче до доведената си сестра.

Много бавно един от мъжете на масите стана и заобиколи бара.

— Предлагаме само уиски и бира.

— Значи ще пием уиски — отвърна ведро Астрид.

— Ако това е някое от „приключенията“, на които те е водил Чарли — обади се Били и запали цигара, — поздравявам те, задето го заряза.

— Не бъди лоша, ще те чуят! — Астрид намигна на един от ухилените и случайно остави презрамката на роклята й да се плъзне надолу по рамото. — Освен това си мисля, че дори Чарли ще се почувства леко нервен да дойде тук, така че дай да се позабавляваме, докато можем, миличка. Това местенце си е мое откритие.

Междувременно, барманът се върна от задната стаичка с две различни чаени чаши с някаква кафява течност.

— Прекрасно — рече Астрид, погледна го в очите и използва цялото си тяло, за да изрази благодарността си.

Били изпусна дима и поднесе чашката до устните си.

— Гадост! — възкликна тя. Астрид се обърна навреме, за да я види как плюе кафявата течност обратно в чашата. — Да не си посмяла да го пиеш — предупреди тя Астрид. — Направо можеш да ослепееш.

— Тихо — отвърна бързо Астрид.

— Можеш да ми вярваш, че някакви селяни от Джърси са забъркалия тази помия в мръсния си обор. — Тя се закашля и побутна чашата към мъжа зад бара. — Надявам се няма да ни искате пари за тази гадост.

Усмивката на един от мъжете, настанили се на маса до врата, се стопи.

— Че к’во му е на уискито ми? — попита той. Или му имаше нещо на езика, или зъбите му бяха избити, може би криви, защото не говореше както трябва.

— Нищо, господине — отвърна без колебание Били и посегна към цигарата си. — Само дето това не е уиски.

След тези думи настана мълчание, освен че на всички им стана ясно как и той, и останалите двама на масата мислят разни неща, които не изричат. Астрид се усмихваше смутено на хората в кръчмата, а после чувството на неудобство се разсея, защото двама новодошли — малко по-добре облечени от останалите, чиито черти и стойки издаваха склонност към жестокост — се настаниха на празна маса. Барманът отиде при тях, заговориха приглушено и той пак влезе в задната стаичка.

— Абе, чудех се. — Не беше мъжът с уискито, а един от другите на масата, с работна риза с навити ръкави, които откриваха избелели татуировки под лактите. — Ти, тъмнокосата, дето хич не си хубава.

— Дааа — проточи с пълно безразличие Били.

— Та чудех се момче ли си или момиче?

Облак дим изскочи от устата на Били и скри изражението й. Дори забележката да я обиди, не се издаде. Без да бърза, стана и загаси цигарата в плота на бара.

— Писна ми — обърна се тя към Астрид. — Ще те чакам в колата.

Астрид само кимна. Всички в кръчмата зяпаха Били, докато вървеше към вратата с полюшваща се походка, но без да залита. Когато вратата се хлопна зад нея, Астрид си пое дъх и изпъна гръб.

— Изобщо не беше любезно! — опита се да обясни ведро тя. — Вие може и да предпочитате едно момиче пред друго — продължи и размаха приятелски пръст, — но никога не трябва да издавате предпочитанията си в присъствието на две момичета.

Столове изскърцаха по пода, някои от присъстващите сръбнаха бира, но по нищо не пролича забележката на Астрид да е достигнала до съзнанието на типовете.

— Да, ама ти си по-хубавка — изръмжа най-сетне майсторът на уиски.

Астрид поомекна и се обърна така, че да покаже профила си.

— Много благодаря, но… — посегна към чашата, отпи нервно глътка и в следващия момент съжали. Никога досега нещо толкова гнусно не бе докосвало устата й. Опита да се усмихне на майстора на уиски, но глътката опари езика й и тя разбра, че ако не изплюе, горчиво ще съжалява.

Небрежно, доколкото бе възможно, стана и тръгна към задната стаичка, където реши, че се намира дамската тоалетна. Усмихна се на всички, сетне се оказа пред бармана, който я насочи към някаква врата. Влезе в нещо като баня, наведе се над мивката и изплю уискито. Имаше чувството, че ще повърне, и се подпря на мивката с две ръце. Гаденето отмина, тя се огледа в огледалцето за бръснене и се усмихна на отражението си. „На това му се казва приключение“, помисли си и си каза, че определено е впечатлена от себе си, задето се е осмелила да остане толкова дълго в „Барис Тавърн“, а след това реши, че експериментът е приключил и е готова да отиде на друго място, с удобни за сядане места.

В този момент вратата зад нея се отвори. В огледалото съгледа мъж и остана загледана в него.

— Ако Чарли те е изпратил да ме прибереш, можеш да му предадеш, че повече нямам нужда от него.

Така и не видя промяна в изражението му, защото в следващия момент той нахлузи чувал на главата й.

 

 

Още преди „Трезор“ да отвори, успехът му бе гарантиран. Дължеше се на всички приказки за младата дама, за която се твърдеше, че е управител, а и на красивата сграда. Дължеше се и на репутацията на алкохола на семейство Грей, на репутацията на представителите на семейство Грей, които можеха да се покрият като много други криминални деяния след смъртта на лидера им, докато станаха по-силни, по-дръзки и се превърнаха във водеща сила. Вестникарите бяха харесали Кордилия и всеки път, когато пишеха за нея, продаваха огромни тиражи, харесваха я и останалите нощни птици, които надуваха клаксоните винаги когато минаваха по Петдесет и трета улица, само и само да привлекат вниманието към себе си.

Чарли може и да беше казал на Кордилия, че клиентите ще дотичат, когато отвори клуба, ала тя все още не можеше да повярва, че е постигнала нещо, дори докато беше в средата на бара. Мястото пулсираше от живот, бандата създаваше небивало настроение. Мозаечните плочи на пода не се виждаха, защото момичетата, облечени в най-новите и най-красиви рокли, а момчетата в костюми се бяха смесили със случайно попадналите и специалните гости — спортисти, картоиграчи, туристи, писатели, гледачи и политици. Хора, които не бяха работили дори ден в живота си, бяха рамо до рамо със започналите работа от времето, когато са били достатъчно високи, за да надничат над щанда в някоя сладкарница.

Докато тя се движеше през тълпата, облечена в наситенорозова рокля с буфан ръкави и забележително изрязан гръб, гостите се протягаха да я докоснат и привлекат вниманието й. Имаше мили господа, които държаха да й разкажат за баща й, момичета, които се надяваха тя да привлече вниманието към тях, като спре до масата им. Много скоро Кордилия разбра, че има и хора, които държат да научат за тайните складове, дали ще пият истинско шампанско и дали онези, които са изгубили безценните билети, няма да получат безплатна напитка. Много скоро на всички стана ясно, че младостта й не бива да ги заблуждава.

Тъкмо беше оставила масата на изискано облечен мъж, който твърдеше, че вкарвал алкохол от Канада заедно с Дариъс в началото на Сухия режим, когато чу гърлен женски глас.

— Здрасти, кукличке.

Мона Алегзандър беше в тъмнолилава официална рокля с шпиц деколте, което стигаше почти до пъпа й. Седеше на бара, от двете й страни се бе настанил по един мъж и щом Кордилия я видя, веднага отиде при нея.

— Хубаво местенце си спретнала — рече Мона и приглади внимателно черната си вълниста коса. Очите й бяха полупритворени, с много тежък грим, бузите й бяха розови, гладки. — Татко ти щеше да се гордее с теб. Притежаваш частица от него.

Кордилия грейна.

— Барманът глези ли те? — попита тя, а Мона доволна закима и вдигна чашата шампанско към Кордилия.

— Ще се погрижа да получи всичко необходимо — обеща мъжът от едната й страна, облечен в тъмнозелен костюм, който почти блестеше в сумрака. Кимна на Кордилия и поднови разговора си с певицата.

Кордилия вече беше чула някои от гостите, обзети от страхопочитание, да обсъждат „легендарната Мона Алегзандър“ и затова бе благодарна на съдбата и късмета, че я срещна преди няколко седмици. Напоследък й се струваше, че е длъжна да има късмет. Сега обаче трябваше да се погрижи за какво ли не и бе доволна, че няма да мисли над събитията, довели до този момент. Кордилия продължи без фанфари и овации, мина покрай бара и старите гишета на касиерите.

На гардероба за шапки се виеше опашка и тя спря наблизо, за да провери какво става. Момичето с приятно име Кони, което дойде да търси работа вчера, сега действаше като автомат, а купата й беше пълна с банкноти.

— Кони — момичето бе претрупано с работа и Кордилия трябваше да я повика по-високо, за да привлече вниманието й.

— Всичко наред ли е? — попита Кони и пристъпи бързо към шефката си.

— Премести купата зад прозорчето. Не се знае дали някой от тези типове няма да заграби всичко.

— Добре, госпожо. А, да! Това дойде за вас.

Кони се наведе и взе кутия, след което вдигна капака с усмивка. Вътре имаше гривна от бели орхидеи, положена във фина алена хартия.

— Нали нямате нищо против, че надникнах? — продължи срамежливо Кони.

Кордилия беше ходила при цветар и бе поръчала да изпратят цветя, но се изненада, че получава подобен подарък. Никой досега не й бе изпращал цветя. Погледна през рамо, сякаш очакваше да види изпращача. Докато се обръщаше, Кони завърза гривната на китката й. Не искаше да покаже колко силно й е въздействал подаръкът, кимна отсечено и отново се шмугна сред тълпата, движеше се между масите, проверяваше дали не са се натрупали прекалено много чаши, дали всички имат достатъчно за пиене. Очите й пробягваха по морето от лица и се питаше кой от тях е искал да й обърне специално внимание. Тъкмо реши, че става въпрос за случаен обожател, когато забеляза Чарли да разговаря с охраната на вратата. Там се бяха събрали доста хора, спираха веселяците да нахлуят и се оглеждаха, и ослушваха да не би някой от семейство Хейл да реши да създава неприятности. Едрият с шапката, нахлупена ниско над лицето, кимаше, после Чарли отстъпи настрани и се отправи към задната част на клуба. „Разбира се — помисли си тя, — Чарли ми ги е изпратил, за да ме поздрави.“

Обърна се и се насочи към него, но той бързаше, почти разблъска хората, за да мине. Едрите му черти бяха замръзнали, очите му изглеждаха потъмнели, вперени право напред. Почти затича, за да го настигне, и бе почти до него, когато той се блъсна в дребно момиче в рокля на жълти пайети.

— Аууу! — писна тя, когато забеляза, че коктейлът е изхвърчал от ръката й.

— Ей, ти! — кресна след Чарли мъжът до нея и светкавично се изправи, а столът му падна назад.

Кордилия забеляза, че от съседните маси проследяват Чарли с поглед, и забърза, за да се извини на момичето с жълтите пайети и придружителят й.

— Заповядайте — рече тя, извади няколко червени билетчета и ги подаде на момичето. — Забавлявайте се.

Кордилия не изчака да разбере дали клиентката оцени жеста. В корема й сякаш бе заседнал камък. Нещо не беше наред. Беше видяла лицето на Чарли и сега се провираше в тълпата, за да разбере какво става. Оркестърът свиреше, всички крещяха, но щом влезе през масивните медни врати към офисите и гримьорните, чу гласа на Чарли над данданията.

— Как, по дяволите, се е случило? — изкрещя той. Продължи да крещи, докато тя чакаше уплашено зад вратата.