Ана Годбърсън
Обречена красота (3)

3

— Много ви моля да ме извините! — възкликна Лети Ларкспър, въпреки че мъжът със сламената шапка, кацнала високо над челото, се беше блъснал в нея.

Може би хората я смятаха за недостойна за внимание, може би ниският й ръст или пък облеклото я превръщаха в скромно и незабележимо момиче. Както и да е, думите й с нищо не промениха пренебрежителното отношение и той се настани така, че раздели Лети от приятелката й Кордилия. В средата на кръга беше застанал Чарли, братът на Кордилия, облечен в лимоновожълт костюм, и разказваше някаква история, като същевременно размахваше наполовина изпит коктейл джулеп. Имаше нещо в историите на Чарли, което тя тайно ненавиждаше, а в момента се беше отказала да следи сегашната.

Млади хора в леки костюми и прави рокли се бяха събрали на групи по ширналата се поляна, смееха се и похапваха пържено пиле от чинии от китайски порцелан. Беше четвърти юли, но празникът, организиран от надутите приятели на Астрид, по нищо не приличаше на нито едно празненство по случай Деня на независимостта, на което Лети бе присъствала. Домакините живееха в огромна бяла къща с високи колони от двете страни, а гостите се бяха събрали на ливадите наоколо. Голям оркестър изпълняваше жива мелодия на дървена платформа, но слънцето бе високо в небето и на никого не му се танцуваше в горещината. Няколко пухкави облачета се оглеждаха във водата и не заплашваха приятното прекарване. Небето беше наситеносиньо.

Лети се наведе напред, опита се да привлече погледа на Кордилия, за да разбере дали тя не иска да се разходят по брега и да разгледат лодките. Проблемът беше, че мъжът в розовия памучен костюм се заливаше от смях и шляпаше бедрото си, затова тя така и не успя да види добре какво става.

— Добре тогава — въздъхна тежко Лети.

Кордилия не я погледна и тя се обърна, и тръгна сама към водата. Може би трябваше да слуша внимателно историите на Чарли, също като останалите, защото той беше направил невероятен жест, като й позволи да живее заедно с Кордилия в прекрасно обзаведения апартамент на третия етаж на Догуд, да се храни на трапезата му и да облича дрехи, платени с парите, изкарани от незаконна дейност. Тя обаче така и не успя да се отърси от първото си впечатление за Чарли, когато се присмя на изненадата й от вкуса на бирата. Разбира се, че дотогава не бе вкусвала бира. Не и докато името й беше Летиша Хобстад и съблюдаваше правилата в семейството на производители на млечни продукти в Юниън, Охайо, които не й позволяваха да близне безалкохолна напитка, камо ли алкохол.

Все още чуваше гласа му, докато вървеше към високата тръстика в самия край на имението. Пясъкът пък се простираше чак до нетрепващата повърхност на залива и тя усети мириса на солена вода, чу песента на птиците. В тази част на света дори дивата природа тънеше в доволство, дори от нея лъхаше на възпитание и изтънченост и докато стоеше сама, токчетата й, наполовина потънали в почвата, а плисираната бяла пола плющеше около краката й, тя си представи, съвсем за кратко, че е едно от отраканите момичета, чиито смях избликваше с лекота, когато бяха около момчетата в блейзъри, с които се познаваха още от деца.

— Госпожице Лети, все още не сме получили потвърждението ви за градинското парти! — опита се да си представи как Кас Боумонт (с когото Астрид я запозна, когато влизаха, преди да се разсее с някаква съученичка) разговаря с нея. След това Лети щеше да се ококори, да издаде лекичко долната си устна и да промълви извинение, понеже същия месец е получила необичайно голям брой покани и просто е пропуснала да отговори навреме.

— Лети… ти ли си?

Необходими й бяха няколко секунди, докато осъзнае, че някой наистина я вика. Изчерви се, макар да се постара да се държи смело и стегнато, и се обърна, изненадана как някой сред присъстващите изтънчени люде я е познал. Още щом го мярна, й се прииска да подскочи от радост при вида на познатото лице, но се и сви от срам, защото писателят Грейди Лодж знаеше твърде много от тайните й, които можеше да издаде пред богопомазаните от Уайт Коув.

Последният път, когато го видя, бе най-ужасният в живота й, откакто дойде в Ню Йорк, — беше изгубила работата си, изгониха я от апартамента, главата я цепеше, след като беше пила джин, и я грозеше безрадостната възможност да се върне в Охайо и да изтърпи безкрайния гняв на баща си. Грейди беше единственият мил човек, за когото се сети, и го потърси, за да го помоли за помощ. Когато най-сетне го откри, той беше подръка с някаква красавица и не събра смелост да го повика. Грейди знаеше много за нея — как е била заблудена от притаилата се в тревата змия, наречена Еймъри Глен, който се представяше за театрален продуцент, а в действителност беше гнусна пиявица. Освен това му бе известно, че е започнала работа като продавачка на цигари, нещо, от което не се срамуваше, докато не започна да ходи по партита като сегашното, където гостите до един бяха членове на кънтри клубове и се познаваха от различни пансиони.

През следващите няколко минути тя мигаше недоумяващо, докато изпъваше гръб и се опитваше да заприлича на една от възпитаничките на госпожица Портър. Сетне забеляза усмивката, отправена й от Грейди, и в отговор също му се усмихна. Двамата никога не се бяха целували, но тя знаеше от начина, по който я наблюдаваше от стола си пред бара в „Севънт Хевън“, че той я сваля, и й стана приятно да усети възхищението му. Бялата му кожа бе леко порозовяла от слънцето, а косата изглеждаше по-светла. Беше разделена на път по средата, леко бухнала от двете страни; той беше в костюм в цвят слонова кост, много подобен на предпочитаните от останалите младежи на партито. Очите му бяха дълбоки, мили, излъчваха чистотата, която го караше да му има пълно доверие. Сега вече нямаше никакъв смисъл да се преструва, че не го познава, защото той тръгна към нея, пое ръката й и я целуна.

— Госпожице Ларкспър, мислех, че съм ви изгубил завинаги.

— Не, не… реших за известно време да се оттегля в провинцията.

— Отива ви — грейна Грейди. — Да ви попитам ли как се озовахте тук, или да не насилвам късмета си?

Малката устичка на Лети остана отворена, но преди да започне с обясненията, над рамото на Грейди забеляза, че приближава жена. Мислите й се разпиляха в мига, в който разбра, че това е същата жена, която го посрещни на онзи тротоар. От ушите й висяха букети диаманти и перли, блестяха и на китките, полата й шумолеше уверено по женствените бедра. Лети отстъпи крачка назад и си каза, че на Грейди едва ли ще му стане приятно, ако новата му приятелка се натъкне на старото увлечение. Тя беше забележителна. Момичето усети как обувката и потъна в меката разкаляна почва покрай тръстиката и замахна безпомощно с ръка.

— Внимателно! — Грейди посегна и я изтегли на по-твърдо.

Междувременно жената с червеникавата коса застана до него. Очите й, ококорени любопитно, се местеха ту към Лети, ту към Грейди, чиято силна ръка я придържаше. Дишането на Лети се поуспокои, сърцето й започна да бие по-спокойно и макар да бе наясно, че най-разумното в момента е да се отдръпне от него, не помръдна от мястото си, дори се облегна на него за подкрепа.

— Дороти, това е моя приятелка. — Придружителката на Грейди изглежда никак не се притесни от присъствието на друга жена, а червените й устни се извиха в искрена усмивка. На Лети тъкмо й хрумна потискащата мисъл, че очевидно не прилича на заплаха, когато Грейди продължи: — Лети Ларкспър, запознай се със сестра ми Дороти Коб.

— Ха! — Допреди малко Лети бе силно притеснена, когато видя Грейди Лодж, но разкритието, че момичето, за което досега бе сигурна, че е любимата му, е роднина, я изпълни с облекчение. — Много ми е приятно — продължи тя и пое ръката на Дороти, като я разтърси малко по-ентусиазирано, отколкото бе прието.

— Да не би това да е прословутата Лети? — попита направо Дороти?

— Ами, да — призна объркан Грейди и погледна смутено Лети. — Трябва да призная, че разказах на госпожа Коб някои неща.

— Няма нищо! — Лети се бе чувствала почти невидима сред тълпата този ден и фактът, че някой знаеше нещо, макар и незначително, за нея, я накара да се усмихне широко. — Грейди беше един от първите, които се държаха мило с мен, след пристигането ми в града.

— Значи не сте от Ню Йорк.

— Не, аз… — Лети замълча и стрелна Грейди с поглед, запита се какво и колко й е казал, дали знае подробности от бягството й от Охайо. — Не съм оттук — заяви уклончиво тя.

— И така — отвърна Дороти пресилено любезно, — прекрасно е, че най-сетне имаме възможност да се запознаем.

Тя наведе изисканата си глава, обърна се и пое към поляната, където я пресрещна жена, накичена също като нея със скъпи бижута.

— Сестра ми се омъжи за Стилуел Коб от семейство Коб, които се занимават с дърводобив, затова получи покана за соарето. — Той едва сега пусна ръката на Лети. Пъхна ръце в джобовете, изнесе тежестта си напред, после се заклати назад на пети. — Както виждаш, тя е доста глезена жена.

— Да, личи си. — Значи ето как Грейди Лодж, който пишеше разкази и непрекъснато търсеше кой да ги публикува, се беше озовал на партито на семейство Боумонт по случай Четвърти юли.

Лети изви срамежливо очи и притисна длани в бялата памучна пола, за да приглади гънките, които, вероятно видими за наблюдателното човешкото око, по-скоро бяха въображаеми.

— Искате ли да дойдете с мен да погледаме лодките, които идват и заминават?

— С огромно удоволствие. — Грейди преплете пръсти с нейните и двамата поеха бавно покрай водата. — Трябва да ми разкажеш — само започни от началото и не изпускай нищо — какво стана с теб от последната ни среща насам.

Да му сподели ли как Еймъри Глен й удари шамар и настоя да се съблече пред тълпа виещи от възторг и нетърпение мъже, или за дългата нощ, прекарана на гара „Пенсилвания“, където не спря да се пита какво ще стане с нея? При тези спомени бузите й пламнаха и пак усети как гордостта й се изпарява. Пое дълбоко от соления въздух и смени темата, като посочи близкия сервитьор.

— Искате ли нещо за пиене, господин Лодж?

— Не, благодаря. Няма нужда, госпожице Ларкспър. — Може би забеляза как Лети се изчерви, защото в следващия момент добави: — В моята професия, когато някой попадне в нова социална среда, би трябвало да опази трезвата си мисъл, за да наблюдава по-добре какво се случва наоколо.

Бяха стигнали на мястото, където ливадата максимално се доближаваше до водата и се настаниха на едно от красивите одеяла, проснати на тревата за предстоящата заря по тъмно.

— За това ли пишете? За богаташи, които прекарват безгрижно времето си… — Когато се чу на глас да изрича думите, в тях прозвуча острота, която я изненада — цял следобед се усещаше потисната от пищното парти в имението на семейство Боумонт и се чувстваше като дете, залепило се за витрината на сладкарница, понеже няма пари да си купи нещо.

Грейди я погледна развеселен.

— И за това, и за много други неща. Все още се уча. Нямам представа какви теми ще избирам, когато стана истински писател.

Дълбоките му сиви очи заблестяха и той въздъхна примирено.

— Не знам. Прекарвам доста време на писалището си. Нещата ще се променят едва когато хората започнат да ме молят да публикуват най-новата ми история, вместо аз да ги моля да благоволят да я прочетат.

— Много ми се иска да се нарека истинска певица… — Лети сви рамене, извърна очи към синята вода, ширнала се пред тях, и замълча. Заопипва подгъва си, замислена дали да довърши мисълта си, усети, че той внимателно я наблюдава, и реши да добави още нещичко: — Само че не мога да направя нищо, преди да си намеря банда, нали?

— Чувал съм те как пееш, имаш прекрасен глас… Бандата няма да те направи по-добра певица.

Лети се усмихна неуверено и изви лице, когато чу комплимента.

— Не съм чела нито една от историите би, въпреки това… мога да кажа същото и за вас.

— Благодаря — отвърна с усмивка Грейди. — Ти си истинска певица, а аз истински писател… Дано в най-скоро време и двамата си намерим по-широко поле за изява.

Имаше нещо по-прекрасно в чертите на лицето на Грейди от последния път, когато го видя, и й се прииска да продължи да го гледа, докато разбере какво е точно и открие название за него. Нещо у нея, независимо от възпитанието й, я караше да изпитва неудържимо желание да се държи флиртаджийски… вместо това се усмихна.

След това чу друго момиче, очевидно застанало съвсем наблизо, да изрича мислите й.

— Грейди Лодж, този следобед си невероятно прекрасен!

Когато обляният в слънчева светлина следобед отново засия, пред погледа на Лети се появиха първо момчешките черти на Грейди, а когато сведе очи, видя и Нийчи Уитбърн. Беше се настанила на одеялото между двамата така, че светлорусата й коса обрамчваше аристократично лице. Носът й представляваше дълга, права, вертикална линия, а устните й — хоризонтална. Беше поставила ръце върху гърдите на правата си рокля, кръстосала глезени така, че оксфордските на висок ток в кремаво и бяло бяха една до друга, а изражението й криеше веселост. То бе изкривило лицето й на една страна, сякаш бе скрила бонбон в бузата.

— Лети Ларкспър — обади се Грейди, — запознай се с Пийчи Уитбърн.

Нийчи подаде ръка с чудесен маникюр.

— Изключително ми е приятно — отвърна тя и по нищо ни пролича да познава момичето, макар Астрид вече да ги беше запознала във фоайето на семейство Боумонт. — Колко време ще останеш в Уайт Коув? — продължи тя и отново насочи вниманието си към Грейди.

— Само днес. На разположение съм на Дороти — обясни той.

Пийчи премести поглед от единия към другия. Пръстите й барабаняха бързо по гърдите. После се изправи неочаквано бързо и сгъна скромно дългите си загорели крака, а накрая приглади сресаната на една страна коса над обсипаната с бледи лунички буза.

— Много си красива — заяви тя и посочи с нацупени устни, скрити под бледо червено червило, към Лети, но без да я поглежда.

— Ами… — За момент Лети сведе поглед и заопъва полата си по бедрата. — Благодаря.

— Той е ужасно сладък, нали? — продължи да бъбри Пийчи.

Големите сини очи на Лети се стрелнаха първо към Грейди, сетне отново към Пийчи.

— Май да.

— О, сладък е и още как. Аз знам по-добре. Близки сме открай време.

— Открай време… — Гънките по полата на Лети вече не е я интересуваха, защото се опитваше да си представи как Грейди, който живееше на таван на Бедфорд Стрийт в Гринич Вилидж, се е запознал с Пийчи, която положително живееше в някоя внушителна къща наблизо. — Как се…

— Ами… — Грейди смръщи чело и погледна Пийчи. — Не че се познаваме открай време, просто откакто сестра ми е омъжена за господин Коб и се премести да живее наблизо, с Пийчи са приятелки.

— И много повече — подчерта Пийчи с гърлен смях, замахна неопределено с ръка и се настани по-удобно, сгъна крака на другата страна така, че Лети да забележи колко дълги и изваяни са прасците й.

— Освен това веднъж написах статия за Пийчи.

— Тогава разбрах колко приятно се прекарва с господин Лодж. — Пийчи извърна очи нагоре и започна да разказва весело за статията, която Грейди подготвил за дебюта й. На няколко пъти писателят я поправи, а тя прие корекциите през смях, веднъж дори го перна по коляното. Лети обаче вече не обръщаше чак толкова голямо внимание. Последното, което чу и запомни, бе как с Грейди се прекарвало приятно и единствената й мисъл бе, че това е самата истина. Дори в компанията на момиче, чието безупречно възпитание и скъпа рокля бе накарало Лети да се свие от неудобство, тя се чувстваше прекрасно и знаеше, че трябва да благодари на очите на Грейди, които издаваха, че не спира да мисли за нея, че за него е прелестна, също като момичетата, насядали по тревата в имението на семейство Боумонт. — Както и да е — рече в заключение Пийчи. — Затова съм такава късметлийка, че познавам Грейди Лодж.

— Господин Лодж познава много хора — вметна Лети.

Говореше на Пийчи, макар да гледаше към Грейди. Беше й приятно той да не се чувства уплашен като нея от маниерите, придобити в някой скъп пансион, и новите обувки, неочупени от по-голяма сестра или брат.

— Точно така. Допада му онова, което върши. Това, за съжаление, означава, че е особено търсен… Грейди, сестра ти ме изпрати да те взема. — Тя използва рамото му за опора, за да се изправи, направи няколко широки крачки към къщата; високото й гъвкаво тяло излъчваше самоувереност.

— Беше ми далеч по-приятно, докато обсъждахме изкуството — прошепна Грейди на Лети и извъртя очи.

— И на мен ми беше приятно.

— Какво ще кажеш в най-скоро време да продължим разговора?

Грейди извърна срамежливо поглед настрани.

— Господин Ло-одж — запя нетърпеливо Пийчи. Беше спряла на няколко крачки встрани на поляната и ги наблюдаваше, подпряла ръце на ханша.

— Много ми се иска да излезем заедно.

Сега бе ред на Лети да извърне взор и да поруменее.

— С удоволствие — отвърна тя.

— Къде да те намеря? — попита Грейди, докато се изправяше.

— Знаете ли имението Догуд? — попита Лети и се опита да не издава колко е разочарована от неговото оттегляне.

— Да, разбира се. Приятелката ти Кордилия… сега си спомням. Четох някъде, че била дъщеря на Грей. Радвам се, че двете сте се намерили отново. — Той й намигна, посегна към ръката й и докосна пръстите й с устни. — Ще ти звънна утре, прелестна госпожице Лети.