Ана Годбърсън
Обречена красота (24)

24

Нощта беше невероятно дълга, но когато Кордилия най-сетне се върна в Догуд, вече не й се спеше. Часове наред сърцето й се свиваше от страх за най-добрата й приятелка; ала след това, когато видя как другата й най-добра приятелка омайва капризната манхатънска тълпа с песните си, усети да се отпуска. През тези часове продаде стотици бутилки шампанско с безобразна надценка и крачи нервно напред-назад толкова много, че краката й се подуха и й се наложи да си свали обувките, но тревогата и вината, които изпитваше по време на отвличането, не се разсеяха веднага. Усети спокойствие или нещо подобно да се връща у нея едва когато влезе в стаята си и завари Лети да спи дълбоко в огромното легло, с коса като кос, кацнал на бялата възглавница.

Кордилия пристъпи на пръсти до гардеробното, изми си лицето, свали грима. Не искаше да буди приятелката си и легна на плюшеното бяло канапе до прозореца. Мислите не я оставяха намира и се страхуваше, че скоро няма да заспи. Изглежда все пак бе заспала бързо, защото не помнеше нищо друго, преди да се събуди, свита на топка на канапето. Прозорците бяха отворени, отвън нахлуваше слънцето, а Лети я нямаше.

Все още не беше свалила червената рокля от снощи, гривната от орхидея беше смачкана и увехнала на китката й.

— Ох — изпъшка и за момент отпусна чело в длани.

После свали гривната и реши, че няма никакво значение кой я е изпратил, нито пък какво е вложил като послание. За нея бе оставен поднос със закуска и щом съгледа храната, намери воля да се изправи, да си налее чаша кафе. Вестниците бяха донесени заедно със сладкиши и сок и тя отнесе клюкарските страници в гардеробното и зачете мързеливо, докато си оправяше косата.

НАЙ-НОВИТЕ ЗВЕЗДИ НА МАНХАТЪН гласеше заглавието, а статията беше пълна с хвалби.

Снощи, в заведението, за което се говори от седмици, красавиците на града, облечени както в елегантни, така и в забележително странни тоалети, се събраха усмихнати и щастливи, готови да огледат присъстващите и да оставят присъстващите да ги огледат, накрая станаха свидетели на раждането на ярка звезда. Госпожица Лети Ларкспър, сираче от жестоките улици на Бронкс, се качи на сцената като славей на джаза, полетя в старата банка, кръжеше над бара, в който всички се прекланят пред всемогъщия долар…

Кордилия затвори вестника и погледна отражението си. Изглеждаше с още една година по-стара от вчера по същото време, но поне беше постигнала успех и това трябваше да я радва. Може би просто бе изморена. Отпи нова глътка кафе и тръгна надолу.

— Корд! — чу гласа на Чарли, още преди да стигне до площадката на втория етаж. Той излезе от билярдната и тръгна към нея, облечен в гълъбовосив костюм и риза в цвят слонова кост, с див блясък в очите и пурпурни кръгове под очите. Мъжът, който снощи хвърляше чаши и бутилки по стената и разблъскваше клиентите, вече го нямаше. Сега бе щастлив като момче, току-що получило първия си велосипед за Коледа, което бе забележително за мъж с неговия ръст. Пристъпи към нея с широко отворени ръце. — Успяхме, Корд! Наистина успяхме.

— Мислиш ли, че татко щеше да се гордее? — попита тя, когато той я прегърна.

— И още как, Корд, бъди сигурна.

— Снощи изкарахме доста пари, нали?

— Много, да. — Чарли отстъпи и стисна раменете на Кордилия, за да я погледна. Бе наистина забележително как лицето му, снощи разкривено от ярост сега бе изпълнено с детска радост и почуда. Той задържа погледа й с кафявите си очи. — Би ли направила нещо за мен?

— Каквото поискаш.

— Наясно съм, че ще ти се стори странно, но знам, че се мотаеш с Били Марш, така че може и да не ти се стори странно. Би ли ми станала кум или… де да знам, кума?

Кордилия дълбоко си пое дъх.

— Значи оправихте отношенията си с Астрид.

— Всичко е наред. Тази сутрин направих щедро дарение на малка църква на Мейн Стрийт и днес следобед ще ни венчаят в нея.

— Днес следобед ли?

Подобна стъпка й се стори прибързана, но грейна щастлива, също като него, и сякаш отрази радостта му.

Той кимна.

— Разбира се, че ще ти стана кум. Не е нужно да сменяш името заради мен, дори не знам дали заслужавам да бъда наричана дама.

Чарли я целуна шумно по челото.

— Добре. Ще ги прибереш ли? — подаде й малка черна кутийка за пръстени. — Толкова съм нервен, че непрекъснато ме е страх да не ги изгубя. Щях да дойда да те събудя. Много се притеснявах да не направя някоя глупост. Сега съм доволен, че не го направих. Поне един от нас ще спи спокойно.

— Добре, Чарли.

— Върви долу. Чакаш те в балната зала. Казах й, че ще пратя някого в града за рокля, но тя си е намислила нещо. Върви провери дали всичко е наред.

— Добре — Кордилия се вдигна на пръсти и целуна Чарли по бузата. — Но върви да вземеш студен душ, защото изнервяш и мен!

Тя спря на прага на балната зала. Отвътре долитаха развълнуваните въздишки на момичета, заели се с работа. Нито едно не продумваше. Надникна и видя Астрид, стъпила върху дървена щайга, русата й коса сресана, лъскава, кичурите, обхванали сърцевидното лице, бузите й грейнали, както винаги, очите затворени, докато Мили, застанала пред нея, шиеше с особено внимание. В краката й бе коленичила Лети, която внимателно оправяше подгъва. Бодито беше без ръкави, направено от златиста тъкан с египетски мотиви, които опасваха дълбокото деколте и се протягаха към широките презрамки. Полата беше от прозрачен бял плат, който я обхващаше отзад и двете половинки се срещаха отпред като завеси, а на всяка крачка дискретно щяха да откриват коляното й.

— Кордилия — извика я Астрид.

Кордилия остана изненадана, защото не бе забелязала кога приятелката й е отворила очи, но пристъпи напред, широко усмихната.

— Добро утро — поздрави тя.

Лети вдигна поглед и се усмихна, а Мили кимна отсечено.

— Майка ти знае ли?

— О, да — отвърна с неприкрито задоволство Астрид. — Лично й съобщих тази сутрин и дори в момента се опитва да организира тържество, достойно за събитието. След онова, което преживях снощи, разбира се, не смее нищо да ми откаже. Милата Били цяла нощ се е опитвала да я издири, за да й каже, че съм отвлечена, но никой не успял да я открие, преди всичко да приключи, затова сега е страшно гузна. Или поне се преструва.

— Струваш ми се много щастлива.

— Защото наистина съм много щастлива. Снощи преживях безкрайна нощ. Както и да е, с Чарли осъзнахме, че животът е твърде къс, не знаеш какво ще ти се случи утре, затова решихме да престанем с игричките и да започнем да се наричаме съпрузи, точно както отдавна желаем.

— Честито — усмихна се мило Кордилия. — Мога ли да помогна с нещо?

— Да, направи букетите за двете ни с Лети. Моля те, не се сърди, но помолих Лети да ми стане кума, защото Чарли беше категоричен, че ти трябва да му станеш кум. Знам, че звучи ужасно, но тази сутрин той се инати за всичко и не успях да го убедя да отстъпи.

— Нямам абсолютно нищо против. Така ще стане супер — Кордилия пристъпи към бялото пиано и започна да разделя калиите и да ги връзва.

— Харесва ли ти роклята ми? Сама си я измислих — продължи Астрид, сякаш се успокояваше, докато говореше за нещо. — Бодито е от тази стара рокля, която открих в гардероба на Дариъс — сигурно е на някое от старите му гаджета — и накарах Мили да отреже полата, която беше в отвратителен пурпурен цвят, после намерих това парче и ще се получи наистина божествено.

— Съвършена е.

— И аз мисля така. Единственият проблем е воалът, а този плат не става, защото ще се спъна и ще падна.

Сините очи на Лети се извиха към Астрид и ръцете й спряха трескавата си дейност.

— Знам какво можеш да използваш — със сигурност има мрежа за комари. Ще стане за воал.

После се обърна към Кордилия, сякаш идеята не й беше хрумвала досега. За момент и двете си припомниха прашния Юниън, където Кордилия беше пригодила мрежа за комари, за да застане до изпълненото с надежди момче, което изостави.

— Сигурна съм, че на тавана има. — При спомена я проряза невероятно силна болка и Кордилия извърна поглед. — Струва ми се, че видях. Ще изпратя едно от момчетата да провери.

„Извинявай“, изрече само с устни Лети, макар да нямаше за какво да се извинява. Каквито и неприятни спомени да бе събудила, те бяха изцяло по вина на Кордилия.

„И ти извинявай“, отвърна беззвучно Кордилия. Не беше сигурна заради кой от многобройните си грехове, някои незначителни, други ужасни, се извиняваше, но се почувства по-добре, когато го каза, а Лети изглежда я разбра. Усмихнаха се, както отдавна не се бяха усмихвали, и се заеха с работата си. Кордилия не помисли повече за ужасните неща, които бе причинила на Джон Фийлд, за да дойде в Ню Йорк, и се увлече в приготовленията за бракосъчетанието, което щяха да празнуват след няколко часа.

Трябваше да се поръча вечеря, нещо семпло, в духа на деня, студено месо, сандвичи с кюфтета и картофена салата от деликатесния магазин на Шор Лейн. Щяха да подредят масата на поляната, където Дариъс Грей провеждаше партита си, а гостите, които успееха да пристигнат на церемонията, щяха да бъдат поканени на тържеството пред къщата. Налагаше се да известят поне един репортер — семейство Марш може и да предпочитаха всичко да мине скрито-покрито, но не и Астрид. Кордилия знаеше, че първото изречение ще гласи Трафиканпгският син Чарли Грей, който в неделя вечерта направи първия си опит в бизнеса с нощните клубове, се ожени в неделя следобед за светската дама от Уайт Коув Астрид Донъл. Сега вече си имаше бизнес и внимателно трябваше да следи подобни клюки.

Камбаните на църквата от червени тухли на Мейн започнаха да бият. Репортерът и фотографът бяха на мястото и документираха подробно пристигането на булката и слизането й от лимузината в три и половина. Тя слезе от задната седалка на даймлера и спря, за да им се усмихне лъчезарно, сякаш бе очаквала да са там.

Щом Астрид разбра, че са направили снимките, продължи по извитата пътека към църквата, където чакаха Кордилия и Лети. Кордилия беше в семпла черна рокля с дълги ръкави и лодка деколте, която сигурно я запарваше на слънцето; Лети беше в лавандулов шифон с малки разкроени ръкавчета и седефени копчета, в която не приличаше чак толкова на фея, колкото обикновено.

— Готова ли си? — попита Кордилия.

Тя оправи мрежата за комари, която падаше от главата на Астрид, обърна се и тръгна напред, за да застане до Чарли. Стигна в предната част на църквата, когато засвири орган. Астрид си каза, че наистина се случва. Отначало Лети пое напред с бавни, отмерени крачки, и най-сетне дойде ред и на Астрид. Тя влезе в скромната малка църква и пое напред с обичайната си енергична крачка по пътеката към олтара, без да си направи труда да се обърне и да погледне роднините или семейството си, които макар и уведомени в последния момент, бяха дошли. Не откъсваше очи от Чарли, както и той от нея. Стигна пред олтара, подаде букета си на Лети и без сянка от съмнение протегна ръка на Чарли.

Очите му блестяха, нейните също. Свещеникът заговори. Тя не чу почти нищо, толкова омаяна бе от лицето на Чарли, от широката му усмивка, от сладкия начин, по който очите му бяха разделени под дръзките вежди. Веднъж или два пъти погледна към гостите. Присъстваше и Уила Хъринг, скрита под широкопола шапка, обсипана с цветя, и се опитваше да си придаде щастлив вид, вместо да разкрие завистта, че Астрид е направила малка сватба, а не нещо грандиозно с небивали фанфари. Тук беше и Били, вирнала гордо брадичка, с червено червило и черна шапка, подобна на типичните за ездачите в Севиля. Тя поклати глава и Астрид разбра, че бе уплашила горката Били страшно много. До нея бяха Върджиния Донъл де Груйте Марш, която даряваше с усмивка всеки, погледнал към нея, и се опитваше да се държи смело. Астрид обаче бе наясно как кипи от яд, че единствената й дъщеря не само се жени, за когото е решила, ами и прекалено скромно. Но това бе една от малките радости на деня.

Най-важен беше Чарли, който я наблюдаваше с усмивка, която никакво бедствие нямаше да успее да заличи. Чуваха гласа на свещеника, напевен, спокоен, който най-сетне изрече вълшебните думи.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Астрид, все още ухилена, пристъпи напред и прегърна Чарли през врата, той притисна устните й и се наведе театрално, когато органът засвири отново.

По-късно булката не успя да си спомни много от случилото се, след като Чарли я целуна, единствено откъслечни спомени: всички в църквата се изправиха, елегантните й приятелки се смесиха с момчетата на Чарли с лица, белязани от шарка, и пролъскващи костюми, майка й я стискаше за лакътя и повтаряше с остър глас колко се радвала; фотографът не преставаше да щрака, когато тя излезе навън, издрънчаха празни консервни кутии, които някой бе вързал за роудстъра на Чарли, докато шофираха по Мейн Стрийт към Догуд, а вятърът брулеше лицата им. Единственото истинско беше Чарли, силните ръце на Чарли, които я изнесоха от влажния вмирисан склад, където бе сигурна, че ще умре, и я отнесоха на сигурно място у дома, в Догуд.

Следваха ги други автомобили и макар тя да видя, че на поляната всичко е готово за предстоящия прием, нито един от двамата с Чарли нямаше намерение да обръща внимание на друг освен на себе си. На прага той я пое в ръце и влезе в къщата, която вече бе и нейна. Докато той се качваше по стълбите, тя долови ударите на сърцето му през тънката риза с цвят слонова кост и усети, че и нейното е ускорило ритъма си. Тя протегна ръка, обгърна лицето му с ръце, за да притиска устните му, които й се сториха приятно топли и меки чак до третия етаж.

На последното стъпало усети топла тръпка и се запита дали и Чарли я е изпитал. Предположи, че се страхува. Вече му бе обещала да е негова завинаги, а усмивката му доказваше, че всичко, поне според него, си е на мястото. Той я пренесе в спалнята и я положи на широкото легло с метални табли. Разкопча копчетата едно по едно, тя чу как пропукват нейните, сякаш отмерваха ритъма на барабан. След това усети тежкото му тяло върху своето, мирисът на кожата му и помадата на косата му изпълни ноздрите й. Не й остана нищо друго, освен да обвие врата му с ръце.

— Моя ли си? — попита той.

— Да — прошепна тя.

— Готова ли си?

Тя се усмихна и прокара пръсти през косата в основата на врата му.

— Да — потвърди Астрид, сякаш това бе най-прекрасната дума на света.