Ана Годбърсън
Обречена красота (13)

13

Царството на нощта е пълно с познати лица и тъкмо затова на младите хора, по-точно на момичетата, им се обръща толкова внимание, настаняват ги на най-хубавите маси, пропускат ги покрай жадните за забавления тълпи. Те са нови и следователно безценна валута, след като слънцето залезе и улиците се напълнят с изгубени души в търсене на волни развлечения. Нищо чудно, че множество очи следваха Кордилия Грей. Астрид беше особено горда, че е познала звездата в мига, в който тя се озова сред тях, и не можеше да се нарадва, че светлините я заслепяват, докато четирите вървят покрай армадата лимузини на Парк Авеню, надолу по стълбите към приземния етаж на каменна къща, която отвън поне изглеждаше мърлява и неподдържана, с изключение на прозорците, които потреперваха от необичайния шум, разнасящ се от приземието.

— Охо! — изписка Астрид, щом съгледа дюшеците, натрупани един върху друг в огромна задна стаичка, завити с няколко пласта прозрачни, ефирни кувертюри.

Винаги се възхищаваше на хитрите измислици, беше сигурна, че подобен декор не е струвал абсолютно нищо, а изглеждаше великолепно на фона на стенописите, където бяха нарисувани горски сцени, създаващи илюзията, че са прозрачни. Светлината от лампите на тавана бе приглушена от копринен парашут, който се спускаше ниско над тълпата посетители. Не беше влизала на подобно място, откакто Чарли пое бизнеса.

— Какво е това? — попита тя. — Бар или бордей?

— Наричат го „Спалнята“ — отвърна Били и се заоглежда.

Имаше мъже с разкривени лица, облегнали се на стените в сумрачната светилна, момичета със старомодни нощници от едуардианската епоха, които обикаляха с подноси, отрупани с напитки. Не бяха разголени, разбира се, но от тях лъхаше закачливост, защото сервираха по бельо. Очите на Астрид блестяха. Отново беше сред хора, които вършеха непозволени, лудешки неща. Беше с приятелките си и почти забрави гнева. Беше повече от доволна, понеже на Чарли изобщо няма да му хареса как сребристата рокля обгръщаше формите й и привличаше погледите.

Не проговори на Виктор и дума, откакто тръгнаха от Догуд. Той нервно въртеше очи и настояваше да придружи момичетата вътре, вместо да ги чака в автомобила.

— Ще ми навлечете огромни неприятности, госпожице Астрид — рече напрегнато, докато Били шепнеше нещо на портиера.

Щом слезе от автомобила, Виктор отказа да се държи като обикновен клиент и не откъсна поглед от четирите момичета. Астрид го погледна недоволна, но реши да не му обръща внимание и се отпусна на един от дюшеците, потупа мястото до себе си, за да накара Лети да се настани до нея, и подвикна на Били да им донесе шампанско. Били й отправи кисела усмивка, въпреки това й беше приятно да изпълнява подобни дребни задължения. Скоро се върна с цяла бутилка.

Момичетата наблюдаваха заведението иззад широките чаши, пълни с шампанско. Имаше мъже с кръгли очила, които приличаха на хора, които прекарват дните си в библиотека, дебютантки, облечени в коприна като Астрид и приятелките й, музиканти с дупки на лактите, мъже със златни ланци за часовниците, които размахваха пачки и настояваха да почерпят всички клиенти.

Тъкмо започна да й омръзва да наблюдава как другите танцуват, и влезе група колежанчета. Веднага забелязаха четирите момичета от Уайт Коув. Единият — висок, рус, с брадичка и пуловер с шпиц деколте, намигна на Астрид, но тя обърна профила си към него и се усмихна на Лети. Неочаквано си представи как изглеждат — Кордилия като истинска кралица в правата си рокля в патладжанен цвят, мънистата по тоалета на Лети проблясваха, Били излъчваше дързост в панталона си, докато Астрид бе нежна, разцъфтяла като роза, прегърнали се със слабите си ръце през раменете — и й се прииска отнякъде да се появи фотограф, за да я снима с приятелките й, докато се веселят без задръжки.

— Не съм сигурна, че тези момченца са на нашето ниво — прошепна тя на седналата до нея Лети.

Лети изви устни, обзета от нервна възбуда.

— Как разбра?

— Ами… — Двете се обърнаха да преценят петте момчета, застанали на няколко крачки, без да откъсват очи от тях. — Те, разбира се, не са истински мъже, но пък с тях може да убием известно време.

— Хайде, ела да потанцуваме — подвикна на Астрид русият със смешната брадичка.

Тя го погледна спокойно, пренебрежително и едва след това се обърна с блеснали очи към дребничката си приятелка.

— Какво ще кажеш, миличка. Без теб нямам никакво намерение да стана да танцувам.

Очите на Лети блестяха, белите й рамене се издигаха и спускаха.

— Аз харесвам моя познат… Грейди — отбеляза напълно сериозно тя, — но пък един танц не означава абсолютно нищо, нали така?

— Хм — Астрид проточи брат и се престори, че оглежда ухажорите. — Добре, ще потанцуваме, но ние изобщо не сме евтини! — заяви предизвикателно.

Русото момче грейна и протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Един от приятелите му също пристъпи напред, за да отведе Лети на дансинга, а третият покани Кордилия.

— Няма ли да дойдеш? — провикна се Астрид през рамо към Били, когато русото момче я прегърна през кръста и стисна ръката й в своята.

— Не, благодаря. — Били се беше подпряла на една стена, протегнала напред дългите си крака, кръстосала небрежно глезени. — Знам ги аз момчетата от „Кълъмбия“, танцувала съм с тях и преди. Ти върви.

Дори да имаше известно пренебрежение в отговора й, Астрид не се замисли. Русото момче изглеждаше безкрайно доволно, че е с нея, обикаляше я с валсови стъпки, които със сигурност удивиха човека на Чарли, но пък тя се почувства отново жива, жизнена като момиченце, сякаш нищо на този свят нямаше значение. Сребристата й рокля приличаше на водопад, плиснал сред мъжете в тъмни дрехи, и тя забеляза Кордилия, облечена в наситено пурпурно, да се върти около едно от колежанчетата и си каза, че няма нищо лошо, след като и Кордилия се е отдала на същото забавление.

Тъкмо когато момчето започна да омръзва на Астрид, бе сменен от кестенявия му приятел със син блейзър — първият партньор на Кордилия.

— Аз съм Дики — представи се той и я поведе да танцуват по-далече сред множеството.

— Що за тъпо име? — отвърна Астрид и прецени, че няма да е зле да смекчи острата забележка с усмивка.

— Нали нямаш намерение да си тръгваш? — огромната му уста зейна отворена, също като на дете и тя дори видя месестия му език.

— Защо реши така?

— Поглеждаш към вратата.

— Нали съм още тук?

Той се ухили и я завъртя сред множеството. Тъкмо започна да й става скучно и с него, когато видя Пийчи Уитбърн да влиза в заведението, бяло-русата й коса, наскоро накъдрена, а спортното й тяло скрито под гарвановочерна рокля.

— Пийчи! — писна Астрид и заряза партньора си, за да прегърне другото момиче през врата.

— Миличка.

Двете се разцелуваха по бузите и Астрид я затегли към дюшека, където се беше разположила Били. Лети също се бе върнала, за да си почине, но си имаше компания. Две от момчетата от „Кълъмбия“ бяха успели да я впримчат в разговор. Бяха от двете й страни и я караха да се изчервява с въпросите си.

— Миличка, какво удоволствие да те видя. Какво правиш тук? — попита Астрид и подаде на новодошлата чаша шампанско.

— Това е най-нашумелият бар — Пийчи замълча, за да отпие — предпазливо, тъй като начинът, по който беше застанала, я затрудняваше.

— Така си е — прекъсна я Били, след което се върна към досегашния си разговор за конните надбягвания. — Поне засега.

— Ами ти какво правиш тук? Не си излизала от цяла вечност. Всички разправят, че си се превърнала в домошарка.

— О, да — Астрид отметна глава назад и позволи на кичур пухкава коса да се плъзне от лицето й. — Точно така. Божествено е. Само че Кордилия и Чарли отварят клуб, нали знаеш? Има много работа, те трябва да излизат, да ги виждат, да се срещат с разни хора, да се научат какви напитки се сервират, каква музика се пуска в другите барове. Аз просто се мотая около тях. Готова съм на всичко, за да помогна на семейството си. Откриването предстои съвсем скоро, задължително да дойдеш. Чакай да питам Кордилия кога… — Тя замълча и обърна глава към групата младежи в средата на заведението, които пищяха, вдигаха високо ръце и тресяха целите си тела. Огледа ги внимателно, но не успя да мерне Кордилия сред тях.

Първоначално й се стори странно.

— Нали я знаеш каква е Корд, вечно е готова да хукне нанякъде — обърна се към Пийчи, но се замисли и реши, че наистина е твърде странно. — Я чакай малко, ако обичаш — извини се на Пийчи.

Остави чашата шампанско и протегна ръка към Дики, който се мотаеше наблизо. Той й помогна с готовност, но остана учуден, когато тя го заряза, без да му благодари. Отиде при Виктор и зашепна на ухото му, попита го дали наистина следи внимателно какво става, къде се е дянала приятелката й.

Кордилия не беше далече. Фамилиарният начин, по който русият започна да я подмята по дансинга, й стана крайно неприятен и усети, че й е горещо заради блъсканицата. Дамската тоалетна се оказа на втория етаж и се наложи да си проправи път през истински лабиринт от стаи, докато я открие. Влезе и усети, че няма желание да излезе бързо от спокойствието на помещението в червено кадифе. Наплиска лицето си с вода, приглади отново косата си назад така, че да обрамчи лицето й на свободни вълни, изсветлели на слънцето.

След като се овладя, обърна гръб на огледалото и се озова пред добре поддържана зеленоока жена. Освен няколкото бръчки, кожата й беше по младежки стегната, личеше, че притежава опит, но бе облечена толкова небрежно, та трудно можеше да се определи възрастта и тъмната й коса беше подстригана като на двайсетгодишно момиче, къса, да подчертава лицето.

— Забавляваш ли се? — попита тя.

— Да, благодаря — отвърна Кордилия с надеждата да не й личи, че е притеснена. — Познаваме ли се?

— Не бих казала — жената протегна обсипаната си с пръстени ръка. — Казвам се Мона Алегзандър. Може и да си чувала за мен.

— Чувала съм — успя да потвърди с усилие Кордилия. Чарли й беше разказал за Мона Алегзандър, приятелката на баща им.

— Баща ти беше много специален за мен, както и аз за него. Той ме уреди като певица, когато нямах какво да правя. Сега съм почти толкова известна, колкото беше и той.

— Така ли? — Кордилия преглътна, защото не знаеше как да й отговори.

— Много ми е мъчно, задето вече го няма, мило момиче. Плаках три дни, когато научих. Какъв тежък удар за теб. — Мона не приличаше на жените, които раздават съчувствие, но устните й се стегнаха в някакво подобие на тъга. — Не съм от жените, които изпитват майчински чувства, но четох за теб, а и имам слабост към момичета като нас.

— Като нас ли?

— Момичета, дошли от нищото, но успели да постигнат нещо.

— Аха — не беше лесно, но Кордилия намери сили да задържи погледа й. — Благодаря.

— Не си длъжна да търпиш никакви гадости, разбра ли? Можеш да ми позвъниш, ако имаш нужда от съвет. Какво ли не бих направила за Дариъс Грей, също и за теб. — Жената измъкна визитна картичка от невидим джоб и я подаде на Кордилия. — Пожелавам ти приятна вечер, миличка.

— Благодаря — Кордилия едва сдържа желанието си да направи реверанс и побърза да излезе в коридора.

Продължи покрай дървената ламперия, останала от времето, когато къщата е била елегантен дом, пое по стълбите към стаята с дюшеците и стенописите. Срещата с компаньонката на баща й я разтърси, но пък й стана приятно, че вече е познато лице, а Мона Алегзандър притежаваше нещо харизматично, което й напомни колко бе вълнуващо да е част от света. Слезе в малката стая с бара и някой я повика с цялото й име.

— Кордилия Грей — чу тя изразителен, приятен глас.

Студена тръпка пробягна по гърба й. Не беше виждала Том Хейл от деня у семейство Боумонт, а той съвсем не беше погрознял през изминалите седмици. Беше облечен в костюм по поръчка — или черен, или тъмносин, така и не успя да установи в мрака — и бледокафява риза с висока яка, само един нюанс по-тъмна от загорялата му кожа.

— Кордилия, много ми е приятно да те видя.

Той беше същият, както винаги — зализана медноруса коса, с път отстрани, дрехите му стояха прекрасно. В едната ръка стискаше наполовина пълна чаша, кехлибарена течност с черешка в нея, а в другата — току-що запалена цигара. Държеше се спокойно, непринудено, нищо не бе в състояние да го притесни. Направо противно. Ако знаеше как да удари мъж, щеше да го зашлеви на мига.

— Радвам се, защото… — той замълча и се огледа. — Желаеш ли напитка?

Тя поклати глава.

— Добре — той дръпна от цигарата. — Много се радвам, защото трябва да те предупредя да внимаваш.

Тя нямаше какво да му каже и изви вежди, зачака обяснение.

— Внимавай, защото… защото би било ужасно, ако нещо ти се случи.

Кордилия пристъпи към Том.

— Ти заплашваш ли ме?

— Не! — отвърна той и отпи глътка напитка. — С всеки ден обаче става все по-опасно. Не знам какво ти съобщава брат ти, но вчера е подпалил един от складовете ни. Не си въобразявай, че татко ще го остави да му се размине.

Кордилия веднага се досети.

— Значи ти си изпратил онези типове да ме следят, така ли?

— Какви типове? — стресна се Том, ала тя не беше сигурна дали той се преструва или не. — Видя ли ги? Как изглеждаха?

— Значи ги познаваш.

— Не, не, наистина не знам нищо. Просто те предупредих да внимаваш.

Задържа погледа й дълго. После тя изтегли димящата цигара от пръстите му, дръпна от нея и без да откъсва очи от неговите, пусна недопушения фас в чашата му. Той стрелна с поглед съсипаната напитка и пак вдигна взор към нея.

— Много мило, господин Хейл — тросна се тя и въздъхна. — Не бих приела съвета ти дори да беше последният човек на този свят.

След тези думи Кордилия се обърна, изпъна рамене, вирна глава и като внимаваше да не се препъне на безобразно високите си токчета, се върна при приятелките си, където веселбата набираше скорост. Пое си дълбоко дъх, докато привикне с ярките цветове, червените усмивки на момичетата и белите зъби на момчетата, музиката, която се носеше от фонографа, и веселата гълчава.

— Къде е Астрид? — попита тя Виктор, когато застана пред него.

— Където я оставихте.

Кордилия се обърна към дюшека, където Лети, Астрид и Били бяха заобиколени от глупавите колежанчета в блейзъри и пастелни пуловери, които весело флиртуваха с момичетата.

— Повикай ги, Виктор. Ще чакам в колата. Не е безопасно да останем. Тук е Том Хейл.

Той кимна сериозно и тръгна да изпълни заръката й. Възможно бе Том да е застанал на вратата и да наблюдава как си тръгва, но тя нямаше как да разбере, защото бе навела глава и не я вдигна, докато не стигна до даймлера. Тръшна се на задната седалка и се запита дали Том наистина бе имал намерение да я заплаши, или част от онова, което беше казал, бе искрено. След това реши, че и в единия, и в другия случай няма никакво значение. Пред нея бе цялата нощ, а тя не желаеше абсолютно нищо от него.

Астрид се кикотеше, когато се намести на задната седалка след Лети.

— Какво чак толкова се е случило, че трябваше да се измъкнем толкова драматично?

— А, нищо, просто Том Хейл.

— Така ли? — попита Били и се вмъкна след Астрид. — Лоша работа.

— Нищо особено — отвърна небрежно Кордилия. — Само че тази вечер искам да прекарам приятно, а след като той е там, е напълно невъзможно.

— Така си е — съгласи се Астрид, докато автомобилът потегляше. — Колко хитро да се измъкнем по този начин. Тъкмо всички ще се питат къде тръгна. Нека плачат за още, както казва мама.

— Майната им на мъжете — отвърна Кордилия.

— Амин — обади се Астрид, отметна глава назад и се провикна също като индийска принцеса.

Лети се усмихна тайно на Кордилия, протегна ръка и стисна нейната, а Били се наведе напред и нареди на Виктор накъде да поеме.

След това не оставаха задълго на нито едно място. Качваха се по стълби, слизаха по стълби, попаднаха в малки заведения с по две маси, в огромни зали, пълни е палми. Сервираха им напитките в очукани чашки за кафе, докато в добре скритите места им наляха в чаша със сребърни ръбчета. Ходиха и в „Севънт Хевън“, където толкова много се беше случило както на Лети, така и на Кордилия. Лети нетърпеливо огледа местата на бара. Любимият й го нямаше, а останалите не я интересуваха, затова момичетата продължиха.

По-късно, на хотелски бар от черни елементи от ковано желязо Виктор подхвана разговор с Кордилия — темата е завинаги изгубена — и тя за момент забрави приятелките си. На Лети й личеше, че й се спи, и отпусна глава на бара в мига, в който пристигнаха. Кордилия обърна гръб на Виктор и съгледа Били да се навежда напред, да поема сърцевидното лице на Астрид в ръце и да я целува по меките устни. По това време всичко им се струваше незначително и забавно, затова Кордилия се разсмя, завъртя се към бармана и поръча по още една напитка, а когато се обърна, забеляза, че всички се целуват. Едва когато сервираха напитките, Били премести ръце от кръста на Астрид и вдигна тост.

— Майната им на мъжете!

Момичетата продължиха безгрижната си обиколка из баровете и клубовете в Манхатън, макар Кордилия да не беше сигурна още колко време, защото на следващата сутрин нямаше да помни дори как се е прибрала. Помнеше единствено как отпусна глава на меките сатенени чаршафи, напълно замаяна, и си пожела Макс Дарби да харесваше клубовете и танците. После обаче реши, че вечерта е била съвършена в компанията на Астрид, Лети и Били, а занапред й предстоят много срещи с пилота…

В другия край на къщата, в спалнята в кулата, сънят бе избягал и не се появи дори след като зората докосна с розови пръсти небето. Приблизително тогава Чарли нахлу в спалнята на Астрид. По това време дори най-настървените за забавления жители на Манхатън си бяха в леглата, а Астрид се беше преоблякла в нощница и си беше навила косата на ролки.

— Ей! Какво си въобразяваш? — извика тя. Чувстваше се напълно безгрижна, отчайващо пияна и глупава и продължи с добродушен глас: — Все още не сме женени, господинчо. Ако мама разбере, че си нахлул в стаята ми посред нощ, ще насъска частните ни детективи по теб. Сигурна съм.

— Много си права, все още не сме женени.

Беше застанал пред таблата на леглото й и в момента й се струваше по-висок и набит, откогато и да било. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите и щом съгледа силните му ръце, почувства колкото възбуда, толкова и гняв. Спокойствието се оттече от лицето на Астрид веднага след като разбра какво означава заетата от него поза, затова се подпря на възглавниците, изпъна рамене и зачака предстоящото.

— Това пък какво ще рече? — попита го със значително по-студен глас.

— Казах ти да не излизаш от къщата.

— Ако се налага, казвай ми го, когато не става нищо интересно, а не когато приятелките ми излизат да се забавляват. Колко време само мина, откакто съм се забавлявала. — Замълча нарочно и се вгледа в гневните му кафяви очи. Преди да заговори отново — напълно незаинтересовано — сведе поглед към маникюра си. — Не разбирам защо има чак толкова голямо значение за теб какво ще правя тази вечер.

Чарли въздъхна и постави ръце на долната табла на леглото, облегна се с цялата си тежест на нея и отпусна глава.

— Управлявам бизнес. Положението се мени всеки ден, всяка минута дори. Извинявай, задето не бях мил и добър, както очакваш… — Замълча, отстъпи от леглото и се обърна към прозореца.

Шантава работа, каза си Астрид, но никога досега не й се е искало той да я целуне повече, отколкото в момента, както бе застанал с гръб към нея, почти изтощен от откачения скандал, който започнаха. Мускулите на лицето й се отпуснаха и тя вдигна ръце към него. Той обаче не видя жеста. Заговори преди нея, обърнал леко лице — тя видя носа му в профил, но така и не извърна очи.

— Май не беше разумно да се пренасяш тук толкова скоро.

Астрид усети как не й достига въздух и отпусна ръце върху копринената кувертюра.

— Може и да си прав — отвърна му злобно.

Чарли долови разликата в тона й и отговори подобаващо.

— Къде ти беше умът, като хукна снощи? Кордилия така се беше натряскала, че трябваше да я занесат в стаята й. Забавление, няма що. Да не си посмяла да обикаляш всички барове в града, за да танцуваш с всеки, който ти попадне. Да не си посмяла да целуваш сестра си.

Астрид ахна и покри уста с ръка, за да прикрие последвалия кикот, защото бе забравила, че Били я целуна. Целувката дори не беше истинска, разбира се — не означаваше нищо, затова пък бе много важно, когато Чарли я целуваше. Единствено след подобни диви нощи, когато всички погледи бяха вперени в тях, когато момичето станеше център на вниманието и започваше да се чувства най-красивата, единственото й желание бе да целуне собственото си отражение.

— О, Чарли, не се дръж толкова зловещо, погрозняваш! Освен това Били ми е доведена сестра.

— Виктор ми каза… — гласът му трепереше от ярост и той замълча, сякаш не можеше да понесе онова, което се канеше да каже. Гневен закрачи в кръг точно пред леглото й. — Няма значение. Знаеш какво си направила, а аз няма да търпя съпругата ми да се държи по този начин, когато е сред хората. Чу ли ме?

Астрид присви очи и внимателно подбра думите си.

— Да, Чарли, чух те.

— Сигурна ли си? — той спря да крачи и неочаквано се успокои.

За Астрид обаче беше прекалено късно, защото се бе пренесла в кралството на фуриите и нямаше да се върне, независимо какво й говореше.

— Добре — продължи той, въпреки че тя вече не го слушаше. — Предостатъчно ми е на главата и нямам време всяка вечер да те вкарвам в правия път. Семейство Хейл са насочили всичко, с което разполагат, срещу нас. Снощи са съсипали клуба. Добре че бях оставил няколко момчета там да поработят и те тъкмо били отишли на вечеря. Успели да се върнат, преди онези да съсипят всичко. Посланието им е повече от ясно. Нямам представа какво следва, но съм сигурен, че е нещо голямо и няма никак да ми хареса. Както и да е, извинявай, че те пренебрегнах, но да знаеш, че ще ти се реванширам.

— А, няма проблем — Астрид скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да се претоварваш.

— Не, но… — преди да довърши изречението, Чарли се усети. Очите му блеснаха, когато разбра, че Астрид няма да стане отново милото, сладко момиченце. — Дяволите да те вземат!

— Мен ли? Теб да те вземат дяволите, дано! След като мислиш, че е било прибързано аз да дойда да живея с теб, може би е било твърде прибързано да се сгодяваме.

— Така ли мислиш? — изсъска в отговор той.

— Да!

Писъкът, който последва, беше инстинктивен, толкова силен, че и двамата се стреснаха, и по всяка вероятност го чуха всички в къщата. Чарли отстъпи крачка назад и я погледна преценяващо. Питаше се дали говори сериозно или не. Всъщност тя самата нямаше представа дали е сериозна, но задържа погледа му, вирна брадичка и се опита да се представи като момиче, което няма никакво намерение да отстъпи. Беше ядосана на Чарли, защото с дни я пренебрегваше или може би понеже съсипа края на една прекрасна вечер. Дали пък не беше, защото той се направи на отчайващо възрастен? Всички чувства, които бе изпитала, откакто се премести да живее в Догуд — противното подозрение, че той я подритва, за да не му пречи, отегчението, потиснатите желания — нахлуха и я притиснаха, а тя реши да не отстъпва.

— Добре — отвърна мрачно той. — Както кажеш.

Тя свали годежния пръстен — как само я заболя, и то не само защото кокалчетата й бяха подути. С тъга се замисли за нощта, когато й го подари, и колко много се гордееше, докато си го слагаше. Той обаче тръгна към вратата, а тя не трепна и обяви:

— Още утре ще си пренеса нещата в Марш Хол.

Вратата се хлопна след него, а тя вече се бе обърнала на другата страна, заровила златистите си къдрици във възглавницата в напразни опити да заспи.