Ана Годбърсън
Обречена красота (14)

14

Кордилия се събуди късно и усети тъпа болка в челото и гърлото. Лети, изглежда, беше станала. Нямаше я в апартамент „Кала“. Дори двете да бяха говорили за нещо, преди да заспят, Кордилия не помнеше нищичко. Даже нямаше спомен кога е заспала. Надигна се и застана пред тоалетката в съседната стая, а от огледалото я погледна тъкмо момичето, което се надяваше някой ден да срещне в Ню Йорк Сити: с леко изпито лице, но с прелестни бляскави очи, които издаваха, че са видели и преживели какво ли не. Колкото и да бе изтощена от снощи, изпитваше огромно задоволство. Беше заради Макс, помисли си, защото го беше видяла в сънищата, където двамата кръжаха заедно като небесни тела. Бурята навън бе отстъпила място на слънцето над Уайт Коув. Застана пред огледалото по гащи и потръпна при спомена за начина, по който той я беше погледнал.

— Лен, ще закуся на верандата — подвикна, докато профуча през кухнята.

Беше почистила лицето си и беше навлякла черната туника, която обичаше да облича край басейна, иначе нямаше промяна от начина, по който се събуди. Косата й продължаваше да мирише на дим. Беше й приятно, че преживяното снощи все още е полепнало по кожата и косата й, а всяка нейна клетка е оформена от местата, на които е била. Е, не помнеше ясно въпросните места — най-малко последното — но това никак не я притесняваше. Били щеше да я подсети, поне така предполагаше, или може би вестникарят щеше да й напомни събитията в колонката, която списваше.

Откъм дърветата се носеше музика — птича симфония, изпълнена с помощта на насекомите, — а някой се плискаше в басейна.

— Заповядайте, госпожице.

Обърна се и съгледа Лен, понесъл чаша сок и чиния пържени яйца, поставени върху поднос.

— Благодаря, Лен.

— Сигурно ще искате да прочетете вестниците, госпожице — продължи той и остави сгънат вестник до закуската.

— Благодаря — отвърна му, но не посегна веднага към вестника, а към парче бекон и замислено се заслуша в следобедните звуци, и се запита кога ще види отново Макс, а при създалите се обстоятелства дали няма да е страхотно весело да се изфука с него. Може би той щеше да я придружи на откриването на клуба.

Протегна се мързеливо и отвори вестника. Погледът й веднага попадна на Макс Дарби. Усети как потръпна, сякаш я разтърси ток, като видя написано името на човека, за когото не спираше да мисли. Изпъна гръб, за да прочете по-добре новината. Материалът беше с едър шрифт — ставаше въпрос за разследването на пожара в Рай Хейвън преди два дни — но нищо не задържа интереса й, докато не попадна на статийка в левия ъгъл. Едва когато осъзна за какво става въпрос, сърцето й замря.

„ДИВИТЕ НОЩИ НА ТРАФИКАНТСКА ЩЕРКА“, гласеше заглавието, а отдолу, с по-малки букви, пишеше: „МАКС ДАРБИ СТЪПКВА ВСИЧКИ СЛУХОВЕ, ОТРИЧА ДА ПОЗНАВА ГОСПОЖИЦА ГРЕЙ“, под това заглавие бе поместен цитат в кавички: „ТЯ Е САМО ЕДНО МОМИЧЕ, НА КОЕТО ОТВОРИХ ВРАТАТА“.

Лицето на Кордилия се сгърчи, докато очите й се преместваха към следващите параграфи. Нямаше история, както обикновено. Имаше няколко анекдота от снощи, поместени в първите параграфи, но те до един бяха измислени от вестникаря, който я почерпи. Беше представил нещата така, сякаш тя прекарваше по този начин всяка нощ. Едва когато обърна на осма страница, попадна на статия за Макс. Очевидно се бяха понесли слухове за романс, след като ги бяха видели в „Плаза“, и във вестника имаше снимки, както и думите на господин Дарби, с които отричаше двамата да имат нещо общо. „Никога не чета вестниците, затова не познах младата дама, но съм възпитан да отварям вратата на всяка жена…“

— Идиот безподобен — възкликна тя, щом усети силата на унижението.

Сгъна вестника и с решителен замах го плесна на масата, все едно така щеше да прогони неприятната случка. Само за няколко секунди се превърна от висока, впечатляваща жена в дребосък; унижението и болката се опитваха да се преборят със самочувствието й. За кратко успя да убеди себе си, че положението може и да не е чак толкова зле, колкото изглеждаше. Вероятно просто се е паникьосал, когато са го притиснали за коментар, навярно не е чел статията и не е разбрал, че по цяла вечер се размотава с разни фльорци. Може би след малко телефонът щеше да звънне, той щеше да се извини и щяха да излязат да потанцуват на място, където нямаше кой да ги снима.

Чувстваше се ужасно глупаво, но изобщо не беше глупачка, която да се залъгва с подобни мисли. Вече познаваше Макс и бе наясно, че всяко негово действие е обмислено и целенасочено. Ако е заявил пред репортер, че няма никаква представа коя е тя, а просто й е отворил вратата, значи нямаше никакво намерение пак да се вижда с нея. Кордилия се прегърна и погледна към поддържаната поляна, а самотата я връхлетя на мига.

— Корд! — провикна се брат й от къщата.

Тя се изви на стола и на лицето й се появи подобие на усмивка, макар да бе притисната от тъга. Брат й беше тук и никога нямаше да я изостави. Беше хукнала да преследва момче, което пилотираше лъскави аероплани — огромна грешка, въпреки това бе все още тук, заобиколена от хора, които държаха на нея. Сред това странно семейство бяха единствените, на които можеше да има пълно доверие.

— Ето ме!

— Корд! — Стъпките му отекнаха в балната зала с празни стени. Той мина през двойните стъклени врати и се показа на верандата. Енергията, бликаща от него, я изненада. Когато спря, подпря юмрук на ханша и тя съгледа гневния блясък в очите му. Не беше сигурна защо се е развилнял, но бе очевидно, че едва ли ще получи от него подкрепата, от която се нуждаеше. — Как си?

— Отвратително — отвърна немощно тя.

— Така действа джинът — брат й потропваше с крак, а очите му я гледаха настойчиво.

Кордилия се поизправи, притеснена, че се е излегнала, а косата й мирише на цигарен дим и под очите си има кръгове.

— Снощи беше истински парцал — въздъхна той през носа. — Помниш ли изобщо как се прибра? Имаш ли представа колко хора изпратих да те търсят?

Тя премигна и се опита да мисли, за да се сети защо е било чак толкова важно да я намери.

— Бях на всички места, на които можеш да се сетиш! — рече тя с дръзка усмивка. — Дори репортерите клюкари са ме засекли — добави и посочи противния вестник.

— Изобщо не е смешно — лицето му се беше превърнало в камък и на нея й се стори смешно. — Снощи ми трябваха всичките ми хора. И още нещо, не мога да си позволя да се притеснявам дали не са те погнали теб.

— Кой?

— Ти кой мислиш?

Едва сега Кордилия се сети, че е трябвало да бъде по-внимателна след преследването, но нали после Чарли я заведе да пийнат по чашка. А пък вчера на Били толкова й се излизаше, как да й откаже. Отиването в града не й се стори неразумно, но в момента главата я болеше твърде много и нямаше сили да обяснява. Намери сили колкото да го погледне недоумяващо.

— Семейство Хейл, разбира се — той вдигна отчаяно ръце.

— Какво се случи снощи?

Брат й въздъхна тежко и вдигна очи към дърветата, сякаш не бе сигурен дали може да й довери историята.

Кордилия покри устата си с ръка и гърдите й се стегнаха от гняв.

— Да не би да има нещо общо с това, че си изгорил склада им?

— Ти откъде знаеш… — той замълча и стовари юмрук върху металната маса, която се разклати, вилицата издрънча в чинията, жълтъците на яйцата потрепериха. Тя остана облекчена, задето той не настоя да му отговори, но я заля вълна от срам. Знаеше как ще прозвучи, ако признае, че е научила за склада от Том Хейл. — Да, вероятно. Случи се по-рано същата нощ, в която те следяха.

— Семейство Хейл си отмъщават, така ли излиза? Но как разбра, че са те?

Той поклати глава.

— Не го пазеха в тайна. Както и да е, знаех, че замислят нещо, след като нанесох поразителния удар върху бизнеса им. Не забравяй, те ни обявиха война, не ние на тях.

Кордилия кимна сериозно. Щастливото безгрижие, обхванало я със събуждането, бе съсипано. В ума й навлязоха тъмни мисли.

— Какво да направя? — попита тя и го погледна сериозно с големите си кафяви очи.

— Ти ли? — изсумтя той и отстъпи от масата. Начинът, по който я погледна, беше нов, критичен, почти същият, по който леля Айда би я изгледала. — Като начало, започни да ставаш преди обяд. Приеми поне едно от задълженията си сериозно. Искам да отворя клуба час по-скоро, този уикенд, стига да смогнем, а ти не си направила нищичко. С Джоунс вършим всичките ти задължения.

Думите я нараниха и тя скръсти ръце отново, докато се чудеше как да отговори.

— Прекарваш цялото си време с тъпия пилот. Изобщо не ни помагаш — мотаеш се с пълен въздържател.

— Вече не се виждам с него.

— И това е нещо — отвърна той, ала новината изглежда го разгневи още повече. Сякаш му напомни за цяла друга категория грехове. — Къде ти беше умът, Корд? Мислех, че искаш да си част от семейството.

— Искам! — С последния си дъх баща й я бе провъзгласил за пълноправен наследник на семейния бизнес, а сега най-съкровеното й желание беше да стори нещо, с което той би се гордял. — Снощи излязох, за да науча повече за баровете, за да ме видят из града и да привлека вниманието към нашето заведение. — Чарли кимна едва забележимо, сякаш чутото бе отчасти истина. Събрала смелост, тя изпъна гръб и продължи: — Освен това осигурих музиката за първата вечер.

— Какво? — Чарли присви очи, все едно незнайно как го бе обидила.

— Музиката. За откриването. — Изражението му не се промени, затова тя добави по-предпазливо: — Лети?

Последва цяла минута, в която той не каза и дума. Сетне оголи зъби, наведе глава на една страна, сякаш да ти покаже колко скептично е настроен.

— Водя война, Корд. Семейство Хейл искат да заграбят всичко, за което татко е работил. Искат да ни заличат. Някои от хората ми са ранени, а ме следват покорно и предано, въпреки че са на възрастта на татко. От теб се иска нещо съвсем простичко. А ти какво ми разправяш? Щяла била да привлече хората в новия нощен клуб заедно с някакво невзрачно девойче от Охайо, което никога през живота си не се е качвало на сцена.

— Но тя е добра! Ти сам го каза.

— Корд — Чарли поклати глава и сведе очи. Изсмя се насила. — Май съм те подвел с клуба.

Елегантната маса, просторната веранда, силното слънце, обляло ширналата се поляна, всичко й се стори незначително, дори жалко след неговата забележка. Знаеше как изглежда, докато се мотае безгрижно в ранния следобед, и изпита ненавист към себе си заради това. Някъде дълбоко от спомените й изплува картина — баща й, който я наблюдава с толкова радост и гордост, уверява я, че е същата като него, с бистър поглед, без грам сантименталност, и е наясно кога да се отърве от непосилния товар. Бяха застанали в коридора и двамата бяха щастливи, а тя му повярва, защото бе изрекъл думите убедително, властно и никой не би посмял да ги постави под съмнение.

— Не, не, съвсем не.

— Не ли?

Тя изпъна отново гръб.

— Чарли, мога да се справя. Просто ми дай още една възможност.

Тежко дишане прекъсна разговора им и когато тя се обърна, видя Яйчо, кучето на Лети, да тича по хълма. Зад него, загърната в бяла роба, приближаваше и тя. Кордилия напрегна рамене и преглътна с усилие.

— Аз съм момичето, което ще свърши тази работа, Чарли — заяви му, срещна неговия поглед и го задържа.

Чарли размаха показалец, сякаш бе неин родител, не брат.

— Още един шанс. И да не се мотаеш повече с разни пилотчета, разбрано? Радвам се, че ще действаш по семейните дела, но непрекъснато ще бъдеш в компанията на бодигард — на двама.

Без дори да се усмихне, той се врътна на пета и влезе в къщата. Кордилия затвори очи, отпусна глава на облегалката на стола и изпъшка тихо, за да не я чуе никой. Слънцето беше изключително силно — затопли голите й прасци, докато чакаше Лети да дойде при нея — толкова силно, че й бе трудно да вижда.

Лети слизаше по хълма и забеляза на верандата Чарли с навити ръкави и памучен панталон на фино райе. Първоначално присъствието му я притесняваше или я принуждаваше да заобикаля, но днес нямаше нищо против, че го вижда. Чарли вече не й се струваше толкова страшен, не и откакто й предложи да пее в клуба му. След онази вечер почувства Догуд като свой дом.

Беше решила да стане рано и да репетира отново, но снощи си легна толкова късно, а и с момичетата изпиха прекалено много джин. Мислите й бяха накъсани, главата й пулсираше. Плуването помогна, но все още не разбираше как ще запомни думите на някоя песен. Все пак излизането си струваше. Обиколиха толкова много заведения, към тях се отнасяха като към интересни особи, а тя никога досега не се беше чувствала истинска част от компанията на Кордилия, нито пък бе усещала приятелството на Били и Астрид.

— Хайде, Яйчо — подвикна весело и кучето се втурна към къщата.

Изкачи по каменните стъпала и застана пред масата от ковано желязо. Чарли вече го нямаше, но Кордилия още бе там, заслонила очи от слънцето с длан.

— Добро утро — поздрави я Кордилия с глас, който Лети не позна, макар да бяха приятелки от години. Беше дълбок и дрезгав, най-вероятно от прекаленото пушене напоследък.

— Не си довършила закуската си — отбеляза Лети и кимна към чинията. Кордилия дори не беше докоснала яйцата.

— Тази сутрин нямам апетит.

Лети стисна устни и изгледа внимателно приятелката си. Косата на Кордилия беше увиснала, под очите имаше зеленикави кръгове.

— Какво е станало?

— Трябва да ти кажа нещо, Лети — протегна се през масата и дългите й пръсти измъкнаха цигара от пакета. — Знам, че си много развълнувана за откриването на клуба…

— О, да! Упражнявам всички песни, които знам и танците към тях. Но съм готова да приема нови предложения. Искам да бъда подготвена, но ще пея каквото кажеш.

— Тъкмо това е — Кордилия най-сетне извади цигара и сведе поглед. Издаде челюстта си напред — неприятен навик още от детството, когато бе напрегната, преди Джон да се появи в живота й. — Няма да откриеш клуба.

— Какво? — земята под Лети все едно се продъни. Зачака да чуе, че е шега, да се събуди от кошмара, да чуе поне нещо успокоително, което да замаже положението. — Но аз мислех, че Чарли…

— Всички сме на мнение, че ще бъдеш чудесно попълнение за клуба, Лети, но откриването е особено важно за нас. Това е важна вечер в големия град и за клуба на семейство Грей имаме нужда от звезда. — Тя изпусна дима и добави, сякаш се опитваше да смекчи удара. — От голяма звезда.

— Ясно — успя да промълви Лети. Загърна се в робата, обърна гръб на Кордилия и се втренчи в къщата. Нямаше сили да гледа приятелката си. Радостта я напусна. Засрами се, че вчера бе репетирала толкова упорито, като някое глупаво момиче, което подскача и подвиква и не знае мястото си в света. — Ясно — повтори още по тихо.

— Лети, много се извинявам — незнайно защо Кордилия заговори по-високо и по-остро. — Знам колко се вълнуваше, но работата е сериозна и за съжаление… просто трябва да намеря друг човек. Това е. Разбираш ме, нали?

Лети кимна, може би с твърде много готовност, за да компенсира факта, че няма сили да погледне Кордилия. Ако я погледнеше, ако се опиташе да заговори, знаеше, че ще се разплаче. Кимаше и докато минаваше през къщата, през балната зала, където бе танцувала, където си бе припомняла стъпките на чарлстона, когато все още се упражняваше, обзета от заблуждението как един ден, съвсем скоро, ще стане певица в нощен клуб. В момента вчерашното момиче й се струваше жалко. Затътри крака през просторното антре, потънала в мисли, и дори не забеляза Астрид, която слизаше по стълбите.

— Миличка! Дойде телеграма за теб — рече тя, когато Лети беше на второто стъпало.

— В момента нямам сили да я прочета. — Нямаше и сили да говори. Думите все едно долетяха откъм мазето.

— Може пък да те развесели — Астрид замълча и Лети я подмина.

— Ще я прочета по-късно.

Раменете на Лети си останаха увиснали, изкачваше се бавно по стълбите към апартамент „Кала“ — стаята, в която спеше от седмици, макар да беше на Кордилия. Влезе, просна се по корем върху бялата кувертюра и най-сетне изпусна риданието, което напираше в нея още откакто стоеше на верандата и слушаше покорно, че всичко, за което живееше, е чисто и просто лъжа.

Долу, в библиотеката, която никой вече не използваше, Кордилия седеше сама, разтърсена от изминалата нощ и всичко, което бе сторила. Отчаяно й се прииска да чуе гласа на човек, когато познаваше отдавна — бавния провинциален говор на Джон Фийлд, който изрича името й така, сякаш е най-прекрасната дума на света.

Дори накара телефонистката да я свърже с Юниън, Охайо и помоли за връзка с доктор Фийлд с един от малкото частни телефони в града.

— Случаят спешен ли е? — попита телефонистката и Кордилия я увери, че е спешен.

Засрами се. От какво бе чак толкова потресена, освен от нежеланото внимание на съмнителен тип и друг, който очевидно не отвръщаше на чувствата й, може би от злото, което причини на семейството си и несправедливия начин, по който постъпи с най-старата си приятелка? Защо ли трябваше момчето, за което току-що се бе омъжила и изостави веднага след това, да се интересува от всичко това? Под обедното слънце вече не бе сигурна дали някой ще пожелае отново да говори с нея, затова върна слушалката на място и излезе от къщата.