Ана Годбърсън
Обречена красота (1)

1

Беше следобед в средата на лятото в Лонг Айлънд и комарите, също като момичетата, които се гласяха и контеха за вечерта, нямаше да се покажат часове наред. Снощи, откъм къщите край Уайт Коув се разнасяше много шум, тази вечер щеше да е съвсем същото, но поне засега небето се извисяваше като безкрайна синя арка и три момичета — някои от тях вестникарите клюкари и жените в будоарите си не преставаха да обсъждат — лежаха край басейна и се печаха. Една се бе отпуснала по корем, другата се изтягаше по гръб, третата бе полегнала настрани, за да й е по-удобно да прехвърля страниците на модното списание.

— Миличка — гласът на първата проряза мързеливата обстановка и сложи край на тишината и спокойствието.

Кордилия Грей пое дълбоко от сладкия, неподвижен въздух, докато се опитваше да се изтръгне от съня. Слънцето бе затоплило дългите й крака и шезлонгът, на който се бе отпуснала, й се струваше безкрайно удобен за почивка. Юни, с мрачните дни и дрехи на дълбоко опечалена, беше останал зад нея. Премести ръка, за да открие очи; предстоеше поредният прекрасен ден.

— Миличка? — повика я отново гласът. Беше на Астрид Донъл, която само за месец и половина се беше превърнала в най-добрата приятелка на Кордилия.

Кордилия примигна, за да не я заслепи слънцето. Небето сияеше, водата в басейна искреше в тюркоазено. Дори листата по дърветата в Догуд се радваха на волния дух на лятото; бяха преплели пищни клони, тайнствени, зелени, и дори най-високите листенца не потрепваха.

— Извинявай — усмихна се Кордилия. — Изглежда съм се унесла.

— Вече е почти четири — отвърна Астрид от левия шезлонг. Преобърна се и си сложи широкопола шапка, с която пазеше сметановата си кожа.

— Не е възможно! — разсмя се Кордилия и събра изсветлялата на слънцето руса коса на кок. — Не трябваше да ме оставяш да спя толкова дълго.

— Поколебахме се дали да не те събудим, но ни се стори толкова щастлива — отвърна Лети Ларкспър, най-добрата приятелка на Кордилия от другия им живот, останал в Охайо.

Лети се беше настанила на шезлонга от дясната страна на Кордилия, свила колене към гърдите си. И двете момичета бяха облекли нови, тъмносини цели бански, въпреки че Лети бе прикрила тялото си с полупрозрачен халат от органза. Кестенявата й коса беше късо подстригана, с пригладен на една страна бретон и под него се показваше като блед триъгълник челото. Дори по това време на лятото кожата й изглеждаше почти бяла.

Трите си бяха купили еднакви бански, когато миналата седмица отидоха да напазаруват в Манхатън — идеята беше на Астрид, тя настоя колко ще е страхотно забавно, ако си имат нещо като униформа, когато се топват в морето. Незнайно как Астрид успя да съсипе своя, когато отидоха на плажа, и сега беше облякла стар, черен, посмачкан и изтъркан на места, който независимо от всичко много отиваше на момичешкото й тяло. Астрид бе родена в богато семейство и всяка дреха, която облечеше, изглежда по магически начин се превръщаше в нещо скъпо и атрактивно.

— Усмихваше се — уточни Лети с тънкия си кристален гласец, който умело криеше дълбокото, завладяващо гласище, което изригваше, щом запееше, — и шепнеше нещо.

— Значи на всяка цена е трябвало да ме събудите!

— Как ли пък не — Астрид допи лимонадата и постави чашата на малката дървена маса, която разделяше шезлонгите им. — Много добре знам колко обичаш да пазиш тайни, Кордилия Грей, и аз нямам нищо против да подслушвам какво говориш в съня си, за да разбера.

— Аз ли? Нищо не крия — отвърна Кордилия дръзко, престорено високомерно и спусна крака от шезлонга.

Изправи се и се отправи с бърза крачка към басейна. За момент остана напълно неподвижно на ръба, впила поглед в голямата къща с внушителни каменни стъпала, които се виеха към задния вход. По едно време фасадата й навяваше единствено мисли за баща й и ненавременния му край, за ужасния начин, по който го беше предала. Но дните минаваха и тя започна да осъзнава как той бе загинал с достойнство, радостен, че дъщеря му е при него, че къщата бе наследство и щеше да й осигури фантастичния живот, за който бе мечтал. Тя бе великолепна, изумителна, също както в онези вечери, когато организираше прословутите си партита, и щеше да приюти и пази двете му деца — Кордилия, която се появи отново в живота му през май, и Чарли, който сега ръководеше незаконния бизнес, направил Дариъс Грей богат и известен.

Кордилия усети да потръпва от благодарност, дори се усмихна, когато си помисли колко доволен щеше да бъде Дариъс, ако можеше да научи, че децата му все още живеят под един покрив. Сетне отскочи, вдигнала високо ръце, и тялото й прониза хладката вода като стрела. Под повърхността цареше истинска тишина и тя се наслади на подводния мир, доколкото можа. Усещането беше същото както в съня, в който летеше.

Кордилия изплува, за да си поеме въздух, и загреба три пъти към края на басейна. Въздъхна и приглади кичурите коса назад. Едва тогава чу, че нов глас — не беше на момичетата — я викаше. Изтегли се на ръба, обърна се и го видя. Един от хората на Чарли беше застанал от другата страна на ниската, белосана стена, оградила басейна. Беше по долна риза, на места потъмняла от пот, и се опитваше да не гледа момичетата в разголените им бански. Астрид беше годеница на Чарли Грей и никой не искаше да е обвинен, че зяпа момичето му в момент, когато е почти без дрехи.

— Извинете ме, задето ви прекъсвам, госпожице Грей.

— Няма нищо… — усмихна му се тя и се опита да си спомни името му.

— Виктор.

Той отвърна на усмивката й и тя разбра: той не се страхува и се радва на дългия юлски ден не по-малко от нея. Бандата на Чарли управляваше къщата — наоколо винаги щъкаха мъже, които изпълняваха една или друга работа за брат й или обикаляха поляните, охраняваха портата, пушеха около масата за игра на карти или спяха на тавана — но тя нямаше нищо против. Това бе част от живота, а и тези мъже в потни долни ризи можеха да разказват много по-интересни истории, отколкото момчетата в онзи край, от който идваше.

— Всичко е наред, Виктор.

— Чарли иска да ви види.

Кордилия премести поглед към пищната зеленина, ширнала се зад басейна, към ниските хълмове и дърветата, които хвърляха дълги сенки по тревата. Следобедът беше толкова спокоен, наистина съвършен; никой не бързаше и тя плуваше, и се шегуваше с най-добрите си приятелки от закуска насам. Жалко, че трябваше толкова бързо да се прибере.

— Кажи му, че идвам след минутка — въздъхна и се обърна към шезлонгите.

— Какво иска? — попита Астрид и се надигна на тънките си ръце, когато Кордилия се върна в малкото им кътче.

— Чарли настоява да отида веднага вътре. — Кордилия облече ленена туника през главата и посегна към хавлиената кърпа да си подсуши косата.

— Не трябва да се пека повече — обади се небрежно Астрид. — Обещах на ужасната си майка да вечерям с тях и ще закъснея, ако още се мотая тук. Какво ще кажете да се видим по-късно? Ще си облечем нещо ново, лъскаво, ще отскочим до града и ще танцуваме до зори. Лети, да не си посмяла. Прислужницата ще дойде и ще прибере всичко — посочи тя подноса със сандвичи и каната с лимонада, купчините списания, пръснати около шезлонгите, — а ти се наслади на остатъка от деня.

Астрид прегърна Кордилия през кръста, килна шапката напред и двете, хванати за ръце, се заизкачваха по хълма към къщата.

Лети се задържа при басейна, обзета от чувство на неудобство — беше се надигнала, готова да се прибере с двете, но не тръгна, когато Астрид се разпореди да не мърда. Остана загледана след старата си приятелка, която вървеше с плавна крачка към къщата заедно с госпожица Донъл, която винаги се държеше мило, но с толкова самочувствие, че в нейно присъствие на Лети й бе трудно да не се чувства като най-обикновено момиче от Охайо. Дори в дни като днешния, когато не носеше бижута, Астрид изглеждаше бляскава, все едно посипана с диамантен прашец.

Докато живееше в Юниън — малкото градче в Охайо, което напуснаха в началото на сезона, преди нищо и никакви два месеца (все пак й се струваше, че е минало много повече време), където братята и сестрите на Лети продължаваха да живеят с овдовелия й баща — Кордилия бе единственият човек, който непрекъснато повтаряше на Лети, че мечтата й да пее на сцена в Ню Йорк Сити не е смешна. Само дето през месеца, откакто се премести да живее в Догуд, не бе направила почти нищо, за да осъществи тази мечта, и от време на време се притесняваше, че поредицата от великолепни следобеди, които прекарваше по този начин — мързеливо и щастливо, — отминаваха безвъзвратно, докато другите момичета се издигаха и получаваха роли недалече от Бродуей. Подобни мисли силно притесняваха Лети и всеки път, когато се надигаха, тя бързаше да ги потисне, после се стараеше да се усмихва на всички наоколо, да направи нещо полезно и приятно или поне да помогне с домакинските задачи. Само че това ставаше безкрайно трудно, почти невъзможно, когато беше сама. Докато фигурите на Астрид и Кордилия се смаляваха, приближавайки голямата къща, тя забеляза колко по-естествена е приятелката й в тази обстановка. Имаше високи скули, дълги крайници, държеше се по впечатляващ начин, заради който навремето си бе навлякла неодобрението на хората в Юниън (наричаха я „надменна“), но пък приятелите й слушаха с отворени уста всяка нейна дума. Дори когато беше до Астрид, расла и възпитавана сред хора от висшето общество, свикнали със сервизи от китайски порцелан, яхти и скъпи дрехи, Кордилия не приличаше на изпаднала натрапница.

Лети се присегна под шезлонга да погали по главата Яйчо, хрътката, скрила се на сянка от жегата. Кучето изскимтя и вдигна глава за още ласки. Лети продължи да го чеше още цяла минута. Сетне се отпусна назад на възглавниците, загърна се с робата и разлисти модното списание, в което имаше какви ли не красоти, които, колкото и да беше странно, сега вече бе възможно да си позволи. Ако някой от Юниън можеше да я види в този момент — истински образец на изтънченост, докато лежеше в компанията на дългокракия си домашен любимец, щяха да решат, че е станало истинско чудо.

В ъгълчетата на устата й затрепка усмивка. Та нали утрешният ден щеше да е също толкова прекрасен, колкото и днешният, а до края на лятото оставаше още много време, в което тя да си създаде име в Манхатън.

— Лети вече се превърна в една от нас — отбеляза Астрид, докато се качваха по каменните стъпала към южната тераса. Не бе минало много време от деня, в който стоеше точно тук заедно с баща си, докато той я учеше да стреля по грейпфрути.

— Умея да ги подбирам, нали? — Кордилия бе почти изсъхнала от топлината.

— Тя е невероятно умна.

Влязоха в балната зала с лъскавия, почти неизползван дансинг и бял роял, после продължиха по главния коридор. Момичетата се пуснаха и Кордилия сви по сумрачен коридор, където спря, докато очите й се приспособят. Таванът бе три етажа висок и малко дневна светлина се процеждаше пред високите прозорци, но тъмното дърво на стълбите и ламперията по стените понякога създаваше мрачна атмосфера дори в слънчеви дни.

— Чарли е в билярдната — изненада я гласът на Виктор и тя стреснато си пое дъх, когато очертанието на раменете му изникна от сенките.

— Благодаря.

— Тръгвам — заяви Астрид. — Ако се видя с Чарли, той ще ми се нахвърли, какъвто е ненаситен, ще закъснея и мама ще ми се разсърди, и накрая няма да успеем да се доберем до града.

— Роклята ти е все още горе, в моята стая — напомни й Кордилия.

— Какво от това? Имам предостатъчно.

Двете избухнаха в смях и тогава Астрид й подаде бузата си за прощална целувка.

— Да не забравиш, че утре следобед има парти у Кас Баумонт в чест на Четвърти юли — много държа да сме цяла банда.

— Добре. — Момичетата се разделиха и Кордилия се обърна към Виктор: — Би ли откарал госпожица Донъл у дома?

Той кимна, а тя се завъртя и забърза по стълбите към билярдната, която след смъртта на баща им Чарли бе започнал да използва като неофициална щабквартира. В предишния живот на Догуд — когато имението принадлежало на семейство, изкарало парите си по честен път, на хора, свикнали да пият чай следобед, хора с безупречни маниери — тази стая била хол. Сега обаче вътре бяха поставени три широки маси със зелено филцово покритие и няколко викториански канапета, изтласкани до стените. Видът им беше твърде очукан, откакто ги използваха недодялани млади мъже.

Вратата към коридора на втория етаж беше открехната и тя се плъзна вътре, преди да я забележат.

— О, не, няма начин да се измъкне жив от тази работа — обясняваше брат й на Дани, човек от охраната, докато се привеждаше над масата за следващия удар. С широките си рамене Чарли приличаше на наежена кобра.

Кордилия облегна рамо на стената до вратата. Някой бе оставил отворен пакет цигари на старинната масичка и тя посегна, изтегли една, после взе и клечка от кутийката. В къщата на леля й Айда, където бе расла, пушенето бе забранено и сигурно щеше да си спечели шамар и някоя лекция за безрадостната участ на момичетата, които се отдавали на този мръсен навик. Тук обаче на никого не му пукаше, на Кордилия й хареса да пали по цигара, особено когато беше нервна, понякога и в присъствието на Чарли. Между тях се бе зародило приятелство, той се държеше като неин брат, защитаваше я, но имаше и моменти, когато тя му напомняше за начина, по който бе убит баща им, за глупавото й участие в трагедията и тогава забелязваше гнева в искрящите кафяви очи.

Брат й удари топката в мига, в който тя запали клечката. От стаята долетяха викове, а Чарли заобиколи от другата страна на масата. Кордилия пое дълбоко въздух и вдигна очи нагоре, след това забеляза, че Елайъс Джоунс, дясната ръка на баща й, я наблюдава. Беше приблизително на възрастта на баща й, с дълго, конско лице, през повечето време напълно безизразно. Той дори не мигна, а тя едва сега се сети в какъв вид е. Косата й беше станала вълниста от водата, краката й бяха голи под туниката, дори не беше обута. Със сигурност кожата на носа й бе по-червена от останалата част от лицето, а кафявите й очи вероятно изглеждаха разсеяни, както често се случваше след дълги часове, прекарани на слънце.

Откъм билярдната маса се разнесе нов удар и Кордилия извърна поглед настрани от Джоунс.

— Ха! — възкликна Чарли и осмата топка се хлъзна в ъгловата мрежичка.

Дани поклати глава и изруга тихо. Стисна ръката на Чарли.

— Добра игра — рече той, макар да не бе никак радостен.

— Кордилия е тук — уведоми ги Джоунс.

— Добре! — Чарли се обърна, подаде щеката на Дани и отправи на сестра си закачлива усмивка. Тя също се усмихна и угаси цигарата.

— Корд, ела да поговорим с Джоунс. Искаме да те помолим да свършиш нещо.

Чарли прегърна Кордилия през раменете и тя пое с него по коридора. Кабинетът на Чарли, ако можеше да се нарече така, не беше представителен като на баща им. Имаше огромно махагоново бюро с телефон на плота и няколко празни чаши. Никога не бе питала Чарли защо не използва библиотеката на долния етаж, откъдето Дариъс Грей раздаваше заповеди, но имаше чувството, че вече знае отговора. Оттам тръгваше тайният проход, по който беше избягал убиецът, изпратен да ликвидира баща им. Кордилия усети как по гърба й пробягва ледена тръпка, защото тъкмо тя бе допуснала фаталната грешка да покаже прохода на Том Хейл, докато все още бе увлечена по него и все още не разбираше злобата и ожесточението между двете семейства.

Импровизираният кабинет вършеше работа, а гледката през високите прозорци без завеси към западната поляна на Догуд се простираше чак до лабиринта от жив плет и бе точно толкова внушителна, колкото златните букви по книгите или столовете от лъскаво дърво. Чарли помете с ръка чашите, за да не пречат, подпря се на бюрото и погледна Кордилия напрегнато.

При първата им среща — съвсем случайна, в заведението „Севънт Хевън“, когато бе напълно непозната — тя не го беше харесала, както и той нея. Ден, може би два по-късно, когато се представи на баща си, той не прие веднага факта, че тя му е полусестра. Понякога Кордилия се питаше дали двамата са роднини, но в моменти като този усещаше близостта им. Той можеше да бъде разгорещен, когато тя проявяваше хладнокръвие, въпреки това личеше, че са създадени от един материал. И двамата бяха високи, със светла коса и нежни кафяви очи, които грееха и същевременно търсеха.

— Цигарка? — Чарли извади пакета от предния си джоб и Кордилия издърпа една. Джоунс я запали, след което се отдръпна в един ъгъл на стаята и се облегна на голата стена.

— Благодаря ти.

— На татко никак нямаше да му хареса, че се превръщаш в такава мадама — отбеляза Чарли, усмихна се и й намигна.

Кордилия си пое дълбоко въздух и погледна замислено брат си — знаеше, че се шегува, макар да не бе сигурна.

— Не знам каква мадама съм, след като изобщо не излизам от къщата.

Това съвсем не беше нюйоркският живот, който тя си бе представяла за себе си през самотните, мрачни нощи в Охайо. Там имаше много дървета, цареше тишина и тя копнееше за шум. Представяше си натоварени, вълшебни вечери, които прекарва с многолюдни компании. Астрид, междувременно, се опитваше да я убеди да излязат, но обзета от мъка, Кордилия нямаше желание да се отдава на веселба, а дори да имаше, не би било прилично. Вместо това прекарваше дни наред, като преживяваше отново и отново часовете преди убийството на баща си, опитваше да си спомни момента, в който всичко се обърка, все си мислеше, че като затвори очи, като се съсредоточи, ще успее да се върне назад във времето и ще промени нещата. Онези дни и нощи бяха изпълнени с безпокойство, безсъние и ако Лети не беше с нея, ако не я следеше с огромните си кръгли очи, ако търпеливо не й повтаряше да не се оставя на мъката, Кордилия щеше да спре да се храни и да се къпе. Пушенето й се струваше най-незначителният лош навик, който беше придобила.

— Корд, моля те, не е нужно да стоиш вечно затворена в тази къща, а и не можеш да живееш в миналото — усмихна й се Чарли по-нежно, изтръгна я от мислите и я върна пак в просторния кабинет. — Ако татко научи, че не се забавляваш, ще намери начин да се върне отново сред живите, за да ме убие.

— Отсъствието ти… то предизвиква твърде много внимание. — Джоунс подпря юмруци на бюрото и се отпусна напред, без да откъсва очи от Кордилия. По челото му се врязаха нови бръчки — най-драматичното изражение, появявало се някога по лицето му. — Тъкмо затова искахме да поговорим с теб.

— Именно — Чарли скочи от бюрото и закрачи развълнувано. — Слушай сега. С Джоунс решихме да не отмъщаваме на Дълут Хейл за онова, което стори на татко. Не и по обикновения начин. Отначало аз, разбира се, исках да го смажем, но Джоунс ме убеди, че е най-добре да действаме бавно и методично, та наистина да го заболи. А него ще го заболи, като му отнемем всичко. Вече имаме напредък. Близо сме и ще го изтласкаме от Манхатън. Остават още няколко незаконни бара, които купуват алкохола си от семейство Хейл.

— Как успяхте?

Очите на Чарли заблестяха като на маниак.

— Не се тревожи, принцесо. От теб се иска да се тровкаш за нещо друго. Всички знаят, че семейство Грей контролира нюйоркските хотели. Така е, защото татко беше човек от класа и понеже открай време беше наясно как да заимства качествените неща от Европа. Успяхме да опазим важното, макар него да го няма. Сега контролираме повечето от нюйоркските барове и… доказахме, че сме на ниво, и искаме да отворим свое заведение.

— Бар — уточни Джоунс и скръсти ръце на гърдите си. — Така ще покажем на публиката, да не говорим, че ще докажем пред останалите трафиканти, как сме опазили силите си и все още притежаваме класа.

— Това местенце ще бъде перлата ни, Корд.

— Радвам се, задето бизнесът процъфтява — Кордилия местеше поглед от единия към другия. Сега, след като чу колко много е направил и постигнал Чарли, за да ги измъкне от кашата, която тя бе забъркала, й се струваше още по-обидно по цял ден да се излежава пред басейна. — Какво общо има тази работа с мен?

Чарли даде знак на Джоунс и той извади няколко вестникарски изрезки. Кордилия стисна между устните си онова, което беше останало от цигарата, и пристъпи напред.

ЩЕРКАТА НА ТРАФИКАНТА ГРЕЙ: АМЕРИКАНСКА ПРИКАЗКА ЗА НЕСМЕТНО БОГАТСТВО И НЕПРЕЖАЛИМА ЗАГУБА, гласеше заглавието. Кордилия плъзна поглед по страницата. В нея бе описана доста преувеличена версия за бедния й произход в далечен щат, как се е появила в безупречно поддържаното имение Уайт Коув, как много скоро след това е опознала света на възрастните, наситен с болка и загуба, докато баща й е издъхвал пред очите й.

— Проявяват огромно любопитство към теб, Корд.

— Към мен ли? Защо?

— Намират те за интересна. Ти си красива, но не притежаваш красотата, на която са свикнали, освен това си преживяла трагедия. Още повече напоследък никаква не се мяркаш.

— Хората обичат да проследяват тези неща — намеси се и Джоунс.

— Ох — Въздъхна Кордилия и изпусна облак дим, който скри всичко пред погледа й, сетне остави цигарата в пепелника на бюрото. „Странно — помисли си тя — как тъкмо онова, което я разграничаваше от света, я правеше привлекателна в очите на хората.“ — И какво искате да направя?

— Да управляваш заведението.

Тя се постара да прикрие шока си.

— Бара ли?

Чарли кимна.

— Вложили сме много в тази работа. Всеки ден давам всичко от себе си срещу семейство Хейл, но по въпроса ти няма да се притесняваш. Ти ще бъдеш красивото личице на операцията.

— Ще ти намерим подходящо място — обади се отново Джоунс. — Не се притеснявай.

— Ами… — Кордилия се чувстваше като замаяна, въпреки това не се притесняваше. От месец насам се питаше как да поправи предателството към баща си. С последния си дъх той я бе посочил за наследник на бизнеса и ето сега й се предоставяше възможност да се докаже. Предложението на Чарли и Джоунс никак не я притесни, напротив, стори й се невероятно забавление. — Разбира се! За мен ще бъде чест.

— Чудесно! — плесна с ръце Чарли и прегърна сестра си през раменете. — Сега върви да се наконтиш. Стига с тези плажни дрехи. Ще вечеряме като семейство, както татко би искал. Джоунс ще изпипа подробностите, но ти бъди готова. Много скоро ще имаме нужда от небезизвестната Кордилия Грей, която ще работи за нас.