Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Богати и красиви (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Ана Годбърсън

Заглавие: Обречена красота

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Велислава Вълканова

Художник: Карин Пиърсън (снимка на корицата)

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-619-164-013-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3546

История

  1. — Добавяне

4

— Сестра ми Кордилия за пръв път отиде в кънтри клуб „Уайт Коув“ — без да ми каже, разбира се — облечена в червено, напук на установения им дрескод.

Групичката, наобиколила Кордилия, се изкиска, а тя вирна брадичка и се постара да си придаде доволен вид, за да прикрие смущението си. Кънтри клубът бе собственост на роднини на Дълут Хейл, който им доставяше алкохола, затова Чарли и Дариъс не стъпваха там. Въпросът бе принципен. Онази сутрин тя беше гостенка на Астрид, живееше в Уайт Коув едва от три дни и нямаше представа, че не бива да облича червено, след като единственият одобрен цвят там бе бялото. Не бе в неин стил, стараеше да не привлича вниманието към себе си. Имаше ясен поглед за нещата, умееше да преценява хората, но все пак й бе неудобно, когато я наблюдаваха под лупа. Дори в момента се чувстваше неловко, че Чарли разказва за нея.

Това вече нямаше значение, защото Чарли насочи вниманието на групата отново към себе си. Беше натрупал достатъчно лоши неща за семейство Хейл и понякога започнеше ли, нямаше спиране. На негово място Кордилия със сигурност щеше да е дори по-емоционална, но сега не знаеше как да го накара да замълчи, а пък и слушателите му, изглежда, се забавляваха.

— Наистина ли мислиш, че старият Хейл е чак толкова зле? — попита мъж със сламена шапка, който от известно време стоеше съвсем близо до нея. Миризмата на евтиния му одеколон изпълваше ноздрите й, а и на подобен въпрос Кордилия не би могла да отговори, затова се обърна към водата и се измъкна от групата. Едва тогава забеляза да се събира нова групичка — по-голяма и по-оживена — близо до брега. На ширналото се синьо небе, сребърен биплан изписваше пухкави букви. Белият дим на самолета оставяше послание за гостите — СЕМЕЙСТВО БОУМОНТ ВИ ПОЖЕЛАВА ЩАСТЛИВ ДЕН НА НЕЗАВИСИМОСТТА — и щом самолетът изпишеше дума, момичетата на земята подскачаха възторжено и пискаха.

Замечтана усмивка затрепка по лицето на Кордилия. И преди беше виждала подобни букви — когато слезе от влака от Охайо — и ето чудото, което преживя в онзи първи час в Ню Йорк, се върна. Вече бе гледала въздушните умения на пилота от наблюдателницата си в близкото Евърли Фийлд, а след това стана свидетелка как самолетът му се разби. Не се беше виждала с дръзкия пилот Макс Дарби, откакто го откара в католическата болница „Рай Хейвън“.

От онази нощ почти не й беше останало време да се пита дали се е възстановил. Семейството й бе в траур и искаше да премисли всичко, което бе объркала, та нямаше и миг да мисли за друг. Сега, на Четвърти юли, когато въздухът ухаеше на трева, тя се развълнува, щом позна самолета му. Разсеяно пъхна ръце в дълбоките джобове на широката си пола и се отдели от групата на Чарли и приятелите му, вдигнала глава за края на въздушното шоу. Самолетът се завъртя още няколко пъти и се сниши над главите на веселяците. Щом забеляза, че захожда да кацне на гладката площадка в края на имота, тя забърза през поляната.

Другите момичета хукнаха натам. Скупчиха се около Макс Дарби, когато изскочи от пилотската кабина, без да спират да крещят името му.

Изминаха цели двайсет минути, преди той да се отдели от тълпата възторжени млади жени и тя да успее да привлече погледа му. Небето вече притъмняваше, тя държеше кана с ментов джулеп в едната си ръка, а в другата чаша, специално за него.

— Ако е за мен — започна той, когато пристъпи към нея, очите му съвсем светли на загорялото лице, — аз не пия.

— Така ли? — тя отпусна чашата.

И видът му, също като думите, бяха съвсем семпли на фона на останалите на партито на Боумонт. Наоколо беше пълно с млади хора, облечени по последна мода, докато тъмната коса на Макс бе толкова късо подстригана, че бе като набола четина на главата, а светлокафявото кожено яке отиваше на панталона.

— Радвам се да те видя тук — изрече той официално. Съвсем не пролича да е чак толкова благодарен. — Исках да ти благодаря за… за онова, което стори онази вечер.

— Онова. — Кордилия кръстоса крака по момичешки и ъгълчетата на яркочервените й устни се извиха. Почувства се замаяна, когато той спомена вечерта, когато самолетът му се разби в полето на някаква ферма на Донг Айлънд. Неочаквано си припомни как той й се усмихваше, след като бе толкова сериозен в празната болница рано сутринта, колко прекрасно жива я накара да се почувства, след като дни наред беше като изгубена, безполезна, дори по-зле. — Ето ме.

— Благодаря ти. — Очакваше той да продължи, но след като пилотът отклони поглед към мястото, където се настаняваше оркестърът, тя прецени, че няма смисъл да чака. По челото му бяха избили капчици пот, сигурно и по дланите, защото се избърса с бялата си тениска. — Друго не мога да кажа на дъщерята на един трафикант.

Кордилия попиваше написаното във вестниците за Ню Йорк и копнееше да бъде наречена дъщеря на трафикант. Остана двойно шокирана, че когато Макс изрече думите, все едно й бе ударил шамар.

— Дъщеря на трафикант! — повтори тя хладно и презрително. В гърдите й бушуваше буря и много й се искаше да не държи тъпата кана с джулеп, която й тежеше. — Предполагам, пилотите, които си позволяват какви ли не трикове, са свикнали да залагат живота си и проявяват пълно безразличие към онези, които рискуват собствения си живот, за да ги спасят.

Той погледна настрани и понечи да мине покрай нея, за да се отправи към къщата. Ръцете й заплашваха да се разтреперят, но тя им нареди да останат спокойни дори след последната обида. Наклони каната и си наля напитка в чашата, която бе донесла за него.

— Затова ли си толкова превзет? — подвикна тя след него, достатъчно високо, та да я чуят останалите момичета.

Той спря и я изгледа дръзко, но не отговори. Тя отпи от сладката, опияняваща напитка, и усети как раздразнението й отлита, макар да бе наясно, че лицето я издава. Пред нея беше застанал човекът, когото изтегли от разбилия се самолет, ала с проявената смелост така и не спечели уважението му. За него бе едно нищо, дори по-долно качество човек от Дариъс Грей.

— Татко почина преди по-малко от месец — гласът й потреперваше, но думите й звучаха убедително. — Той беше добър човек и направи всичко по силите си както за себе си, така и за хората около него. Не съдеше околните за избора им и когато напусна този свят, бе изживял забележителен живот. Затова не си позволявай да изричаш думата „трафикант“ по този пренебрежителен начин. — Отпи нова глътка от напитката, сетне натика и чашата, и каната в ръцете на Макс така, че му се наложи да ги поеме. Накрая се наведе напред, задържа погледа му и завърши със съскане: — Не очаквай да се засрамя единствено защото си позволяваш да говориш така възвишено. Много добре знам коя съм и какво представлявам.

Двамата останаха един срещу друг още няколко секунди, настръхнали враждебно. Кордилия мигна веднъж, сякаш искаше да покаже, че няма какво да доказва, и нямаше никакво намерение да бъде въвлечена в нещо толкова дребнаво като състезание, което доказваше кой притежава по-тежък поглед. После се обърна и пое към къщата на Боумонт, потресена от случилото се, но не чак толкова, че да не вирне глава и да не се отправи самоуверено напред на високите си токчета.

Вървеше по каменната пътека към колонадата на верандата и усещаше — отначало смътно, сетне съвсем ясно — погледите на хората наоколо. Може би от нея се излъчваше ярост, може би същата тази ярост бе изострила чертите на лицето й. Може би те я зяпаха по обичайния начин със смес от любопитство към престъпното й семейство, същевременно изпълнени с жалост към трагедията, сполетяла я толкова скоро след пристигането й в Ню Йорк.

Независимо от причината, тя усещаше чуждите погледи. Оркестърът зад нея засвири, няколко момичета изпискаха щастливо и се врътнаха към любимите си, готови да започнат танците. Дори когато първият гръм извести началото на зарята, предвестник на много по-голямо шоу, което предстоеше с падането на мрака, тя усети чуждите погледи. Заизкачва се по стълбите, мина през просторното антре и влезе в хола. Хората продължаваха да я зяпат и докато търсеше Астрид и Лети. Вероятно заради тези нагли погледи не се изненада, когато мярна познато лице.

Възкликна немощно. Пред нея беше Том Хейл, използвал я безогледно, за да съсипе семейството й. Беше застанал до прозореца и държеше в ръка наполовина изпита чаша с някакъв коктейл. Както винаги, изглеждаше безупречно. Тя усети коленете й да омекват, а гърлото й да се стяга.

Косата на Том беше безупречно сресана. Белият ленен костюм му стоеше прекрасно и за разлика от останалите млади мъже не се потеше от горещината. Красивите му черти я оставиха без дъх, а и бе заел до болка познатата й стойка, от която се излъчваше елегантна небрежност. У него обаче се забелязваше промяна и тя бе най-осезаема от начина, по който я наблюдаваше. Дали не бяха стиснатите зъби, или искрите в очите му. За момент се запита дали това не е несподелената любов, но си напомни, че той й се беше наситил (сърцето й се свиваше от болка при спомена как го отведе в леглото си) и в момента сигурно изпитваше омраза или задушлива враждебност, може би дори желание да й се нахвърли и да я удуши.

Последният път, когато бяха застанали по този начин, бе вечерта, когато тя го подмами да излезе от партито, организирано от семейството му, за да го убие. Дори сега й прилоша, когато си припомни проявената дързост. Само че в седмиците, довели до онази вечер, той я беше изиграл и я беше уверил, че я обича и е готов да направи всичко за нея. После научи тайната на Догуд и как незабелязано да се вмъкне в имението, а впоследствие верен на баща му човек се беше промъкнал, за да убие баща й. Тя бе покосена от мъка, не спираше да се обвинява, затова се качи в автомобила си, пъхнала пистолет в жартиера, готова да направи единственото логично нещо. Едва когато Том бе пред дулото на пистолета и тя си представи как съвършеното му лице се пръсва в кървава пихтия, се поколеба, хвърли пистолета и избяга.

Сервитьор, който разнасяше поднос с чаши, сякаш развали магията. Младата жена едва сега обърна внимание на обстановката. Скъпият паркет блестеше в наситеночервено, по стените се виждаха прекрасни картини. Източните прозорци бяха оставени отворени, за да може бризът да долети откъм градината и да разхлади младите момичета, загрели след изпития бърбън и танците на слънце. Водеха се пет разговора едновременно и тя долови тихата мелодия на оркестъра на ливадата и тихия глас на тромпета.

В този момент Том пристъпи към нея, извил устни. Това изражение й беше непознато. Безразличието от предишните няколко секунди бе заменено от нестройните, но шумни удари на сърцето й.

Преди да огледа подробно извитата му горна устна и да си обясни какво точно означава, усети нежен допир по лакътя.

— Миличка.

До нея бе застанала Астрид, великолепна, както винаги. Косата й бе лъскава, пищна, скриваше ушите й едва до средата, усмивката й беше приятна, лъчезарна, сякаш целият свят предлагаше игра, създадена единствено за нейно забавление. Тя извърна поглед към младия Хейл.

— Нали знаеш, че момичета като нас никога не обличат същата рокля втори път.

Последният половин час бе наситен с чувства и преживявания и тя въздъхна облекчено, когато приятелката й я изведе от хола, преди да разбере дали Том се канеше да отиде при нея или не.