Ана Годбърсън
Обречена красота (22)

22

През последните години Астрид нямаше навика да се моли. Сега обаче в тъмния склад започна да реди молитва. Не говореше високо, защото все още чуваше гласовете на похитителите си в съседната стая, също като просъскването на радиатор през зимата, а и не желаеше да привлича вниманието към себе си. Не чуваше какво казват, но, изглежда, се караха за нещо, а това не вещаеше нищо добро за нея. Вече бе свикнала с миризмата, въпреки че всеки път, щом някоя капка паднеше на циментовия под, звукът й се струваше още по-ужасен. Красивата й червена рокля беше напоена с пот, грижливо направената прическа бе развалена. Косата й висеше отпусната и влажна пред лицето. Първоначално цялата тази грозота бе като унижение, наложено й от негодниците, но сега й се струваше незначителна част от страховитата опасност, в която бе попаднала.

Затова започна да се моли. Молеше се, ако остане да седи спокойно, сърцето й да престане да вдига толкова шум. Молеше се Били да е видяла автомобила, когато е потеглил от кръчмата, и да е накрала шофьора да ги последва, а в момента да дебне отвън, придружена от група полицаи. Опита да си разкаже вълшебни приказки, в които идваше скромен фермер, усещаше, че нещо не е наред и нахлуваше в склада, побеждаваше похитителите един по един и най-сетне се добираше до заловената принцеса. Той, разбира се, щеше да бъде красив, двамата щяха да се влюбят и да се оженят, и любовта им щеше да е на първите страници: НАСЛЕДНИЦА СЕ ЖЕНИ ЗА СКРОМЕН ГЕРОЙ ПРЕД СТОТИЦИ ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ.

После опита да се спазари с Господ. Беше суетна, глупава и го разбираше едва сега. Отиването в онази кръчма беше грешка, бе постъпила лекомислено и глупаво, след като реши, че от тази работа ще излезе нещо интересно, или пък е достатъчно смела и оригинална, за да влезе. Още повече пренебрегна съвета на Чарли, защото му беше сърдита, задето не й обръщаше внимание, и се опита да му даде урок. Всичко беше низ от детински постъпки. Осъзна го едва сега и обеща на Господ, че ако изпрати някой да я спаси, който и да е, занапред ще се държи на висота, също като Кордилия, и никога повече няма да се цупи.

Не постигна никакъв резултат и се настрои срещу Чарли. Той беше гадняр, а тя бе толкова самотна и поне му показа по единствения й известен начин, че няма да търпи гадориите му. Той се грижеше прекалено много за трафикантския си бизнес и твърде малко за нея, затова сега тя се оказваше невинна жертва във войната му. Никого не бе наранила през живота си и единственото й желание беше да живее прекрасно и безпроблемно, обичаше да си пийва вечер, обичаше приятелите си и дългите летни дни. Мъжете с грозните, белязани лица го казаха ясно: Чарли нямаше намерение да преговаря. Тв не искаха пари, искаха нещо друго, а то, каквото и да бе, се оказа значително по-важно за него от нея.

Едва сега проумя, че е загубена. Майка й беше егоистка, която нямаше да забележи отсъствието й, преди да стане прекалено късно, а Чарли я беше изоставил. Вече усещаше, че на покрива се събира влага и очакваше следващата капка. Дишаше плитко, пулсът й беше ускорен. Върховете на пръстите й бяха изтръпнали, не чувстваше ръцете си. Дишаше учестено, но неочаквано усети, че в дробовете й не влиза въздух. Над нея се беше образувала нова капка, която увисна за момент, задържа се във въздуха, изсмя се на очакванията й и бавно се понесе към земята, сякаш нямаше никаква грижа на този свят. Падането на капката й се стори неимоверно силно, усети го с цялото си тяло. Звукът отекна в стените и тя изпищя и продължи да пищи, докато не я заболя гърлото.

Металната врата се блъсна в стената и стъпките приближиха бързо.

— Какво? — изръмжа мъжът с белязаното лице. — Казвай какво.

Начинът, по който миришеше одеве, й се стори почти приятен — туршия и лук, с които се тъпчеше всеки ден — и на нея й се прияде. Сега обаче устата му не миришеше на нещо познато, единствено на нещо, което гниеше вътре от години. Устата му бе съвсем близо до лицето й, той стисна врата й с едрата си ръка и въпреки че тя затвори очи и се разтрепери, усети как той я оглежда.

— Ако не млъкнеш, ще те накарам — усети дъха му в ухото си. — Гаджето ти вдигна ръце, а на мен адски ми писна от теб.

— Не, не съм… не исках… моля те… няма… — започна да заеква тя. Реши, че ако обясни за капките, ще помогне. — Заради капенето е. То ме побърква. Ако го спреш да капе…

— Млъквай — повтори той с глас, който бе в състояние да я накара да замълчи завинаги.

Тя дълго се ослушва и разбра, че е твърде рано за следващата капка. Сетне долови друг шум, стряскащо висок, и ръката на мъжа се стегна на гърлото й. Едва когато чу изстрела, разбра, че не е капката от покрива. Мъжът не пускаше гърлото й — стискаше по-силно, отколкото трябваше, но не чак толкова, та да не може да диша, и се ослушваше. Астрид проумя, че и той е уплашен. Разбра го по начина, по който очите му се оцъклиха. Последваха нови изстрели в бърза последователност, долетяха от съседната стая, и тя чу рева на автомобилни двигатели. После долови друг глас и за пръв път от часове усети надеждата да се надига.

— Пусни я веднага — нареди гласът. — Личеше му, че е сериозен.

И тя, и похитителят се обърнаха, но първоначално тя не позна мъжа, стиснал пистолета. Беше облечен в тъмновинен костюм с безупречна кройка, сега обаче усукан под странен ъгъл. Беше едър, челото му смръщено и дишаше тежко през устата. Пред нея се бе изправил Чарли — в това бе напълно сигурна. Мъжът беше с чертите на Чарли, говореше с гласа на Чарли, но й се стори непознат.

— Пусни я веднага — повтори той.

Похитителят се изви така, че тялото й остана между него и Чарли, и стисна гърлото й с две ръце.

— Хвърли пистолета или ще я убия още сега!

— Пусни я веднага! — изрева Чарли и тя чу стъпките му да приближават.

— Назад!

Чуха се нови стъпки.

— Пусни я!

— Ще я убия!

Всичко се случи едновременно. Изтрещя пистолет, по лицето й плисна гореща кръв; мъжът изпъшка и пръстите му се стегнаха около врата й, тя се загърчи, но така и не успя да се измъкне, докато най-неочаквано не усети как хватката му става хлабава и той се строполи тежко назад. Последва цопване и Астрид затвори очи. Чарли застана зад нея и започна да прерязва с метален предмет въжетата, които стягаха ръцете й за стола. Приключи с тях и се зае с въжетата на глезените й. С тях беше по-лесно и той остави ножа, но макар и свободна, тя не намери сили да помръдне.

Чарли се наведе, прегърна я и бързо се насочи към вратата. Той все още дишаше тежко през устата, а тя бе толкова уплашена от случилото се, срамуваше се, че сама е виновна, задето се озова на това място, и дори не го погледна. Вместо това скри лице под сакото му и се разрида. Сълзите й намокриха фината риза, а той я притисна към себе си, сякаш я поощряваше да продължи, докато не намокри цялата риза.

Астрид не посмя да надникне изпод сакото, докато не излязоха навън. Мястото, на което бе прекарала най-кошмарните часове от живота си, бе просто един от много складове с лодки и макар заливът да не се виждаше, по миризмата разбра, че е някъде наблизо. Отдалечаваха се от сградата, където двама мъже бяха безжизнени — единият облегнат на стената до вратата, другият проснат по очи на чакъла. Виктор чакаше до автомобила на Чарли. Беше твърде сериозен. Кимна на Чарли, качи се в колата и запали мотора. Втората кола също запали.

Когато бяха до вратата, Астрид забеляза, че Дани е на задната седалка — устата му отворена, очите затворени, сякаш спеше. Харесваше го и почувства облекчение, че е с тях, но после забеляза кръвта по лицето му и осъзна, че не диша. Сгуши се до гърдите на Чарли, докато той сядаше отпред и затваряше вратата, и се опита да не мисли за случилото се с Дани.

— Да не си посмяла втори път да ми направиш същия номер — рече той, след като автомобилът потегли по провинциалните пътища. Гласът му прозвуча строго и тя долови страха му.

— Няма, Чарли — изхлипа.

— Отсега нататък няма да се отделяш от мен.

— Няма — стисна ревера му. — Ще остана в Догуд и ще правя каквото ми кажеш. Обещавам! Само не ме оставяй.

— Обещавам, обещавам да не те оставям — Чарли приглаждаше влажната й коса и я притискаше до себе си, целуваше я по челото. — Искам винаги да бъда с теб и ще го кажа и на свещеника колкото е възможно по-скоро. Утре. Утре ще се оженим и никога повече няма да се разделяме.

Пътят беше неравен, а Виктор шофираше възможно най-бързо.

— Добре — чу тя гласа си. — Добре, Чарли, каквото кажеш, само те моля да не ме оставяш сама.