Ана Годбърсън
Обречена красота (18)

18

Лети бе изпитала много тъга през седемнайсетте си години, но тъгата си беше отишла, когато се събуди в петък сутринта в Догуд, дори след като разбра, че е минала още една нощ, в която приятелката й не беше благоволила да й съобщи къде се намира. „Довечера е първото ми излизане на сцена“, помисли си тя с усмивка. На път към града не можеше да повярва, че се случва, а когато слезе от влака, болката, причинена от Кордилия, бе почти изчезнала. Вместо това вниманието й беше привлечено от причудливия ъгъл, под който бяха килнати шапките на жените около нея, понесли пазарски чанти, които щяха да са им необходими на връщане към Лонг Айлънд, и музиката на самотен цигулар на съседен перон, както и едва доловимия мирис на изгорели газове от автомобили и хотдог.

Пъстрата реклама пред театъра я посрещна като стара приятелка. Влизаше през страничния вход, докато едър млад мъж с миловидно лице задържа вратата.

— Ти да не си от новите танцьорки? — попита той.

Тя кимна, обърна се и му се усмихна на качване по стълбите.

— Аз съм Сал — подаде й ръка.

— В шоуто ли участваш? — попита Лети.

На тъмното стълбище, много отдавна боядисано в черно, облепено със стари, изпокъсани постери и обяви, но все пак достатъчно светло, тя успя да види, че той й се усмихна.

— Какво играеш?

— Дебелия, разбира се! — отвърна й.

Лети свъси вежди и й се прииска да отбележи, че не е чак толкова дебел, но после съзря веселите пламъчета в очите му и разбра колко му е все едно.

— Караш ли ги да се смеят?

— Аз съм от опасните типове — той размърда дебелите си пръсти и се ококори. — Възрастни мъже се задушават от смях, докато гледат изпълненията ми!

— Ще внимавам, когато съм около теб — изкиска се тя.

Бяха на втория етаж, където коридорът ги отведе към женската гримьорна в единия край и мъжката в другия.

— Не съм опасен! Аз съм душичка, като желирано меченце. — Той стисна закръгленото си шкембе и направи смешна физиономия, а тя пак прихна. Момчето се наведе напред отново, сякаш се канеше да й разкрие тайна. — Ако ще се притесняваш от някого, то това е Лулу.

— Лулу ли? — прошепна Лети и прехапа долната си устна. — Коя е Лулу?

— Още ли не си чула за Лулу? Не може така. Лулу е дивата, която изпълнява големите роли, и много мрази всички, които нямат представа коя е.

— Много ли е гадна? — Лети отвърна на усмивката и се ококори престорено невинно.

— Тормози всички новачки, затова внимавай.

„Нищо чудно да е пиян“, реши тя, защото се държеше като пияницата на Юниън, който избухваше в смях дори при най-обичайните събития. Лети обаче бе наясно, че не е пиян, а и докато беше около Сал, всичко й се струваше смешно. Вероятно обикновено се държеше така.

— Тя много суетна и надменна ли е? — попита Лети и се опита да имитира почти истеричния глас на Сал.

— Коя е чак толкова суетна и надменна? — висока жена със сламеноруса коса се бе облегнала на вратата в края на коридора, облечена в типично китайска роба. Зад нея Лети мерна момичета, които навиваха чорапи и сваляха ролките от главата си. Лети се изкиска отново, преди да й отговори.

— Лулу!

— А, Лулу — тя прочисти гърлото си и изви едната вежда. — Струва ми се, все още не знаеш, че аз съм Лулу.

— А, не, не, не! Сигурно сме говорили за някоя друга Лулу! — побърза да избъбри Лети и размаха ръце, все едно така щеше да замаже направения гаф. Беше поруменяла, стомахът й се беше свил, а Сал не изглеждаше никак смутен, докато се кискаше, прикрил уста с едрата си месеста ръка.

— Чупката! — излая Лулу към него, макар да се усмихваше. — Престани да се опитваш да навлечеш неприятности на момичето.

Сал се поклони ниско като придворен, посегна към ръката на Лети, целуна я, сетне още три пъти, жадно, сякаш се канеше да схруска пръстите й. Тя усети гъдел и едва преглътна напиращия смях. Лулу се пресегна, прегърна Лети и я въведе в дамската гримьорна.

— Първи урок, скъпа, никога не се доварявай на комедиант. Обикновено сами нямат представа какви ги дрънкат, а дори да са наясно, са готови да издрънкат какво ли не, стига да накарат хората да се смеят.

— Много се извинявам… не ми приличаш на суетна. — На Лети й се искаше да престане да се изчервява, но след гафа стомахът продължаваше да я присвива. Беше толкова щастлива, че някой поговори с нея. Сал й се стори добродушен и забавен, ама я вкара в капан. — Струваш ми се много мила. Честна дума!

— Стига глупости, миличка. Аз съм нетърпимо суетна — и горделива, но не съм надменна. Обичам да помагам на новите момичета. „Дивата, която се държи жестоко с по-низшите от нея, помага за създаването на заместницата си.“ Един италианец, Ники Макиастели, ми го каза.

— Значи не ме мразиш.

— Все още не, скъпа — намигна Лулу. — Как ти беше името?

— Лети Ларкспър.

— Мястото ти е там — посочи й една от кабинките покрай стената. — Върви да се приготвиш, скоро излизаме на сцената.

Гримьорната беше пълна с момичета, които дъвчеха дъвки, говореха си, пушеха, пееха си или се оглеждаха в ръчните си огледала. Нито една не прояви интерес към новото момиче, въпреки това Лети усети да прелива от възторг, че е станала една от тях. Танцьорките се забелязваха лесно — млади и неопитни. Имаше и по-възрастни, други, които не притежаваха класическа красота, които играеха типажи или пускаха шегички, или пееха като славеи. Бяха разсъблечени, не забелязваха голотата си и си прехвърляха грим, тоници за коса и разни неща, които излъчваха възхитителен аромат.

— Благодаря — обърна се Лети към Лулу.

Лулу обаче вече се беше върнала в своя ъгъл, където си имаше собствено огледало и стол с възглавница. Лети пристъпи срамежливо напред, промъкна се покрай телата и се пъхна в своята кабинка. Остана без дъх и се влюби за пръв път.

Под името ЛЕТИ ЛАРКСПЪР в старата дървена кабинка, на светлината на голите крушки, висеше бял костюм, обсипан с пухкави пера. Деколтето беше изрязано, талията — подчертана с панделка. Пухкава шапка бе закачена на съседната кукичка и чифт бели чорапи. Лети най-сетне си пое дъх и прокара пръсти по костюма, сетне затвори очи. Миризмата на цигарен дим и парфюм от тубероза изпълни ноздрите й и за момент й се доплака, защото не помнеше някога да е била толкова щастлива.

Вечер през Манхатън минаваха какви ли не автомобили, някои търсеха неприятности, други вече бяха намерили неприятностите и те се бяха разположили на задните седалки. Имаше и трети, които бяха спрели за пръв път същата вечер. Космополитните нюйоркчани, навестени от личните си трафиканти, наливаха напитки в холовете на апартаментите си или пък оберкелнерите ги водеха към ъглови маси в любимите им ресторанти. В един от театрите оркестърът засвири финалната мелодия.

Танцьорките се подредиха отстрани, а Лети, шестата от осем, притаи дъх и зачака реда си, за да скочи от дясната страна на сцената. Също както останалите момичета, ръцете й бяха на талията, лактите вирнати, краката изнесени така, че бедрата й се поклащаха. Устата й беше широко отворена, червена, щастливо усмихната, и тя огледа публиката, докато пристъпваше напред. Прожекторите бяха ярки, въпреки това забеляза как зрителите в костюми и рокли се наклониха напред, въодушевени от блясъка на шоуто. Докато танцьорките се въртяха, Лулу се спусна на сцената, изпълняваше песента си от златна люлка, невъзможно дългият й шал от пера се плъзна по гърдите й и падна на пода.

Песента беше посветена на шоуто и благодари на всички от публиката, че са дарили сърцата си. Докато Лулу се приближаваше до сцената, момичетата затанцуваха около нея, телата им се надигаха и спускаха като вълна, гласовете им допълваха нейния. Всяко момиче трябваше да има индивидуални жестове — някои елементарни, други изящни, и макар Лети да се притесняваше, че ще забрави какво трябва да направи и бе преповтаряла всяка стъпка наум, сега не й се наложи да мисли какво прави. Движеше се напълно естествено с останалите момичета, сякаш всяко нейно движение беше спонтанно. Лулу се спусна достатъчно ниско, изплъзна се от люлката и напредна към публиката, ръцете й насочени към краищата на театъра с неразгадаема усмивка.

Музиката неочаквано спря, публиката се изправи и заръкопляска. Лети чу аплодисментите и й се стори, че може да ги докосне, също като едро, непохватно животно, което напредваше към нея. Гърдите й се вдигаха и макар на момичетата да бе наредено да се усмихват доволно, не би могла да скрие щастието си нито за миг. Пред нея бе Лулу в прозрачна рокля, поклони се и се дръпна от сцената. След като слезе, танцьорките пристъпиха напред, хванати за ръце, и също се поклониха. Поклониха се два пъти, обърнаха се едновременно и се отдръпнаха. Аплодисментите бяха все още оглушителни, а когато Лети минаваше покрай прожекторите и усети горещината, излъчваща се от тях, продължиха да отекват в ушите й, докато бързаше след останалите момичета към гримьорната.

— Не мога да повярвам, успяхме — рече Мери и прегърна Лети през кръста. — Получи се дори по-добре, отколкото си представях.

— Да — отвърна Лети, понеже не намираше дума, с която да опише завладялото я удивление. — Да, да, да!

Влязоха в гримьорната и Лети съгледа Лулу, седнала пред тоалетката си. Русата перука беше свалена — кацнала на главата на манекен — и тя сваляше мрежичката от късата си рядка косица в безличен, избелял кестеняв цвят.

— Ларкспър — повика тя Лети. — Беше добра.

— Наистина ли? — попита Лети и не скри щастието, което я обхвана.

Лулу сви рамене.

— Някой е убеден, че е точно така. В кабинката ти има цветя.

— Наистина ли?

Мери изви вежди и изписка от възторг. Втора вълна от момичета — по-опитните танцьорки, които изпълняваха по-сложните стъпки — се връщаше от сцената, облечени в златисти панталони и черни туники.

Подминаха Лети. Всички говореха — на една костюмът се разшил по средата на представлението, друго момиче крещеше, че бързала страшно много за среща. Щом чу „среща“, Лети се сети за Грейди и сърцето й трепна, когато си помисли, че може да е бил сред публиката и я е видял на сцената още в първата вечер, а може и да й прости.

При мисълта грейна и се втурна към вазата с двайсет и четири червени рози. Покри уста с ръка, защото никога досега не бе виждала толкова тъмни и толкова едри пъпки.

— От кого са? — попита любопитно Мери и се наведе да свали чорапите.

Лети се изкушаваше да й разкаже всичко за милионера, който живееше в таванско помещение във Вилидж, но развълнувана сви рамене и посегна към картичката. Тялото й се отпусна, щом съгледа познатия почерк на Кордилия.

Честито, мила Лети. Много ми се искаше да те видя тази вечер. Извинявай, напоследък не бях добра приятелка. Моля те, прости ми и ела тази вечер в „Трезор“ да се позабавляваме. Обичам те.

Корд

— Добре — рече тя и въздъхна.

Мери я погледна, но не каза нищо и Лети й беше благодарна, защото така й остана минутка да изпъне гръб и да потисне разочарованието си. След като прие факта, че Грейди не й е изпратил лимузина, за да я вземе след шоуто, и нямаше намерение да я заведе на вечеря в „Плаза“, омекна към Кордилия. Ето че момичето, с което бе споделила мечтите си за слава и богатство, все още я помнеше, все още подкрепяше надеждите й. Освен това й беше изпратила подарък, заради който останалите момичета стрелкаха Лети със завистливи погледи и й намигаха добродушно. Още повече цветята бяха изключителни, бяха достойни за звезда.

— Момчета от оркестъра ме поканиха в кафенето надолу по улицата — рече Мери, докато прокарваше четка през косата си. — Искаш ли да дойдеш?

— Сигурно ще бъде забавно — Лети се наведе да навие чорапите си и си каза, че има огромно желание Кордилия да я види точно сега, докато грееше самоуверено след успеха на представлението. — Тази вечер обаче трябва да свърша нещо важно.

— Може… утре.

Лети смъкна ципа на костюма и отвърна на усмивката на Мери.

— С удоволствие.