Ана Годбърсън
Обречена красота (16)

16

Редуването на дъжд и горещи дни бе прекъснато около следващия четвъртък. Слънцето беше жарко, въздухът топъл, а сенките не успяваха да охладят ни кого. Хората, изгубили дни наред да си веят по верандите или в сенчестите части на къщите, се заеха отново с работата си. Марш Хол, където тропическите капризи на времето бяха попречили на социалния график на господарката на дома, бе необичайно тих, а пък Астрид, която изобщо не беше щастлива от завръщането си, имаше чувството, че се е изтръгнала от период на объркване и лудост и вече плава в по-спокойни води.

Денят тъкмо започваше и според нея нямаше смисъл да поправя рокля, която едва ли щеше да облече отново. По-разумно беше да прекара следобеда край басейна и да помисли какви дрешки ще си поръча през есента. Може би щеше да се върне в училище, а това означаваше, че ще й трябват съвсем различни неща, но до вземането на решението оставаше доста време. Сега единственото й желание беше да се наслади на прекрасния ден, по-късно да излезе освежена и прекрасна, както винаги, за да накара Чарли да се намрази, задето се е държал толкова противно. Тази вечер искаше да се забавлява двойно повече от обикновено, за да навакса онова, от което бе лишена.

— Госпожице Донъл?

Тя отбори очи и погледна прислужницата.

— Бренда, колко навреме. Тъкмо ожаднях. Би ли ми донесла една лимонада?

— Да ви донеса ли две? Имате гости.

Астрид се извърна на белия шезлонг и забеляза между редиците източени кипариси около басейна дребна фигурка в нежнорозова блуза да прекосява ливадата.

— Да, благодаря.

До момента Астрид нито за миг не бе изпитала желание да се върне в Догуд. Беше невероятно досадно, че майка й не спираше да повтаря: „Нали ти казах“, дразнеше се, че развоят на събитията не изненада дори Били. Щом обаче видя Лети, усети колко много й липсва огромната къща с царящ хаос, в която живееха най-добрите й приятелки.

— Лети, колко се радвам да те видя. Как дойде? — провикна се Астрид и разпери ръце за прегръдка.

— Пеша — отвърна искрено тя, сякаш това бе нещо напълно естествено.

— Но пътят е дълъг, миличка, ще си съсипеш обувките! Има едно ново изобретение, което се нарича телефон.

Лети се изчерви.

— Да — отвърна й по начин, който издаваше, че там, откъдето идва, не е използвала често телефон.

— Няма значение. Сядай и ми разкажи всичко. Стига да не е свързано с Чарли — не мога да търпя името му и не желая да знам какво става с него. Освен ако не е нещо ужасно, разбира се, и той не страда.

— А, Чарли почти не съм го виждала — Лети извърна поглед и бавно се настани на стола до Астрид, подгъна крака под себе си и отпусна брадичка на дланта си.

— Няма значение, миличка, най-добре да не го споменаваме. Кажи ми, нима си изминала целия този път, за да ме видиш?

— Ами, да — отвърна Лети, но сините й очи, които непрекъснато се стрелкаха настрани, говореха друго. — Всъщност, питах се дали знаеш къде е Кордилия.

— Кордилия ли? Не си ли я виждала в Догуд?

— Не се застоява много. Май ме избягва.

— Не ми се вярва — Астрид се обърна настрани и се опита да си припомни последователността на събитията от седмицата. — Разговарях с нея преди няколко дни и тя ми каза, че бързала за някаква среща, защото през уикенда отваряли бара и имали страшно много работа. Беше като полудяла. Защо питаш? Ти добре ли си? Струваш ми се малко объркана.

— А, не — въздъхна Лети, сякаш бе понесла на плещите си тежестта на целия свят. — Добре съм.

— Миличка, не си никак убедителна.

Лети се намести и се отпусна на шезлонга.

— Ужасна съм, но трябва да ти кажа истината. Имам нужда да поговоря с някого, но обикновено споделям с Кордилия подобни проблеми, а напоследък никаква я няма и дори не знам дали е подходящият… — Лети замълча.

— Стига си хленчила, казвай какво се е случило! — Астрид се обърна към нея и свали слънчевите очила, постара се да я изслуша внимателно, макар слънцето да пареше очите й. — Не мога да понесе да не съм в течение и да не знам последните клюки.

Лети стисна червените си устни, все едно се опитваше да овладее чувствата си.

— Изгубих си работата — успя да произнесе с дрезгав глас.

— Коя работа?

— В клуба, разбира се… — Лети извърна очи и едва тогава Астрид си спомни, че Лети трябваше да открие клуба на Чарли и Кордилия. — Кордилия заяви, че имали нужда от истинска звезда.

Прислужницата донесе лимонадата, а Лети наведе глава, докато Бренда поставяше подноса между тях и продължи да гледа втренчено ръцете си, дори когато Астрид вдигна чашата и размаха ръка пред Лети.

— Глупости на търкалета. Ами ти си истинска звезда отсъди и отпи дълга глътка. — О, съкровище, много ми е мъчно за теб. Ужасни са, след като са ти причинила подобно нещо.

— Не го заслужавам. — Лети мачкаше полата си, гласът й потрепери и за момент Астрид усети как паниката нахлува при мисълта, че гостенката й може да ревне. — Истината е, че това бе ужасно важно за мен. Винаги става така. Ти си родена в богат дом, а пък Кордилия открай време успява да се снабди с вълшебния билет за всяко място, на което иска да попадне. Аз обаче мога да разчитам единствено на себе си. Мислех си, че като започна работа в клуба, ще си създам име.

— За мен ти си самото съвършенство — Астрид отново си сложи слънчевите очила и се преобърна по корем, за да има тен и отзад на бедрата. — Истинска прелест. Освен това притежавам набито око, госпожице Лети Ларкспър. Не го казвам единствено защото сме приятелки. Това е просто временна засечка. Помисли си само колко повече ще ти се услади успехът, когато се добереш съвсем сама до върха! Проправи си път в някой нощен клуб… може би от онези, които не са покровителствани от надути типове като Чарли. Тогава ще разбереш, че не е до късмет.

Лети кимна енергично и се разхълца.

— Майната им, Лети. Сериозно ти говоря. Ти имаш всичко и не бива да се хабиш, като се самосъжаляваш. Хайде сега, усмихни се.

Ъгълчетата на Лети се извиха нагоре в опит за усмивка, но накрая пак се отпуснаха и тих вопъл се изтръгна от гърлото й.

— Недей така, чак толкова ли е зле? Още ли има?

Лети вдигна лице към слънцето и присви очи. Кимна два пъти.

— Има. Голяма съм нещастница.

Астрид не се сдържа, опита да се разсмее и макар Лети да изглеждаше напълно сериозна, съвсем не приличаше на нещастница.

— Сериозно? Изобщо не ти вярвам.

— Повярвай ми. Става въпрос за Грейди.

Астрид я погледна недоумяващо.

— Грейди ли?

— Грейди Лодж. Беше у семейство Боумонт, забрави ли? Ухажваше ме. Трябваше да вечерям с родителите му миналия уикенд, а забравих. След това се държах като пълна глупачка и отидох до апартамента му, а те ме бяха чакали безобразно дълго и когато пристигнах се разприказвах, че съм изгубила шанса си да стана певица в нощен клуб.

— Не е толкова зле — отбеляза Астрид. Беше допила лимонадата и беше оставила чашата настрани на цимента. — Все пак новината е много важна.

— И за мен, но семейство Лодж се оказаха твърде префърцунени хора. Много по-фини, отколкото очаквах.

— Не може да бъде! — Астрид се ококори. — Невъзможно!

— Аз си мислех, че са простички хора, като него, но…

— Грейди Лодж е от семейството на Луис Лодж, така ли?

— Да… май се казваше Луис — едната тъничка вежда на Лети се изви въпросително.

— Миличка, онзи ден бях толкова разсеяна! Приех го като миловидния ти приятел и повече не се и сетих за него. Още повече го мярнах от разстояние. Да не говорим, че не съм се виждала с Грейди от години.

— Не е възможно да го поз…

— Разбира се, че го познавам — Астрид замълча и покри устата си с ръка, докато се опитваше да потисне нетърпението, което винаги избликваше, когато се появеше пикантна историйка. — Познавам го от години не го бях виждала от лятото, когато с него и Пийчи… ами…

— Пийчи Уитбърн ли?

— Да, миличка, всички знаят, че бяха влюбени поне една година, когато той се записа в колеж „Кълъмбия“. Очаквахме двамата да се оженят. Само дето преди той да й предложи, тя замина за Стария континент и се забърка в неприятности, защото беше съблазнена от женен французин.

— Не може да бъде! — прошепна Лети.

— И това не е най-лошото. Постъпи ужасно гаднярски и започна да изпраща на Грейди писма, в които му разказа всички подробности от любовната си връзка, каза, че я била прекъснала, ама не беше. Той напусна училище след един семестър и повече не го видяхме. Носеше се слух, че искал да стане писател. Един господ знае защо. Беше преди две години. Понякога мяркам негови разкази тук-там. Много са добри, но никоя от нас не може да ги разбере. Защо му е да е писател, след като вече е милионер?

Лети изхлипа от мъка, извърна се настрани и зарови лице на облегалката на стола.

— Че кой се интересува от милионери? — Сърцето на Астрид се чувстваше по-леко, откакто Чарли не го мачкаше, и беше сигурна, че ако Лети се стегне, ще изпита същото. — Пука ли му на някого за младите мъже? Та ще станеш певица или актриса, или танцьорка, а това е къде-къде по-вълнуващо, отколкото да се занимаваш с момче, което не е в състояние да ти купи нищо.

Астрид се протегна и приглади няколко кичура от косата на Лети. Тъмнокосото момиче вдигна очи и изхлипа.

— Миличка, не ставай глупава, цялото ти бъдеще е пред теб. Достатъчно е да отидеш и да си поискаш роля — нещо малко, нещо разумно, с което да започнеш. След това никой няма да успее да те спре. Не съжалявай за нищо от стореното и за бога, забавлявай се.

— Ти не мислиш ли, че съм ужасна?

— Господи, не, разбира се!

— Наистина ли мислиш, че всичко ще бъде наред? — Лети се изправи и по лицето й премина лъч надежда.

— Сигурна съм. Върви в града още сега, преди да се обезкуражиш, и си намери работа. Кажи на Бренда да предаде на шофьора да те откара до гарата. Трябва да се отнасяш с повече внимание към обувките си.

Лети кимна решително, изпъна гръб и заприглажда роклята и косата си, сякаш веднага щеше да изпълни заръката на Астрид.

— Точно така. Не ти трябва да се омъжваш за мъж с милиони. Достатъчно е да си неповторима, каквато си в действителност.

 

 

Стискаше в ръка брой на „Уийкли Стейдж“. Беше отпреди няколко дни — не спираше да го разлиства, откакто го купи, прегъваше страници, ограждаше обяви с молив. За разлика от времето, когато работеше в „Севънт Хевън“ и мечтаеше да си осигури главна роля, ала не бе готова да се остави да я оглеждат по време на прослушвания, сега внимаваше за обяви, в които търсеха по няколко момичета — този път държеше да е реалистка — и най-вече избягваше напудрените претенциозни роли, които бяха привлекли вниманието й. Докато пътуваше с влака на запад от Уайт Коув, прегледа обявите с решителност, която досега й беше убягвала.

Слезе и мирисът на града я обгърна също както в първия ден. Отново усети прилив на възторг от безкрайните възможности. Качи се на сцената за първия кастинг и изпълни упражняваното много пъти в балната зала на Догуд, без дори да се замисля. Приключи и чу аплодисментите на дванайсетина човека, поклони се, усмихна се и си позволи за кратко да се наслади на светлината на прожекторите.

— Благодаря, госпожице Ларкспър, много добре — обади се кльощав мъж от първия ред. Беше кръстосал краката си като жена, пъхнал молив зад ухото. Когато очите й се приспособиха към мрака в театъра, тя прецени, че във вида му няма нищо, което да я привлече, не и в романтичен смисъл, и веднага се почувства по-спокойна.

— Благодаря.

— Харесваш ми. Свободна ли си вечер?

— Да.

— Свободна ли си следобед?

— Да.

— Ще ми свършиш работа, но преди това искам да видя и останалите момичета. Седни, ако обичаш.

— Разбира се — отвърна тя. Не беше възторженото „Да!“, на което се беше надявала, но в момента й се стори предостатъчно и усети, че е изпълнена с благодарност. — Благодаря ви — повтори, поклони се пред мъжа и тръгна по пътеката.

Придвижваше се предпазливо в мрака, когато чу някой да просъсква името й.

— Лети, беше страхотна!

— Кой е? — прошепна в отговор, подпря се на една от кадифените седалки и се отпусна до гласа. Сети се още преди да чуе отговора.

— Полет! — възкликна и прегърна момичето, което я беше прибрало, когато бе напълно отчаяна и не познаваше града. — Какво правиш тук?

— Същото като теб. Трябва ми работа. — В сумрака на театъра тя успя да различи винените устни и тъмната коса на едри вълни.

На сцената се бе качило друго момиче. За представянето си имаше нужда от слънчобран и макар да пееше леко фалшиво, умееше да флиртува с всяко движение и Лети беше сигурна, че ще привлече вниманието на някой театрален продуцент — или пък на всички театрални продуценти, пред които се е представила.

— Как е в „Севънт Хевън“?

— Същата работа, не се е променило към по-добро. Господин Коул все още си е пълен нещастник, клиентите пък си въобразяват, че са си купили билет за зоопарк. Сега обаче има и нови гадости. Никой не ходи, освен туристите, които пък си броят монетките.

— Нали имаше страхотен наплив? — отвърна Лети, неспособна да повярва.

— Нещата се променят — сви рамене Полет.

— Със същите момичета ли си в апартамента?

— Същите. Нищо не се е променило, освен че имам по-малко пари.

— Жалко.

— Това е животът. Надявах се тук да излезе нещо, но като гледам, ме накара да остана от любезност. Нищо. Не могат вечно да отхвърлят прелестно лице като това. Много се разтревожих за теб, когато си тръгна, след като се скарахме.

— Извинявай… трябваше да намеря начин да ти съобщя, че съм добре. Животът ми беше чудесен. Отседнах и Уайт Коув.

— За Уайт Коув Лонг Айлънд ли говориш? — възкликна Полет толкова високо, че мъжът с молива зад ухото се обърна и прочисти гърло. — Как го направи? — полюбопитства тя шепнешком.

— Приятелката ми от Охайо, Кордилия, нейният баща е… беше… ами той има къща там.

— Кордилия Грей ти е приятелка? — прогърмя отново гласът на Полет, а човекът на първия ред се изправи и помоли онази, която вдигаше този шум, да напусне или да млъкне.

Момичетата се спогледаха заговорнически, но мълчаха през следващите няколко прослушвания, след което мъжът на първия ред стана, за да съобщи.

— Ще помоля госпожица Бейт, госпожица Логан, госпожица Апълтън, госпожица Ларкспър и госпожица Престън да бъдат така любезни да останат. На другите благодаря за отделеното време.

— Видя ли? — рече Полет. — Късметът напълно ме е изоставил, а високите момичета изобщо не са на мода.

— Жалко — рече Лети. Всички в театъра говореха едновременно, вече не се налагаше да шепнат, но така и не заговори с нормалния си глас. Щастието й бе помрачено.

— Миличка — продължи Полет по-внимателно. Вероятно забеляза, че дребното личице на Лети се колебае между възторга и тревогата. — Заслужи си ролята. Не си губи времето да се тормозиш заради мен.

Лети обаче се притесняваше.

— Щеше да е толкова хубаво, ако попаднем в едно шоу.

— Така е, но не е било писано. Както и да е, видяхме се отново и предлагам да не губим връзка.

Лети кимна с тъга. После й хрумна нещо, което щеше да я накара да се почувства по-добре. Сърцето й се свиваше всеки път, когато си спомнеше за нощния клуб, където трябваше да бъде големият й пробив, но не можеше да допусне Полет да си тръгне просто така, особено след като навремето й беше помогнала толкова много.

— Полет, не предпочиташ ли да работиш другаде?

Полет се разсмя.

— Вчера бях готова да си потърся работа като чистачка в сладоледения салон, покрай който минах. Сигурно ще изкарвам повече пари и ще мога да разчитам на нещо сладичко.

— Приятелката ми Кордилия отваря заведение. Нощен клуб. Ако утре отидеш и й кажеш, че ме познаваш, може и да ти намери работа. Барът ще е в стара банка на Западна Петдесет и трета.

— Благодаря, може и да проверя. — Полет се наведе и прегърна Лети. — Радвам се, че се видяхме — рече тя и излезе.

Мъжът с молива зад ухото повика петте момичета на първия ред. Всичките бяха като нея — дребни, с бледи кожи и тъмни коси. Работата, която се предлагаше, не беше кой знае каква. Той доста се постара да подчертае, че започват утре вечер, без изключение, и към нито една няма да има специално отношение, ще работят по шест вечери в седмицата, а заплащането е ниско. Очевидно тежките условия бяха причината, поради която тук непрекъснато търсеха танцьорки, и Лети си каза, че трябва да се чувства унижена, но бе така щастлива, задето е станало чудо и е получила първата си роля като актриса, та не можеше да спре да се усмихва.

Оказа се, че господин Арчли — така се казваше водещият прослушването — не преувеличава. Задържа ги през целия следобед, докато научат ролите си, а пък хореографката, някоя си госпожица Частейн, не се усмихна нито веднъж, докато коригираше стойката им, положението на стъпалата и ръцете, музикалността им и качеството на жестовете. Когато гардеробиерът, господин Сингър, дойде да им вземе мерки, едно от момичетата вече беше отпаднало, но господин Арчли ги увери как знаел, че ще стане така и в действителност имал нужда от четири. Усмихна се за пръв път и заяви, че според него останалите четири били най-убедителни и силни още от самото начало. Господин Сингър излезе, а госпожица Частейн плесна с ръце и пак се заловиха за работа.

Когато Лети и останалите нови танцьорки бяха освободени, актьорите и певците, които участваха в представлението тази вечер, бяха започнали да пристигнат, понесли пазарски чанти, размахваха цигари, смееха се. Лети срамежливо ги наблюдаваше в коридора, докато минаваха, и се питаше какво ли правят през деня, накъде се отправят след края на представлението. Навън светлината бе помръкнала и огромният надпис „Парис Ривю“ блестеше в патладжанения мрак. Тя потръпваше от сладко-горчивото чувство, че си е осигурила работа, а не можеше да се похвали на Грейди.

— Надписът е много красив, нали? — обърна се Лети към Мери Престън, едно от новите момичета, докато се мотаеха пред театъра, а тълпите, излезли от работа, се стичаха покрай тях.

Улиците бяха пълни с боклуци, опаковки от шоколадчета, вестници и разни ненужни отпадъци, но под светлината на този вълшебен час дори боклукът изглеждаше като безценно съкровище.

Мери се ухили.

— Ще ти призная, че дойдох чак от Алабама за тази възможност — рече тя с приятния си напевен говор, типичен за южните щати.

— Аз съм от Охайо — отвърна Лети, но се усмихваше толкова широко, че думите нямаха значение. Сякаш бе изживяла първия си истински момент в живота.

— Ще се видим ли утре? — попита Мери.

И двете поклатиха убедено глави, след това се разделиха, две дребни девойчета, всяка тръгнала по своя път в големия град. Ако побързаше, щеше да успее да се качи на влака в 19:58, за да се прибере в Уайт Коув, но точно сега не беше в настроение да бърза. Искаше да повърви бавно, да вдъхне аромата на букетите, които мъжете бяха купили за любимите си, да се полюбува на двойките, които се държаха за ръце, докато бързаха към място, където щяха да бъдат щастливи заедно. Ако се прибереше, трябваше да си легне, а потръпваше от радост и не искаше денят да свършва. Прииска й се майка й да я види в момента, как се е превърнала в нюйоркчанка, извоювала първата си истинска работа.

Гърдите й се надигаха и спадаха от възторг при мисълта за новия живот, от възможността скоро да разкаже на Кордилия всичко. Все още бе малко наранена от начина, по който приятелката й бе отнела обещаното, но Лети имаше чувството, че сега разбира защо е постъпила така, а пък тя бе убедена, че има призвание. Двете вече не бяха деца и съдбата ги беше тласнала към почти непосилен избор. Независимо от това, годините, през които Лети и Кордилия можеха да разчитат единствено една на друга за подкрепа и съчувствие, не можеха да бъдат загърбени с лекота. Затова бе напълно естествено Лети да гори от желание да разкаже на най-старата си приятелка как най-сетне е получила онова, което толкова силно желаеше, онова, за което бе говорила с възторг, докато се връщаха по дългия път от Дифайънс: платена работа в истински театър.

— Ехо, госпожице Ларкспър.

Чу името си — името, което сама си беше избрала — стресна се и се изтръгна от мислите. Вдигна поглед към красивата варовикова фасада без прозорци, после съгледа Дани, чиито спокойни очи едва бяха добили смелост да срещнат нейните.

— Намерихте ни, значи — рече той с усмивка.

Сградата беше банка. Краката й сами я бяха отвели до клуба на Кордилия.

Тя кимна вместо поздрав и той се обърна притеснено и продължи по улицата, за да свърши някаква поръчка. Други млади мъже — повечето познати й от Догуд — ту влизаха, ту излизаха през масивната врата, а пък любопитни минувачи се тълпяха на тротоара и обсъждаха с шушукане какво става вътре. Един от мъжете я беше познал и тя се почувства като важна персона, но после си каза, че е все едно някоя незначителна танцьорка да бъде разпозната от портиера и въведена във вълшебния замък. Приближи входа с високо вирната глава и надменна походка.

— Ало! — чу груб глас, който я накара да спре. Тъкмо беше прекрачила прага, когато огромен като мечок мъж с шапка, ниско над очите, й препречи пътя.

— Здравейте — усмихна му се, преди да направи крачка напред.

— Къде си въобразяваш, че отиваш?

Тя надникна отстрани на огромното туловище към трескавата дейност вътре — подреждаха малки маси от ковано желязо в огромния салон, зад гишетата на касиерите се издигаше нещо, което ограждаше централната част.

— Аз съм Лети.

— Коя?

Въпросът посмачка самочувствието й, но бързо си припомни какво е постигнала днес и мисълта върна дръзката й усмивка.

— Лети, приятелката на Кордилия. Дошла съм да се видя с Кордилия. Попитай Дани, ако искаш.

— Не, няма нужда — отвърна онзи след цяла вечност. — Сега си те спомних. Извинявай, задето те спрях, госпожице, ама от семейство Хейл пак са преследвали госпожица Кордилия снощи и всички сме малко наострени и ни е страх да не я нападнат. Или дори по-лошо.

— Разбирам. Ти просто си вършеше работата.

— Ей я там.

Мъжът посочи към две медни врати в далечния край на помещението. Лети направи реверанс и пристъпи напред бавно да огледа добре. На тавана се виждаха стари стенописи, които придаваха ефирност, а тайнствената светлина на залеза се процеждаше през прозорците високо на стените. На източната стена — Лети забеляза с болка — няколко от гишетата на касиерите бяха махнати и беше издигната сцена. За момент й се стори, че се мержелее като мираж, и затвори очи, докато не усети болката да отминава, след като си напомни, че ще е значително по-добре сама да си проправи пътя напред. Та нали вряло и кипяло момиче като Астрид я увери, че така е най-добре.

Беше по средата на мозаечния под, когато се възцари тишина. Стърженето на трион спря и мъжките крясъци престанаха. Лети също остана на място и отстъпи настрани. Жена в бяла рокля с ниска талия и перли, с тежък грим, засенчен от широкопола шапка, се промъкваше като видение между масите към изхода.

Протяжно просвирване проряза тишината. Отдалече красотата на жената изглеждаше безупречна, ала когато се понесе на облак от гардения покрай Лети, момичето веднага разбра, че е над трийсет и пет. Парфюмът й продължаваше да се усеща, дори след като излезе.

— Това беше Мона Алегзандър — изтъкна един от мъжете, които работеха на бара, когато отново се заеха със задачите си.

— Коя? — попита колегата му.

— Мона Алегзандър. Беше най-нашумялата певица. Ще пее на откриването.

Лети никога не бе виждала някоя жена да накара всички присъстващи да замълчат и се почувства нелепо, задето бе вярвала, че може да постигне същото като нея — да задържи вниманието на пияници и грубияни, да ги накара да я слушат. Може би някой ден щеше да успее. След тази изпълнена с надежда мисъл, Лети влезе през медните врати, които й бяха посочили.

Кордилия беше с гръб, притиснала телефонната слушалка към ухото си. Беше облечена в кафяв панталон с широки крачоли, който Лети не беше виждала, и бледорозова блуза. Приятелката й едва я позна. Тя кимаше и слушаше какво й говорят.

— Благодаря, Роджър — рече накрая с гласа на много по-възрастна жена и затвори.

— Кой беше? — попита Лети.

— О, Лети! Много се радвам, че си тук — рече Кордилия, но така и не пристъпи напред да приветства приятелката си, застанала на вратата. Момичетата се усмихнаха една на друга почти срамежливо, сякаш през изминалите няколко дни, в които не се бяха виждали, се бяха превърнали в непознати.

— Кой е Роджър? — повтори Лети, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Моят рекламен агент — Кордилия запали цигара. — Тук е върхът, нали?

Лети отвори уста и прошепна непознатата фраза рекламен агент.

— Отваряме утре вечер и ще го наречем „Трезор“, а Роджър твърди, че всички важни личности вече са уведомени и са обещали да дойдат. — Кордилия се подпря на бюрото — огромно, махагоново, с дебели, гравирани крака, на каквото би седял директорът на някоя банка. — Открих цяла кутия с ролки билети за лунапарк в склад на Трийсет и седма, на които пише „Трезор“. Очевидно е имало увеселителен парк с такова име в Куийнс, но за творили, след като възрастна жена получила инфаркт и починала. Клиентите ще влизат и ще си купуват билети на първата каса, после с билетите ще си поръчват напитки на съседните. Нали е много хитро? Сама се сетих. Напитките ще се сервират в бурканчета — много идейно, нали? А пък Мона Алегзандър, едно от момичетата на татко, от едно време, каза, че е готова да пее безплатно в чест на татко и…

Кордилия изглежда имаше още много за разказване и сигурно щеше да продължи, но телефонът звънна, тя се обърна и вдигна слушалката. Лети никога не я бе чувала да говори толкова много. В Юниън беше от момичетата, които почти не говореха, предпочитаха да наблюдават и винаги се интересуваше повече от фантазиите на Лети за звездно бъдеще, отколкото да разказва нещо. Сега обаче бъбреше безспир и непрекъснато се обръщаше през рамо, все едно проверяваше дали Лети все още е край нея.

— Исках само да ти кажа, че си намерих работа — уведоми я Лети, сякаш за да оправдае идването си. Гласът й беше дразнещо покорен, вместо да се държи смело и безгрижно, но тя продължи: — Роля. В едно представление.

— Браво! — червените устни на Кордилия се разтегнаха в усмивка. Лети чу гласа от другата страна и в следващия момент Кордилия насочи вниманието си натам. — Моля, какво?

На Лети й се стори, че току-що е изпуснала безценна наследствена вещ в дълбока асансьорна шахта и не може да направи нищо, освен да наблюдава как безценният предмет изчезва завинаги от погледа й. Бе повече от очевидно от позата на Кордилия — изправена, изпълнена със самодоволство, че телефонният разговор ще се проточи, а Лети нямаше да изтърпи дори още миг, в който да се отнасят към нея като към невидима, затова отстъпи назад. Беше във фоайето, когато Кордилия забеляза отсъствието й.

— Откриването е утре вечер! — провикна се тя след Лети. — Облечи си червената рокля, която ти купихме от „Бъргдорф“. Много ще отива на билетите.

— Не мога — отвърна Лети, макар телефонният разговор да продължаваше и едва ли Кордилия щеше да я чуе. — Утре вечер е първото ми представление.

От тихия, сумрачен коридор за момент остана загледана в приятелката си — изпънала рамене, тънката й талия, подчертана от широкия панталон. Безразличието на Кордилия не биваше да я впечатлява, напомни си Лети. Трябваше да се е научила да очаква подобна реакция. Все пак копнееше за Кордилия, която познаваше доскоро, която седеше до радиото, слушаше разказите за далечни места, представяше си бъдещето. През повечето време обаче се чувстваше предадена.

Чарли тъкмо влизаше, а косата му блестеше като метал, когато се разминаха. Той дори не я забеляза и тя не направи нищо, за да привлече вниманието му. Беше й мъчно, че си тръгва толкова скоро, при това с много по-малко овации, отколкото се бе надявала. Беше прекарала цял ден да учи стъпките за танца и подходящите изражения, за да привлича погледите на публиката, и повече нямаше нужда от приятели за забавления.