Ана Годбърсън
Обречена красота (10)

10

Кордилия беше застанала на верандата на апартамент „Кала“ и се опитваше да не пуши, когато забеляза Дани да се задава откъм алеята с липите, стиснал в ръка нещо жълто, което приличаше на телеграма. Тя се врътна и забърза надолу по стълбите.

— Защо сте толкова неспокойна? — попита той и й подаде жълтия лист.

Тя го прониза с поглед и прецени, че няма да обяснява как тревогата й идва от факта, че телеграмата е адресирана до Лети, вместо до нея. Бяха изминали пет дни, откакто Макс Дарби я разходи с аероплана си, и всеки ден без известие от него я караше да се чувства смачкана и скучна. Заради летните бури от последните дни се наложи да си остане у дома. Още пет такива дни щяха да я подлудят.

— Нищо, само горещината — излъга тя. Всъщност вчерашният дъжд беше охладил въздуха, макар съвсем малко. — Действа зле на всички ни.

— Може и така да е — ухили се Дани, — но вие слязохте неочаквано бързо в тази жега.

— Дани, върви на поста си — нареди остро тя.

Беше в рокля от тъмносиньо с реглан ръкави, която откриваше коленете, подчертаваше дългите й загорели крака и топлите оттенъци на кафявите й очи. Ако той се беше замислил, щеше веднага да забележи, че се е нагласила, за да се хареса на някого.

— Както кажете, госпожице Грей — отвърна й и замахна с ръка като придворен слуга, след това се отправи към огромната порта на Догуд.

Щом се скри от поглед, тя излезе във влажния следобед и огледа с нескрита надежда сивото небе, хоризонта, върховете на дърветата. За съжаление, нямаше знак от досадни натрапници, затова се обърна и тръгна към балната зала, където откри Лети пред едно от огледалата да пее стара песен, позната и на двете от сбирките край лагерни огньове, а пък Астрид я слушаше от пейката пред рояла и се опитваше да бродира нещо.

— Имаш телеграма — обяви Кордилия и се настани до Астрид.

Лети спря да пее, ала не припна веднага да провери какво става. Спря колкото да изпъне гръб и да приглади черната си коса, след което раздвижи игриво рамене, пристъпи напред и протегна слабите си ръце, които се подаваха изпод дантелените буфан ръкави, които й придаваха вид на истинска нимфа. Приближи до пианото и се надигна на пръсти, завъртя се няколко пъти като балерина, поклони се дълбоко и драматично пред двете си приятелки, които я аплодираха ентусиазирано.

— Кажи от кого е? — попита Астрид и въздъхна, когато вълнението отмина.

Кордилия подаде телеграмата на Лети, посегна към бродерията на Астрид и започна разсеяно да разшива последните няколко криви бода.

Лети разкъса плика, прочете бързо съдържанието, а когато бе съвсем накрая, вече се усмихваше и хапеше устни.

— В събота иска да ме запознае със семейството си — ахна тя.

— Кой? — попита Астрид и се приведе напред, подпря се на колене и отпусна брадичка в едната ръка.

— Симпатягата, който я заведе на кино. — Кордилия вдигна поглед от бродерията и намигна на Лети. — Грейди.

— Аз познавам ли го? Никога не помня хората, миличка — обясни смутено Астрид. — Много ли е красив?

Лети обърна глава настрани и докосна замислено устните си с пръст. Отговори по момичешки, вглъбена в мисли.

— Наистина е красив. Отначало не забелязах. В очите му обаче има нещо… освен това се облича… Не знам как да го опиша, мога единствено да кажа, че прилича на жител на голям град, интелигентен е и дава вид на онези, които познават всякакви хора и са посетили какви ли не места.

— Интересно, кои ли са родителите му? — обади се Астрид. Сега бе подпряла глава на рамото на Кордилия, за да наблюдава как пръстите й чевръсто се справят с белия конец. — Не че е от значение — добави.

— А, не знам… сигурно майка му е съдържателка на ресторантче в някое село, а баща му пише статии за местния социалистически вестник. За мен няма никакво значение. Той каза, че и двамата ще станем известни: някой ден ще пише сценарии за филмите, в които аз ще участвам.

Кордилия се усмихна на една страна.

— Страхотно.

— Както и да е. Мога ли да го поканя, когато клубът е готов, Кордилия? Бих казала, че той е първият ми фен… освен теб, разбира се. Винаги ми е давал кураж, дори онази вечер в „Севънт Хевън“, когато се качих на сцената…

— Кога е било това? Не си ми разказвала тази история. Нали знаеш, че на всяка цена трябва да ми разказваш пикантериите! — възкликна Астрид.

— Направо да не повярваш, че го направих — в очите на Лети заблестяха звезди при спомена, — още не мога да си обясня как стана. Сигурно защото Кордилия беше там и не съумях да преглътна мисълта как тя ще си помисли, че съм най-обикновена продавачка на цигари, затова… Кордилия, помниш ли?

Кордилия много добре помнеше и бе готова да разкаже историята за нощта, в която Том Хейл я заведе в „Севънт Хевън“ и как скоро след като влезе в заведението на порока и разврата, видя прелестна певица, бляскава, самоуверена, изправила се пред бандата и едва след малко се сети, че това е момичето, което познаваше още от времето, когато тичаха с олющени коленца…

Преди да успее да изрече и дума, телефонът в съседната стая звънна и тя веднага реши, че я търси Макс Дарби. Сърцето й затрепка, мислите за всичко друго изчезнаха.

— Кордилия, миличка, къде тръгна? — попита веднага Астрид, стисна рамото на Кордилия и я разтърси. — Върни се, чуваш ли?

— Извинявай, аз… — чу гласа на Джоунс от съседната стая и сърцето й се сви, щом разбра, че не търсят нея. С Макс нямаха никакви планове. Той не беше казал, че ще се видят отново, и тя полудяваше, докато се питаше кога ще възникне възможност за ново приключение с него. — Не знам къде тръгнах.

— Тя се е поболяла от любов! — ахна весело Астрид.

Думата любов звънна в ушите на Кордилия. Задвижи по-бързо иглата и присви очи.

— Не, не. Няма начин да е любов. Почти не го познавам. Един-единствен път летяхме заедно и…

— Ха-ха! Значи става въпрос за пилотчето. Сигурна бях — продължи Астрид. — Колко весело ще стане, когато Кордилия се събере с нейния пилот, Лети е с нейния писател, а ние с Чарли ще станем кралете на кокошарника, ще организираме страхотни партита и всички ще повтарят, че съм гениална, задето съм поканила такива изключителни хора, но истината е, че винаги съм в чудесна компания. Нямам търпение да стане. Довечера ще упражня уменията си на домакиня по време на интимна вечеря само за нас с Чарли и ще видя как…

Лети посегна безмълвно, взе иглата и конеца от ръката на Кордилия, която започна да нервничи, докато Астрид фантазираше. Кордилия въздъхна.

— Не знам дали Макс ще иска да присъства на партита…

— Но ти нали го харесваш? — попита Лети.

— Да — призна Кордилия. — Той е горд, непреклонен и не харесва нито едно от нещата, по които си падам аз. Дори не знам защо мисля за него!

— Аз обаче знам — изкиска се Астрид и се облегна на пианото, а клавишите издрънчаха тихо. — Харесваш го, защото умее да лети толкова високо.

Думите се сториха толкова семпли на Кордилия, че тя се опита да прецени какво точно у Макс Дарби я караше така отчаяно да го види отново — после обаче се замисли над самоувереното му поведение, представи си неговите сини очи и си припомни всичко, което й бе казал, докато летяха.

— Харесвам го, защото… — зашепна тя. — Дори не знам дали го харесвам, просто умирам от желание да го видя отново.

— Значи трябва да го видиш в най-скоро време! — възкликна Лети със слънчевия оптимизъм на момиче, което наблюдава първите терзания на новата любов.

— Сигурно — Кордилия се намести на пейката пред пианото. — По нищо не личи обаче, че той ще се върне.

— Значи ти трябва да го намериш, миличка — настоя Астрид. — Я си помисли за нещо весело, което можете да направите, след това почукай на вратата му и го уведоми, че идва с теб. Аз бих направила точно така, ако… — тя замълча и се изкиска, замахна с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадна мисъл. — Аз бих направила точно така.

Кордилия обърна глава настрани и се замисли над чутото. Никога досега не беше преследвала момче — когато Джон Фийлд, когото изостави в Юниън, започна да я ухажва, тя го погледна няколко пъти, както си му е редът, след това той вървеше по петите й седмици наред, докато тя не се съгласи да стане неговата любима. Том пък изглеждаше така привлечен от нея, все едно двамата бяха притеглени от необясним магнетизъм. Само че оттогава животът й се бе променил драстично, цели два пъти, защо тогава да мисли, че всичко ще тече както в миналото? Лети се бе преместила отново в средата на добре лъснатия с восък под, където замечтано направи пирует и погледна към приятелката си.

— Защо е тази широка усмивка? — полюбопитства тя.

— Няма причина — Кордилия се опита да скрие усмивката си, но мисълта за онова, което щеше да направи, я замая, предаде се на нервното вълнение и се оказа, че почти няма влияние над изражението си. — Нищо.

— Кога ще се върнеш? — попита Астрид.

— Не знам — призна Кордилия и отстъпи към вратата.

— Тази работа никак няма да му хареса на Чарли — намигна Астрид. — Но пък аз съм във възторг.

— Значи не трябва да му казваш!

Тя усети как кръвта й бумти в ушите, как краката едва смогват да настигнат мислите и призна пред себе си, че Астрид е била права. Макс Дарби не я харесваше, защото през дългите летни дни стоеше в огромната задушна къща, а от време на време сядаше на масата, за да похапне или пък се изтягаше пред басейна. Може и да не одобряваше начина й на живот, но със сигурност й се възхищаваше. Възхищаваше й се, защото се бе справила с трудностите и премеждията в нощта, когато и двамата бяха в опасност. Днес щеше да се прояви по същия начин и тъй като нямаше никаква работа, а автомобилът беше на нейно разположение, той щеше да бъде още по-впечатлен, когато се появеше, вместо да го чака като някое изнежено домашно животинче.

Отне й няколко секунди, докато разрови най-забутаните кътчета на гардероба, за да открие обувките от змийска кожа и белия си шал, който опаса като индианка през челото и върза на възел отзад. Дани я изгледа, докато минаваше покрай него, но тя не му обърна абсолютно никакво внимание.

— Не съм сигурен, че Чарли ще одобри, ако шофирате този автомобил — опита се да протестира и отметна рижавата си коса от челото.

— Ще я върна, преди да мръкне.

— Къде отивате?

— Не ти влиза в работата, освен това ти казах, че скоро ще се върна.

— На Чарли никак няма да му се понрави тази работа — повтори Дани.

Портата обаче беше отворена, тя даде газ и изфуча по пътя, преди да я спре.

Когато Макс я качи на самолета, той й показа къде живее и тя предположи, че ще открие сравнително лесно имението на господин и госпожа Хъдсън Лоръл. Инстинктът й подсказа, че той ще бъде на пистата, и се оказа права. Откри го в червен биплан, който имаше твърде драматичен вид на фона на скупчващите се тъмни облаци, докато се издигаше високо, а после се гмурваше над главите на техниците, събрали се до хангара. Беше го виждала да прави номера и преди, но този път сърцето й затрепка, когато си помисли какво би могло да се обърка. Той, разбира се, се устремяваше нагоре точно когато трябва и Кордилия, тъй като искаше да се държи небрежно като мъжете с предпазни очила и оплескани в грес гащеризони, едва потисна желанието си да изръкопляска.

Той най-сетне се приземи и мъжете край хангара се втурнаха да му помогнат да слезе. Тя ги забеляза да сочат към нея и се сети как му обясняват, че го чака момиче. Макс взе бял парцал от един от мъжете, избърса чело и тръгна към нея. Вървеше право напред, никак не бързаше, забол поглед в земята. Беше облечен в обичайната си униформа, бяла тениска, натъпкана в работен панталон, на места тениската му беше потъмняла от пот. Тъкмо когато се приближи достатъчно, вдигна очи и се усмихна. После тя вече не се тревожеше дали е трябвало да дойде или не.

— Дано не те прекъсвам — подвикна му.

— Не — увери я той, спря и я погледна преценяващо. Кой знае защо тя пристъпи напред и му подаде ръка за поздрав, сякаш двамата бяха бизнес партньори или мъже, току-що открили, че са учили в един и същ колеж. — Времето не е подходящо за летене.

— Чудесно! Значи нямаш причина да ми откажеш, когато те поканя да те разходя с автомобила си.

Той замълча и премести очи от ръката към лицето й.

— Добре — отвърна й простичко и се обърна да помаха на другите авиатори, които изтласкваха лъскавия червен самолет в хангара.

— Нали нямаш нищо против, ако аз седна зад волана — рече тя, обърна се и отвори вратата.

— Госпожице Грей, нямам никакво намерение да ти казвам какво да правиш или да не правиш. — Той затвори своята врата и се обърна към нея, докато тя включваше двигателя.

— Наистина ли? Странно — цял ден се старая да не пуша, защото останах с впечатлението, че не ти е приятно.

— Не ми е приятно — потвърди той, докато пътуваха към главния път. — Признавам обаче, че щях да съм разочарован, ако ми се стореше, че променяш поведението си заради мен.

— Много интересно — тя се опита да скрие щастливо извитите си устни и продължи право напред.

Известно време се возиха в пълно мълчание. Слънцето прониза гъстите облаци над водата и на изток, докато проливни дъждове не го подгониха през прасковените ферми. Вдигнаха гюрука и свалиха прозорците. Автомобилът друсаше, на нея това й харесваше, както и въодушевлението, което я завладяваше, когато усещаше вятъра в косата си, заиграл се с кичурите по бузите й.

— Там, откъдето идваш, често ли шофираше? — поинтересува се той.

— Само когато имаше някой спешен случай или трябваше да свърша нещо по молба на леля. Но не съм шофирала по този начин. Никога не е било просто за удоволствие, без конкретна цел. — Обърна се към него и срещна погледа му. — Този тип шофиране ми допада.

— Тя сигурно ти липсва.

— Не — поклати убедено глава Кордилия. В следващия момент се притесни, че се е изказала грубо. — Мама е починала, когато съм била съвсем малка. Дори не я помня. Леля е преценила, че е неин дълг да се грижи за мен, но ме искаше точно колкото и аз нея… но ти сигурно разбираш, не си ли сирак?

— Не се възприемам като сирак — рече той и не каза нищо повече.

Преди да измисли каква нова тема за разговор да подхване, те завиха, видяха бензиностанция и отбиха, за да заредят. Тя слезе и прекрачи към колонката, но Макс вече бе готов да й помогне още преди тя да протегне ръка.

— А пък аз си мислех, че ми се възхищаваш, задето съм модерно момиче — възкликна развеселено тя.

— Сигурен съм, че си точно такава — той я погледна сериозно и я огледа. — Няма обаче да ти позволя да съсипеш красивата си рокля единствено за да докажеш, че нямаш нужда от мен. Сигурен съм, че сме твърде практични.

— Убеден ли си, че това е проява на практичен усет? — Тя се облегна на колата, кръстоса ръце пред гърдите си и остана да го наблюдава как налива бензин с весели искрици в очите. Въздухът беше сладък, миришеше на прах, както обикновено, преди да завали. Щеше да плисне всеки момент. — Не бих искала да те обидя, като те обвиня в нещо толкова елементарно като джентълменско поведение.

Той се изсмя.

— Ще ти покажа какво е джентълменско поведение, госпожице Грей, стига да ми позволиш.

Сърцето й потръпна от начина, по който той я наблюдаваше, и тя много се надяваше да не се е изчервила. Макс умееше да казва неща, след което да замълчи многозначително, и този негов маниер силно я притесняваше. Когато резервоарът се напълни, той влезе, за да плати, и се върна с две шишета кола, която изпиха, докато тя шофираше бавно през покрайнините на Лонг Айлънд. Сладката газирана напитка гъделичкаше езиците им, успокои стомасите им. Едва когато той забеляза кулите в началото на моста Куийнсбъро — подпорната конструкция, сребърна на фона на черните облаци, — тя си даде сметка колко дълго са пътували, а прекрасното чувство на опиянение се дължеше колкото на факта, че не е хапвала нищо цял ден, толкова и на компанията на Макс.

— Умирам от глад. Ти гладен ли си?

Той измърмори нещо в отговор — по-късно тя щеше да се пита дали този звук не бе начин да изрази съгласието си, но вече знаеше къде ще отидат. Минаха по моста, пресякоха пренаселения град, пълен с мъже, метнали саката си в сгъвките на ръцете, докато жените, забравили приличието, бяха обули обувки без чорапи. Момчетата по улиците предлагаха ветрила, полицейските коне размахваха опашки, за да прогонят мухите. Кордилия спря под бледоморавото небе, от което всеки момент щеше да плисне дъжд. Слезе и подаде ключовете на един от портиерите в ливреи, застанали пред „Плаза“.

Познаваше момчето от вечерите, когато идваше с Чарли и неговата банда. Усмихна му се покоряващо.

— Ще я паркираш ли на безопасно място?

Погледна Макс и забеляза да я наблюдава със студен поглед. За момент се уплаши, че той няма да слезе от автомобила. Портиерът обаче се настани зад волана и не му остави друг избор.

— Хайде, идвай — тя се засмя и го поведе по широките стъпала.

Вестникарски фотограф, застанал наблизо, вдигна огромния си черен фотоапарат и преди Кордилия да помисли, се обърна към него и му се усмихна. Светкавицата блесна и ослепи и двамата. Те минаха през въртящи те се врати, загърбиха прашната улица и влязоха във фоайето в червен плюш и златно, от което се излъчваше усещане за богатство.

— Много се извинявам, ако тук не отговаря на стила ти, господин Дарби, но семейството ми — двамата с брат ми — обичаме да идваме тук от време на време и се настаняваме в частна трапезария. Обещавам да не те тормозя с джулеп, ако ми доставиш удоволствието да изядем заедно по един сандвич, преди да си тръгнем…

Портиерът ги позна и ги въведе в малката стая с кожена ламперия и папрат в саксии, която Чарли обожаваше.

— Боже, не ти харесва, дори без джулепите — отбеляза тя, след като сервитьорът взе поръчката им — хамбургери и кола.

— А, не, чувствам се много добре на подобни места благодарение на господин и госпожа Лоръл. — Без да откъсва очи от нейните, той вдигна салфетката от фината порцеланова чиния и я нагласи в скута на износения си работен панталон. — Идвам тук всяка вечер.

Тя мигна и се запита дали не го беше обидила с намека, че той е по-долно качество от нея.

— Шегувам се — добави той след кратко мълчание и се ухили.

— Не помня някога преди да съм те чувала да се майтапиш — засмя се тя. След това направи физиономия и тръсна самоуверено салфетката. — Почти ме уплаши.

Всяка тяхна среща се характеризираше с бързина и движение, а сега седяха тихо, край тях нямаше никого, както нямаше и вероятност събитията да се забързат, и тя пак започна да се страхува от него. Кордилия не се плашеше лесно, още отрано бе научила да се защитава от настойчивите искания на леля си, от обидите, кои то сипеше върху нея, пазеше силите си, ходеше с вдигната глава и не се оплакваше, когато за наказание я затваряха в килера или пък я караха да изтърка всички подове. Спокойствието, което лъхаше от Макс, я изкарваше от равновесие.

— Не съм убедена, че пълното ти въздържание е истинско — рече тя и изви вежди. — Уговорката ти със семейство Лоръл е супер, няма да ти натяквам, ако се преструваш, че си съгласен с тях единствено за да има напредък връзката ни — пошегува се.

— Аз никога не лъжа — отвърна той сериозно, но много мило. — Ами ти?

— Не… — дъхът на Кордилия секна при тази прямота. Не беше моралистка, ала проявяваше алергия към неистините. — Просто исках да кажа, че няма да си разваля мнението за теб, ако се наложи да постъпиш по такъв начин.

Макс кимна.

— Много си мила. — Извърна поглед към вратата, когато сервитьор във фрак влезе, понесъл сребърен поднос и не каза и дума преди човекът да приключи със сложния процес да сервира поръчката на бялата покривка. — Аз обаче не приемам просто така убеждението на госпожа Лоръл, че всеки трябва да проявява въздържание. Виждал съм злини, предизвикани от пиене, затова предпочитам да се въздържам.

Докато говореше, заля обилно бургера си с кетчуп и майонеза, след това го разряза на две и изяде едната половина на три хапки, сякаш не се беше хранил отдавна.

— Не че не обичам да си прекарвам добре — продължи той и избърса ръце в салфетката, след това я остави на смачкана купчинка върху натруфено аранжираната маса. — Баща ми е бил пилот във войната и се върна от Европа със съсипано тяло и в отвратително настроение. Наливаше се по цял ден и превърна живота на мама в ад.

— Така ли?

Кордилия беше отхапала от хамбургера само веднъж, но го остави и погледна Макс със съчувствие. Той изглежда не го търсеше, защото разказа историята спокойно. Тя обаче веднага усети как споменът го потиска.

— Ужасно.

— Той почина.

— Моите съболезнования.

— Няма защо — Макс посегна към другата половина и отхапа отново, този път по-бавно. — Той сам си го причини. Не че се самоуби, но както се наливаше към края, бе равносилно на самоубийство.

— Ако е било чак толкова зле, ти нямаше да тръгнеш по стъпките му — Кордилия отпи глътка кола с надеждата той да не се отдръпне при намека, че има нещо общо с вечно пияния си баща. — Извинявай, просто…

— Не се извинявай — засмя се мрачно. — Ще ме вземеш за глупак, но аз не мисля по този начин. Сигурно си права. — Срещна погледа й, сетне сведе своя към лъскавите ножове и вилици, към цветята върху бродираната бяла по кривка, златните солници. — Аз трябва да ти се извиня. Не съм свикнал да говоря за незначителни неща с хората, по-скоро не знам как се прави. Въпреки това ми е приятно да си говоря с теб.

Това бе най-милото нещо, което Макс й беше казвал, и тя се размекна, когато го чу.

— И на мен ми е приятно да говоря с теб — отвърна тя, след това смени темата — гледката на Ню Йорк отвисоко и от земята, красивите светлини, които пулсираха нощем, странното чувство да ти се прияде хамбургер в горещ ден и какво ли още не. Не обсъждаха детството си, нямаше и нужда — Кордилия имаше чувството, че знае откъде произлиза той, и подозираше, че той я разбира не по-зле.

Стори й се необичайно как, след като бе изминала толкова път, убедена, че може да стане част от космополитния живот, се оказа привлечена от човек, семпъл като Джон Фийлд. Макс обаче по нищо не приличаше на Джон — единственото момче в Юниън, което й обръщаше внимание. Щом привлече погледа му, той се превърна в неин роб. „Ти си по-интересна от радиото. Мога да те слушам с часове“ — призна й в една леденостудена нощ през февруари, след като вечеряха на масата на доктор и госпожа Фийлд, когато си тръгна към дома на леля си Айда през побелелите улици. Навремето, когато той го каза, й стана приятно, но вече й беше ясно, че не желае момче, което да я следва заслепено от обожание. Тя искаше момче, което да я предизвиква, да й разказва за неща, за които дори не подозираше, че съществуват, да й показва нови гледни точки.

С Макс поговориха още. Дори след като вдигнаха празните им чинии и излязоха във фоайето, той хвана ръката й, вече доста по-спокоен в нейната компания сред снобската обстановка. Навън бе започнало да вали — ръмеше, улиците бяха станали хлъзгави, небето бе пожълтяло, тротоарите бяха празни, а малкото пешеходци бяха навели глави, замислени над собствените си дела. Никой не се интересуваше кои са те двамата и когато портиерът докара автомобила, Макс се втурна напред и й отвори вратата.

— Нали може? — попита той.

Остана доволна, задето в хотела си бе сложила червило, и му се усмихна широко, преди да слезе от последното стъпало и да прикрие косата си, докато излизаше изпод тентата на входа, за да се качи в автомобила.

— Няма да ти попреча да се проявиш като джентълмен, господин Дарби — рече тя, когато той включи двигателя и се насочи към Уайт Коув.