Инджи Арал
Вярност (9)

9.

Нощ. Мъждива, гола електрическа крушка се люлее над главата ми. Килията спи. Пиша на масата за чай до стената. Опитвам се да изброя нещастията, които следваха едно след друго, километричните камъни по пътя, довлякъл ме до тази килия, разхождам се по коварните, заплетени пътища на спомена. Паметта ми постепенно се прояснява. Вече по-ясно и с подробности виждам началото на събитията, в които попаднах.

Откакто леля Нуран ми предаде поздрава й, Алие е все в главата ми. Ако тя не беше влязла между нас, щеше ли животът ни да бъде по-различен? Ако се отърва, може би ще се изправя лице в лице с нея. Защото има неща, които искам да я попитам и да науча. Да, вече мога да се видя с нея, искам да я видя. Тя трябва да ми разкаже какво стана през онази година и половина. Трябва да каже какво търсеше. Разбира се, ако разкаже, без да лъже.

Бунтувам се, че тя заема толкова много място в живота ми, че толкова много ми навреди. Какво й направих аз? Как стигнахме дотук? По душа тя беше скитница, лекомислена. Беше непокорна, не се спираше пред нищо. Следваше несъзнателно интуицията си.

След като едва завърши гимназия, прекарваше времето си в краткотрайни флиртове. В града започнаха да говорят, че имала връзка с млад зъболекар, който работеше в държавната болница. Когато мама я попита, тя отрече. Заблъска вратите. Добре, че не след дълго зъболекарят замина за Бурса и приключението свърши.

Когато се разделих с Демир, замразих следването си и се върнах в Саянджак, не се разтревожи, че бях изоставена с бебе на ръце. Дори когато казваше, че ми съчувства, в гласа й имаше задоволство, удовлетворение. По онова време ходеше с Шевки. Този красив, празнословен, отракан и представителен млад мъж й беше взел акъла. Не го харесахме, но тя не слушаше. Бунтове, сълзи, заплахи! Ожениха се. Шевки си намери работа във фабрика за газирани напитки в Бурса, настаниха се в жилище в една от крайните махали.

Когато след месеци отидох в дома им, бях потресена. Във въздуха летяха облаци прах. Алие се опитваше да нахрани с натопени в чай бисквити бебето си, което непрекъснато плачеше. По нея се виждаха петна от повръщано. Косата й беше сплъстена, ръцете напукани. Оплакваше се, че мъжът й е безделник, изневерява й и не се грижи за дома им. Не й разрешавал сама да излиза навън, бъркал й се за дрехите, за прическата. А Шевки казваше, че тя не готвела и не чистела, не била домакиня, обличала се прекалено разголено. И двамата се бяха заинатили.

С този инат денонощно и яростно се любеха на леглото, на земята, сред мръсни чаршафи и прахоляк, захванали се за единствената безотказна връзка помежду им. Диаметрална противоположност и перфектна хармония.

След около една година Алие срещна отново зъболекаря с бебешкото лице. А петнайсет дни по-късно напусна мъжа си и бебето и заживя със Сюмер. Шевки, след като три месеца обикалял баровете, една нощ с полиция нахлул в дома на зъболекаря и веднага се разведе. Опитах се да я убедя да се върне в Саянджак, но тогава тя каза, че е щастлива и скоро ще се омъжи за Сюмер.

Една вечер Шевки се обади по телефона.

— Изгоних с полиция Алие от къщи, да знаете.

И затвори телефона. На следващата сутрин Алие пристигна в Саянджак. Беше слънчево мартенско утро. Още имаше сняг. Ледените висулки по покривите се топяха. Седнахме в кухнята, пихме чай, разказа какво се е случило.

Една мишка влязла в апартамента на зъболекаря, който бил на приземния етаж, от страх младият мъж скочил на дивана и започнал да пищи. Алие грабнала една лопата и убила мишката, но изведнъж охладняла към него. Тъй като преждевременно се изпразвал, никога не изпитала оргазъм с него, все й било мъчно за Шевки.

Като се обадила на Шевки, той пристигнал тичешком, отвел я вкъщи и три дни и три нощи се любили непрекъснато, за да задоволят страстта си. След това една вечер, докато Алие приготвяла чорба в кухнята, онзи простак повикал полицията! Оплакал се, че жената, с която се е развел, не си отива от къщи и го безпокои. Алие прекарала нощта в полицията и след това се качила на първия влак.

Докато разказваше тази ужасна история, се почувствах унизена, сякаш бях попаднала в махленска кавга. Историята й беше толкова отвратителна, че дори не можех да издържам фалцета в гласа й.

Когато поднових следването си във факултета, остана една година при мен и мама в Истанбул. После Шевки отново се извини, закле се и я отведе. Майка ми продаде дюкяна на пазара, даде им парите, отвориха магазинче за хранителни стоки, но за да накаже Алие, Шевки не се ожени отново за нея. Докато не съм сигурен в теб, няма да имаме официална връзка!

Три години по-късно, по времето, когато ние с Ферда преживявахме първите си раздели, отношенията им отново се влошиха. Алие ме търсеше често, оплакваше ми се в колко трудно положение се намира. Нямах нито желание, нито сила да се занимавам с нея. Слушах безспирните й оплаквания в телефонната слушалка, казвах няколко успокоителни изречения и се връщах в собствения си свят.

С близките ми се държах страхливо. Бях убедена, че ако им се противопоставя, ще загубя много. Затова понякога отстъпвах.

Така карах и с Ферда. Назад, все назад. На петата година от запознанството ни и четвъртата година от брака ни, и умът ми, и всекидневието ми все повече посивяваха. Макар да виждах, че не си подхождаме, се самозалъгвах, че сме щастливи. Защото се страхувах, че ще прекарам сама остатъка от живота си. Изворът на страстта ми бях аз самата, моята щедрост. За Ферда бях временно убежище, място, където да избяга. Беше се сближил с мен и се беше съгласил да си изградя една романтична любовна история, толкова.

Сексът ни се разреди, беше станал схематичен. По-рано, щом легнех с него, ме обхващаше вълнение, а преминавайки границите, се отпусках в безкрайното море на забравата. Но сега вече всичко ставаше в една неприятна трезвост. По-трудно се възбуждах, понякога се стягах и оставах така, вцепенявах се в прегръдката му и го молех за извинение. Всъщност тези отрицателни емоции бяха и от двете страни. Огънят ни угасваше. Не се оставяхме на течението, правехме си малки сметки. Например аз се опитвах да си припомня страстта ми в любенето от първите ни дни, но не успявах. Мислех си дали коремът ми е напълнял, ставаше ми неприятно от прекаленото потене на Ферда, понякога се дразнех от светлината, от топлината или от някаква пъпчица и се отдръпвах. Той правеше всичко по силите си, но нещо, и аз не знаех какво, си беше отишло от нас. Сърдечността, доверието, може би. Каквото и да правехме, не се получаваше нещо повече от силно боричкане.

Обвинявах се в липсата на желание или че вече не съм му достатъчна. Но защо той беше толкова бърз и неиздържлив, защо не ме изчакваше? Естествено, не можехме да разговаряме за тези неща, мислехме си ги в себе си. Кратките ни раздели, срещите ни вече не ни доставяха радост. Непрекъснато се питах защо е равнодушен към мен, защо толкова много работи и пътува, защо, след като си имаме всичко, е тази алчност, какво иска още. И двамата избухвахме и при най-малкия намек и постоянно бяхме в състояние на отбрана.

Усмивката ми беше осъдителна, напрегната, изкуствена. Изпитвах необяснима омраза към Ферда, когато посрещаше отчаяните ми шеги, впервайки поглед в празното пространство или обръщайки глава на другата страна. Дразнех се, че оставяше самобръсначката си, където му падне, че не се е подстригал, че четеше вестник на закуска, парфюмираше се обилно, че дълго-дълго разбъркваше с лъжичка чая си и от още цял куп безсмислени неща. Душата ме болеше, като виждах, че и той по непонятни за мен причини изпитва същото отегчение, че ни е трудно да се понасяме.

Една сутрин внезапно с куфар в ръка изникна Алие. Набил я, изпъдил я от къщи. Ферда беше в чужбина. Една седмица остана с мен и с Мюге. На третия ден се оживи, вика, крещя по телефона на Шевки, после тонът й омекна, успокои се, заговори глезено, но настоятелно. Каза, че й е домъчняло за сина й, взе от мен пари назаем и се прибра.

Ако това беше любов, значи любовта на всеки е различна. Първичната, безнравствена любов на Алие продължаваше въпреки всичко, но ето че аз бях загубила моята любов, която някога исках да покажа, да разкажа на всички.

След вечеря Ферда с дистанционното на телевизора в ръка безмълвно и без настроение сменяше каналите, мързеше го дори да погледне към мен. Страхувах се от въпросите, които трябваше да му задам. За да се предпазя от приближаващата се към мен заплаха, търсех начини да го привържа към дома и към себе си.

Докато прелиствах готварските книги, подреждах цветя във вазата или украсявах с тях масата, докато старателно разбивах яйца в купата, мечтаех как Ферда отговаря на нетърпеливата ми усмивка с целувка, очаквах да похвали прическата, тоалета, гозбите ми. Напразно. Дори не забеляза, че два пъти промених цвета на косата си. А когато си купих скъпи елегантни тоалети, нацупи устни и попита къде ще ги обличам. Не виждаше нито лицето, нито тялото ми. Струваше ми се, че единственият начин да го задържа, бе да стана жената, способна да му създаде вкъщи атмосфера, от която да не може да се откаже. Ако той беше мой заложник, аз бях негова пленница. Това доброволно пленничество ме караше да запълня празнотата между нас, но не знаех как да го направя, боях се, че накрая безкрайната ми надежда ще излезе куха, а верността ми ще бъде напразно усилие.

Принуждавах Мюге да си ляга рано или да се прибира в стаята си. Бях изненадана, напрегната, защото тази нова Азра ми беше съвсем непозната и заедно с нея аз всеки ден, всяка вечер потъвах все по-дълбоко във все по-мътния кладенец на несигурността. Беше ясно, че Ферда не намираше за интересна и привлекателна тази внимателна, способна жена, която проявяваше отблъскваща, изкуствена нежност, но не му обръщах внимание.

Нима той знаеше какво иска!

Вечерите, когато си беше вкъщи, след един определен час се затваряше в кабинета. Казваше, че работи, но знаех, че вече си има нова играчка. Беше се лепнал за екрана като комарджия, обладан от възбудата на виртуалния свят. Не идваше дори в леглото, спеше на дивана в кабинета. За да не ме събужда, да не ме безпокои! Не можех да спя, искаше ми се да отида и да изритам онази затворена врата. Онази стая, онзи свят бяха моят враг, откраднатото от мен беше скрито там. Моята любов, моите мечти, моето щастие бяха раздавани с един екран и една клавиатура на непознати хора; бяха откраднати. Бях любопитна къде и защо сърфира, но в редките случаи, когато не го носеше със себе си, той заключваше компютъра си.

Понякога, колкото и да ми беше трудно, мислех, че нямам друг избор, освен да го приема такъв, какъвто е, с недостатъците му и по начина, по който той иска. Смятах, че извиненията му са логични. Беше прав, не трябваше фенер, ако искахме да продължим съвместния си живот извън обичайния начин. Достатъчна беше една малка светлинка, която да гори постоянно и с вярност. Всеки можеше да има противоречия, притворства, желания, които не би искал да сподели дори с най-близкия си човек. И трябваше да има. Аз също имах, имах ли? Можехме да загубим играта, ако преминехме разстоянието помежду си и запълнехме със собственото си присъствие тази една ръка разстояние.

Понякога преживявах зрелостта, която проявявах, като привилегия, самопожертвование, но понякога се чувствах като заблудена глупачка. Докато той се изплъзваше от ръцете ми, аз излизах от кожата си и обикалях наоколо като бомба, готова да избухне. У мен взимаше връх чувството, че той злоупотребява с моята добронамереност, и мислите ми се объркваха.

Накрая избухнах.

В началото на юли, когато Мюге бе на почивка с баща си, една нощ осъмнах в хола, втренчена във вратата на стаята, в която се беше затворил Ферда. Почувствах се напрегната като струна и отваряйки широко вратата, нахлух вътре. Той скочи на крака и несръчно започна да натиска клавиатурата, за да изключи екрана, но пръстите му се оплитаха.

— Стига вече, нямаш ли капчица уважение към мен? Що за човек си ти!

Правеше секс с някого, на екрана се виждаха грозни, вулгарни картини. Беше брадясал, полуоблечен, смутен.

Беше се изложил. За миг ми причерня от гняв. Грабнах лаптопа и започнах да дърпам кабелите. Нахвърли се върху мен, опита се да ми попречи, но аз бях обладана от някаква луда сила. Блъснах го и запратих лаптопа в стената. Капакът се счупи, светлината изгасна. Ферда побесня. Започна да псува. Сграбчи ме за ръката, блъсна ме към библиотеката.

— Божие проклятие, няма ли да имам мира от теб!

Паднах, но се изправих и го замерих с една дебела книга. Когато понечи отново да се нахвърли върху мен, го спънах и го блъснах с цялата си сила. Падна на земята и така си остана, изненадан и паникьосан.

— Не ми посягай, ще ти счупя ръцете — извиках аз.

— Проклета вещица! Ще те убия!

— Виж се на какво приличаш! Това ли е твоята мъжественост!

Виждах прекършената му гордост, срама му. Пълзейки на колене, той се помъчи да събере парчетата на компютъра, умори се и спря, погледна ме с погнуса.

— Искаш да ме убиеш в този затвор, нали, не е ли така? Да има да вземаш, няма да умра в твоите ръце, сам ще си оправя работата.

С внезапен вик скочи на крака, хвърли се към кутията с моливи върху бюрото, потърси и намери макетния нож. За момент се изплаших, беше големичък, здрав нож. Грабнах бирената бутилка от масата и го ударих по ръката. Ритнах ножа, който падна на земята, и се отдалечих.

— Не тук, в моя дом, върви по дяволите, върви и прави каквото ще правиш!

— Не издържам повече, уморих се и от теб, и от твоята любов, разбра ли, омръзна ми! Това няма да продължи повече така. Ще се спася от тази мръсотия, разбра ли!

— Ти си, ти си тази мръсотия!

Качи се горе и след малко слезе с куфар в ръка. Без да ме погледне, влезе в кабинета. Потърси нещо и после с пълна найлонова торба тръгна направо към вратата. Блъсна я силно и си тръгна.

Любов и щастие. Колко наивно е да се поставят тези две неща едно до друго. С горчивината, която носи времето, повярвах, че любовта може да оцелее само ако се вкопчи здраво в нещастието, че нещастието е по-силно чувство от щастието. В любовта щастието е неволно препъване. Пиеса, в която завесата се спуска много бързо, един преминаващ сън, объркваща главата мечта.

Виновната не бях аз. Като човек, убеден в манията за гнездо, смятах, че ще намеря с него мястото си в този свят. Той или някой друг, каква невъзможна мечта. Реалният свят беше свят на абсолютната самота, неподправения страх, мъката и разплатата.

След пет дни получих мейл от Ферда.

„Азра,

Ти извърши едно грозно, непростимо посегателство срещу моята лична територия. Вярно, аз съм безволев и пристрастен! Имам егоистични, непозволени мисли! Но не мога да живея под твоята опека. Не мога и да се променя, защото и бездруго се промених до известна степен заради теб.

Твоето крайно разбиране за верността ме задуши. Охлади ме. Сексът може да просъществува не сред правила, а само когато те бъдат премахнати. Научи се най-сетне, че желанието е тъждествено със забраната, с греха и буквално е скрито в тъмната част на луната.

Ще си наема жилище в града и ще поръчам да ми приберат вещите. Адвокатът ми ще те потърси, за да решим някои проблеми.“

Подобни неадекватни, банални, преувеличени думи бях чувала многократно от него. Бях ставала свидетел на моментите, в които волята му се разколебаваше, на жалките усилия, които полагаше, за да наложи егоизма си.

Да, но какво щеше да стане сега, какво щях да правя аз?

За момент си представих, че ще прекарам живота си без него. Почувствах се в опасност. Още не се бях научила да се крия в миша дупка, да се свивам по ъглите. Ако се разведем, и двамата щяхме да бъдем съсипани.

В онази нощ не можах да заспя. На разсъмване станах и излязох на терасата. Зазоряваше се. Градината ме следеше със здраво стисната уста и мъдра осанка. Отнякъде се чуваше крякане на жаби и чуруликане на ранобудни птици. Още сънена, наметнала на раменете си неговата стара, попила миризмата на тялото му карирана риза, гледах започващия ден, моя нов свят без Ферда. Времето сякаш беше спряло.

Човек не може да обича достатъчно, без да се обрече на самота с отворен край, без да изпитва страх и съмнения. Любовта беше много по-неразбираемо, много по-голямо нещо от побраното в думите.

Няколко дни не отидох в аптеката. Чувствах се опустошена, изхвърлена на боклука. Вечер седях и се опитвах да открия какво точно го привличаше в интернет. Убивах си времето в най-вулгарните сайтове, стъписвах се, когато виждах бездушието и отчуждението в отношенията.

Съвкупления до лудост, случайни съвкупления.

Виртуален оргазъм на мъже, на жени. Да се съвкупяваме като хлебарки, които щъкат насам-натам в тъмното и се разбягват, щом светне. Лакомо да поглъщаш всичко и да се тъпчеш още и още.