Инджи Арал
Вярност (13)

13.

В килията цари необичайна тишина. Така става след разходката на открито. Това е часът, когато всеки иска да се изтегне на леглото със собствените си копнежи и да чуе себе си. След обяд ще отида в занаятчийското ателие. Уча се да боядисвам плат, да правя покривки за маса от народен тип, които няма да бъдат използвани. Тук си принуден да се занимаваш с подобни неща. Да бъдеш сговорчив. И да оставяш ръцете и духа си без работа.

Докато движа четката върху опънатия плат и изпълвам мотивите, по-малко си спомням за онази отвратителна сутрин.

Още същия ден изхвърлих всичко останало от Алие на боклука. Позлатена боядисана шнола за коса, лимоненожълт шал, летни розови обувки с висок ток, фланелки с пайети, полички, дантелени пликчета. Таблетките в шкафа на банята. Тъпа кучка!

Имах спешна нужда час по-скоро да се хвърля в нечии прегръдки, да разбера, че съм обичана и все още желана, да отпочина върху топла гръд. Единственото, което можеше малко да уталожи гнева ми, беше да отговоря по същия начин на Ферда. Нямаше значение дали ще научи.

Когато след няколко дни излязох навън, това още беше единственото нещо, което ме крепеше. Не знаех много добре къде ще отида. Качих се в колата, подкарах надолу по тясната улица. Когато минавах край гробищата, за миг ми се прииска да съм там. Да бъда без никакво значение, да стоя неподвижна, спокойна, мъртва.

Не, не още. Минах през овощните градини и се насочих към шосето. Трябваше да намеря някой, на чието рамо да поплача. Някой, който да ми помогне отново да си поема дъх.

Влакът Хайдарпаша — Басмане дълго се точи по жп линията, минаваща край шосето. И аз се върнах към спомените си.

Преди години, преди да построят шосето, всеки ден отивахме и се връщахме с влака до Истанбул. Баща ми в повечето случаи предпочиташе влака. Тогава бях момиченце с червено палто, а пътуването с влака ми се струваше, като да летиш към истанбулската мечта.

В последния клас на прогимназията живеех в стаята на тавана, където можех да стоя права само в едната й част. В другата, в скосената й част, бяха складирани ябълки, дюли и орехи за зимата. Заключвах вратата, за да не може Коркут да влезе и да намери дневника и любовните ми стихотворения. Коркут ме дразнеше с намазаната си с гел коса. И гледаше на момичетата със страхлива срамежливост, като че всички са влюбени в него. Приличаше на петел, готов за бой.

Дюшемето на таванската стая се беше износило от търкане, постлах пред леглото едно килимче със скъсани краища, останало от баба. Въпреки че през зимата ставаше студено, не слизах на долния етаж, където гореше печка. Сгушвах се под одеялата и преди да заспя, си мислех за учителя по музика.

За най-младия учител в училището.

Оставих в шкафчето на учителя по музика една шифрована картичка за празника, но той така и не разбра кой я е оставил. След това един ден доведе жена си и детето си на училищното тържество. Като научих, че е женен, се сконфузих.

В университета бях харесвана, привличах погледите. Образът ми в огледалото е красив. През уикенда леко слагам на устните си светло червило. Размяна отдалече на погледи с момчетата, пренебрежение. Книги, любовни романи.

Коркут взима изпитите за Анадолския лицей.

Майка ми е нервна, напрегната. Баща ми не излиза от книжарницата на госпожа Мюберра. Видели ги да вдигат наздравица в една таверна в центъра на града, на крайбрежието. Ясно, казва мама, има големи дъщери, въобще не го е срам!

Месеци, които минават бавно, в които нищо не се случва. Погребението на татко. Смъртта, която минава със сила през къщи, с мирис на плесен, на метал. Всичко е бяло и съвсем равно.

Исках да следвам литература, но мама категорично се противопоставя. Имащ ум за математика, така каза. Факултетът. Вместо медицина — фармация. Общежития, съквартирантки, с които делях евтин апартамент. Концерти. Кафенетата в Бейоглу, размяна на телефони. Недоразумения. Падане в капана на думите, заблуди. Отрови, формули. Латински думи, имена. Красивите месеци на пролетта. Самоуспокоявам се, затваряйки очи в леглото с увиснали до пода пружини в очакване на любимия, който ще ме поиска, намери и открие.

Летни нощи, звезди. Градските корабчета. Застояли чайове в студентските столове.

Джемал.

През първата година беше председател на студентското дружество. Бях влюбена отдалече в него. С красноречието и с харизмата си беше любимец на всички момичета. За да привлека вниманието му, често ходех в дружеството и на местата, където беше той, мъчех се да забележи интереса ми. След известно време отговори на вниманието ми, показвайки мило отношение като по-голям брат, сякаш бях още дете.

Един ден ме взе и ме заведе в една квартира, където живееха само момчета. Седнахме един до друг на една кушетка, целунахме се. После той се отдалечи, почака, като че ли не се решаваше или се опитваше да улови някаква мисъл, която му се изплъзваше. Наведе се и взе ръцете ми в своите. Не мога да го направя, каза, толкова си невинна и чиста, че не мога да ти посегна.

Излязохме навън, пихме чай на брега. Даде ми съвети. Любовта беше преходна. Много пъти щях да се влюбвам, докато разбера какво искам. Беше осем години по-голям, имаше приятелка, щяха да се женят и от сега нататък щеше да се грижи за мене. После, както каза, имах други любови. А той завърши университета и изчезна.

По времето, когато с Ферда се нанесохме в новата ни къща и обикаляхме антикварите, отново срещнах Джемал в един магазин. Косата му беше посивяла, беше по-зрял, посрещна ме сърдечно. Известно време учителствал, след това започнал тази работа. През следващите години, когато имах път, се отбивах при него, купувах си по нещо. Между нас цареше атмосфера на мълчалив и приятен флирт.

Спрях встрани на пътя и телефонирах.

Добре ми дойде гласът му, този глас, който казваше тук съм, чакам те.

Завих към Истанбул и за пръв път безстрашно натиснах педала за газта.

Когато влязох в града, заради натовареното движение ме обхвана странното чувство, че ме поглъща. Дълго време ми трябваше да стигна до Топхане. От централния булевард се отбих нагоре и оставих колата на паркинг. Движение, навалица, суетня, миризма на кебап и лук. Леко главоболие. Докато стигна до магазина за антики на Джемал, минавах покрай осветени врати, които отразяваха всички цветове на живота, и с много бавни крачки вървях към миналото си.

В първия момент лицето на Джемал ми се стори далечно, погледнах го и изпитах вълнение, както когато очакваш любим човек, който идва отдалече към теб. Ако имах нужда от друго лице, глас, ръце, нямаше по-подходящ от него. Не знам колко време и за какво разговаряхме. Заплаках безмълвно.

Джемал заключи магазина, обърна табелата на вратата с надпис „Затворено“. Повдигна брадичката ми и ме погледна в очите. Погали лицето ми. Една вълна се надигна в мен, една внезапна радост. Почувствах топлина.

Хващайки ме за ръка, ме поведе към тясната стълба в ъгъла, качи ме в стаята за почивка на мансардния етаж. Притисна ме към гърдите си като мил приятел, който умее да утешава, прегърна ме със забраненото вълнение, което се изпитва по някого, за когото си мечтал, макар и от време на време.

Поднесох му липсата на моето достойнство.

Тялото ми, омърсено от Ферда.

Не ме попита защо. Знаеше, че не знам. Въпросът „защо“ винаги стои и невинаги може да му се отговори точно.

Не търсех изгубената любов.

Да поделиш изневярата и да я подпечаташ.

Да се разплатиш и да се отдалечиш, не да забравиш.

Колкото и високи критерии да имат за прошка и търпимост, онези, които не са били жертва на изневяра, не могат да разберат какво означава да бъдеш предаден от най-близките си и любими хора, дори не могат да предположат какъв ужас е. Това е, като да се мъчиш да гледаш продължително към заслепяваща светлина!

Предателството никога не може да бъде простено, може да бъде отминато, може би, но грозното му лице така дълбоко се запечатва в паметта, че трябва да умреш, за да забравиш.

В следващите дни бях няма, без ръце и крака, без мисъл. Живеех само по инстинкт. Всичко беше много бавно, неразбираемо и пусто. Дните бяха еднакви, без задължения, безцветни, безименни. А нощите бяха под властта на кошмарите, огнените илюзии и опашатите лъжи.

От Хасан научих, че Ферда е отседнал в хотел. А къде е Алие, не знаех. Вероятно я беше завел в Каламъш. Вътрешно изпитвах неопределимо паническо чувство. Вече никой не заслужаваше доверие. Хората се мразеха и от тази омраза се раждаше пристрастеността към секса.

Докато се опитвах да победя задушаващия покой и тишината в къщата, пълна с опразнени стаи и самота, осъзнавам, че ми липсва Мюге. Заради Ферда изпратих дъщеря си надалече. Такъв човек беше той, не успя да създаде здрави отношения дори с едно малко дете.

Той не успя да се държи, както се очакваше, мило с детето, което в първите дни на брака ни естествено се насочи към него. Ферда се объркваше, когато тя го прегръщаше, хвърляше се в скута му или тичаше към вратата, за да го посрещне, и се пазеше да й покаже близост със същата топлина. Един ден видях как яростно сграбчи ръката на Мюге, която тя бе вдигнала да го удари, и злобно я изви назад. Заковах се на място. През следващите четири години Мюге живя вкъщи, криейки се от Ферда.

Ферда ревнуваше от любовта към дъщеря ми, смяташе, че е открадната от него, и постоянно критикуваше моята слабост към нея. Колкото повече се стремях да защитя детето си, той се ядосваше, сякаш сме създали фронт срещу него. После се ядоса, че Мюге отвръща с инат на липсата на обич от негова страна, чакаше да започне да се държи като зряла или се правеше, че не я забелязва. Не можеше да разбере душата на детето.

Изреждах едно след друго всички негови лоши страни, за да се зарадвам, че съм се отървала. Мъчех се да се убедя, че звездите ни са на светлинни години една от друга, че историите ни няма никъде да се припокрият, че опитът, желанията и мечтите ни си противоречат.

Накрая той успя да се самоунижи.

Вече можехме да се нападнем един друг.

Обикна ли ме той въобще? Да, за известно време. Можеше ли да ме направи щастлива? Не. А можех ли аз да бъда щастлива? Да, но за съжаление бях влюбена в една илюзия, която напразно бях преувеличила, бях затънала в страстта да го притежавам и да го държа в подчинение.

Проклинам се, че му повярвах. Много е мъчително, когато любовта и желанието за обвързаност не се трансформират в нищо с течение на времето, беше непоносимо, че думите, които ми беше казал, бяха потънали в кладенец, пълен с лъжи, и миришеха на гнило.

И аз, разбира се, бях виновна, трябваше да знам, че обвързването към думите е опасно, както и връзката между преходността на думите и нереалните събития. Когато думите изчезнат, чувствата и образите стават незавършени и ненадеждни.