Инджи Арал
Вярност (23)

23.

Не казах на никого. Скрих го, да, държах го при себе си.

Почистих банята, измих него, ножа. Всъщност всичко беше във вода, в кръв и вода, не можеше да остане така.

Направих всичко, което трябваше да се направи.

Изкъпах се, изгорих в камината дрехите, с които бях облечена в онази утрин.

После стана нощ, обед и пак нощ.

После пак сутрин и същата черна нощ.

Не броях дните. Или времето беше спряло на шест, или ни беше оставило и си беше тръгнало.

Единственият знак, че времето върви, беше черешовото дърво в градината. Вечерта, когато дойде, беше напъпила. После разцъфтя от горе до долу, стана цялата бяла. Едно дърво не може да бъде мярка за време, знам. Ако е готово, в една нощ пъпките му се разпукват, ако пък не бърза, се разкрасява бавно. Тъй като не е лишено от чувствителност, понякога не се знае какво ще направи. Не бива да се забравя също, че въздухът, водата, температурата и светлината понякога може да бъдат измамни. Спомням си, веднъж черешката беше цъфнала през януари и замръзна. Годината беше лоша, най-трудният период в живота ми.

Зимата на измамите, на заблудите.

Тогава Ферда беше съжалил черешата, а не мен. Вече няма как да си го спомни. Много я обичаше. Непрекъснато я хвалеше. „Нашата пак облече сватбената си рокля!“ — казваше всяка пролет. Един от изразите му, които повтаряше непрекъснато, до втръсване.

Една сутрин откъснах от черешата разноцветни цветчета за него. Натопих ги в стъклена ваза и я поставих върху плота на мивката. Мъртвите могат да виждат цветята.

Съхранявах го във водата. Седях до главата му и дълго, дълго го гледах.

Бледите ленти, които розовата светлина разпръскваше върху водата, го покриваха като прозрачен юрган. Той спеше с наклонена встрани глава, затворени очи и гънка на недоволство на брадичката, която опираше във водата. Голотата му с леко сгънатия десен крак, отрязания над коляното чукан на левия, набръчканото в края бедро, ръцете му, плуващи свободно във водата, ми беше позната. Но неподвижността му беше много тъжна.

Беше далече от гласовете, очакванията, умората, вече беше безгрешен. Не се страхувах от формата, в която отново се настани в живота ми.

Около очните кухини чернееха дълбоки сенки. Тъмните вежди и косата, започнала да побелява на слепоочията, следата от малката раничка в края на устните бяха по-отчетливи. Макар че присъствието му беше малко неясно и блуждаещо, в сумрака беше убедително. Слагах хавлия на врата му, за да не виждам онази мрежа от мускули, нерви и вени, там, където беше срязана, подула се във водата и побеляла. Показваха се кокалчетата на пръстите му на лявата ръка, която беше наранена от ножа. Опази ръка, която някога ме галеше.

Гледах го.

Това лице, което така добре познавах, беше по-красиво, тъй като от него се беше изтрило изражението на отчужденост и омраза. За пръв път виждах същността му разголена. Дори в сравнение с, преди да станеше по-крехък, да се смалеше и разложеше, щеше да остане все такъв в огледалото на паметта ми.

Невинен, покорен, беззащитен.

Знаех какво трябва да направя; да телефонирам, да дам адреса и да поискам да дойдат да го вземат. Не можах да го направя. Протягах ръка към телефона и я дръпвах. Бях наясно, че съм закъсняла необяснимо, но в ума ми се беше загнездила сянката на онова, което щеше да стане. Колкото по-дълго продължаваше тази скръбна среща, а обстановката оставаше неясна, толкова беше по-добре. Пердетата ми бяха спуснати, не отговарях на телефона. Прибирах вестниците, които Хасан оставяше на вратата, стараех се да изглеждам нормално. Не искам да чистите, Шенгюл да не идва, аз ще ви се обадя. Бях между два свята.

Лягах си, но не можех да заспя, опитвах се с алкохол и цигари да разсея мрака в себе си, след няколко чаши поемах надолу по урвата. Тогава всичко се преобръщаше и пропадаше. Понякога се унасях на мястото, на което седях, после скачах стреснато.

Далечен телефонен звън стигаше до ушите ми, сирени, полицейски свирки. Един ден щях да се намеся в глъчката, щяхме да се намесим, знаех. Ще дойдат, ще вземат него и мен, ще ни отведат на различни места, после ще искат да им разкажа. Какво има да се разказва, как ще се разкаже?

Предметите вкъщи ме наблюдаваха. Дъските на пода роптаеха под стъпките ми, пантите на вратите крещяха, болезнено стенеха стъклените и порцелановите предмети. Щом се почувствах свободна, усещах на врата си дъха на някой, който се приближава и ще ме стисне за гърлото. Извивах се на мястото си, като че се дърпах от дълбока пропаст. Когато огладнеех, слагах в устата си няколко залъка хляб.

Една сутрин дойде Пелин. Не знаех колко време е минало. Тайно погледнах от прозореца на горния етаж. Минути наред звъня, блъска по вратата. Говориха с Хасан. Търсеше Ферда, не отворих.

Като си отиваше, беше навела глава, сякаш търсеше нещо между камъчетата на настилката на градинския път. Обиколи зад къщата, застана на градинската врата и много дълго гледа към прозорците. Очите й бяха странни. Баки я проследи високомерно, после се врътна и влезе в колибката си.

Идваха и други хора. Пощальонът, помощникът в аптеката и малката дъщеря на съседката с чаша с ашуре в ръцете.

Последна дойде тя, Алие, в един следобед с леля ми. Колко продължи посещението, може би пет минути? Най-много. Беше ли забравила сутринта, когато чакаше да си тръгне от тази врата, от този дом, беше ли забравила срама си?

Не можах да я позная. Лицето й, останало без блясък, беше отслабнало. Русата й коса не се виждаше. На главата си имаше грозна кърпа. Сиво пардесю, което се спускаше до глезените. Липсваше й само платнената чантичка с Корана. Аллах я беше взел при себе си. Вече не беше Русото момиче. Жената, която Ферда болезнено обичаше, явно беше умряла.

Колата на Шевки, последен модел, я чакаше на улицата. Амин. Докато зад прозореца, зад пердетата още един път проследих миналото, я оприличих на дете без играчки, оставено в тъмна стая. Не ме заболя.

Банята беше широка и просторна. За да наруша тишината, понякога спокойно, с кротък глас разказвах на Ферда за чувствата си, които поради гордост или липса на време не бях изразила дотогава. Разказвах някои подробности от прекараното заедно време в миналото, хубавите, приятни спомени, които не бях забравила.

Случваше се да се оплача, че съм кривнала по сенчести пътища, че съм плакала, когато съм губила контрол, от сполетелите ме разочарования и предателства, но веднага сменях темата. Внезапно се връщах към някоя разходка край морето, към някоя пролетна ваканция или одобряване сред цветята. Аз вярвах, че той ме чува и вижда, че тайно ме закриля.

Влизах, излизах, гледах го, без да се наситя, и виждах метаморфозата на живота му през отминалите години. Навеждах се и докосвах лицето му. Галех прасците, врата му, изненадвайки се, че не реагира на докосванията ми. Когато водата се разлюлееше, като че клепачите му трепваха за миг, едва забележима надежда…

Напразно. Той, Ферда, бившият ми любим и съпруг, включваше всичко това, но вече беше само едно странно трето същество, което нямаше качествата да бъде нито едно от тях. От сега нямаше да има нужда от съжаление и копнежи, страст, подлост и извинения. Нямаше да изпада в самота, нямаше да изпитва нужда да отбива въпросите ми с глупави оправдания. Беше се отървал от всички задължения, катастрофи, мъки и болести. Беше загубил детските и младежките си спомени, желанията и мечтите си. Страховете му, неудобните приключения, безсънните нощи, безнадеждността и омразата го бяха напуснали.

Или той тях.

Едно тяло, плуващо във водата между остарялото минало и несъстоялото се бъдеще, което няма как да дойде.

Всеки ден го миех старателно, като че беше чуплива статуетка или едра, бляскава риба. Хващах го под мишниците и повдигах главата му. Сменях хавлиената кърпа на врата му. Кожата му беше хладна, хлъзгава. По гърдите, гърба и краката се бяха образували петна, които се превръщаха от морави в кафяви, но още беше бял. Кожата му се беше опънала и изглеждаше по-млад.

Познавах и обичах всяка негова частица.

Онова, което ме съсипваше, беше, че вече я нямаше властта на онова красиво и невинно лице, на съблазнителното мъжко тяло, което галеше цветята и растенията, вдъхваше им душа, караше ги да живеят, взимаше шепа пръст и я хвърляше, обичаше жените и ги мамеше.

Лежеше там като детрониран крал.

Понякога ме обземаше чувството, че ръцете му ще заплуват към някоя нова страна или към бъдещето. Пред очите ми оживяваха походката му, усмивката, навеждането на главата, как поднасяше ръка към устата си… Много тъжно беше, че поради безпощадността на времето и свидливостта на живота не излезе нищо от мечтата, която си бях създала. Не беше тъга, не скърбях. Но онова тяло вече нямаше рамо, на което да положа глава.

За пръв път в мен повява радостният вятър на опрощението и разплатата.

Когато разлагането се ускори, а ледът, който приготвях в къщи, започна да не стига, се наложи да отида до аптеката. Добре се получи, видяха ме, че съм добре. Изсипах във ваната разтвора, забавящ разлагането, приготвен с формалдехид на прах. Нарекоха го подправяне на факти. Поради летливостта миризмата му беше много силна, изгаряше очите и гърлото ми и не можех да оставам дълго при него. Покрих ваната отгоре със стъклата от масата в хола и с плъзгащите се витрини на бюфета. Понякога отварях отдушника, за да излезе миризмата, и заедно с хладния, чист, пролетен въздух птичи гласове изпълваха банята. Мъртвите могат да чуват птичите гласове.

По миризмата ли разбраха, че изкъртиха вратата?

Когато дойдоха, държах чаша чай и парче хляб, бях в полубудно състояние. Смърдях, седях в един фотьойл с подлудяваща болка в главата и силно ми се повдигаше. Бледата дневна светлина падаше върху мен. Чух гласове. Шум, трясък от счупено стъкло откъм балконската врата. Викаха ме. Добре, помислих си, започна се.

Попитаха за Ферда, спи, казах.

В банята е, във ваната, извика някой.

Когато излязохме в градината, всичко беше мокро и след дъжда слънцето блестеше ослепително чисто.

На улицата видях линейка, след това Пелин, полицаят до микробуса крещеше, сипейки обиди по мой адрес, понечи да се нахвърли върху ми, хванаха го. Виждах краката му, беше обут с кожени ботуши в тютюнев цвят. Блъснаха ме отзад до една полицайка. Хвърлиха върху лицето ми одеяло.

Къде отнесоха Ферда?

Пазех го, не го занесох и захвърлих в някой ров, не го хвърлих в езерото с камък на крака. Никой не го опозна колкото мен. Не го прегърна със страст като моята. Защо не можах да го опазя, къде го отнесоха!

За да запазя мъртвеца от ярката светлина, палех само аплика от розово стъкло над огледалото на умивалника. Огледалата ме плашеха, не поглеждах, но въпреки това пред очите ми все изникваше един натрапчив образ. Зад моето лице внезапно виждах в сребристата светлина неговото лице. Както често ставаше в миналото, ме гледаше в очите с пълно безразличие.

Тогава погледът ми упорито се връщаше към огледалото.

Виждах там собствения си призрак, бледото ми отражение.

Необяснимата тежест на времето в точката, където сънищата и будуването се преплитат и невъзможността на онзи миг, наречен „сега“.