Инджи Арал
Вярност (16)

16.

С дни обикалях наоколо. Чувствах се така, сякаш бях паднала от високо и по някаква случайност бях останала жива. Спях дълго, не исках да се събудя. С мъка ставах от леглото, обхождах една по една стаите на опразнената къща, увеличавах звука на стъпките си, кънтящи върху дървения под. Влачех се в кухнята, хола, градината, че и в аптеката.

Аптеката.

Печеленето на пари вече не ме интересуваше. Имах нужда да работя, за да прекарвам по-лесно безкрайното, мъртвото време. Здравните осигуровки, сверяването на касовите бележки с рецептите от Здравната каса, кредитните карти.

Беше скучно, отвличаше вниманието ми.

Когато ми ставаше напрегнато, излизах и се разхождах до железопътната гара. Въпреки че дърветата си бяха дървета, храстите — храсти, цветята — разноцветни и подредени, откакто Ферда си замина, всичко беше недостатъчно, наполовина.

Езерото отвъд, дъждът, който удряше в прозорците на градските кафенета, бученето на вятъра в сребристите тополи, кестените и боровете, вечерните часове, в които птиците чертаеха кръгове в небето, нищо не ме радваше вече, не ме учудваше, не предизвикваше друго чувство.

Бях изпаднала в черна дупка, исках да бъда всмукана, погълната, а след това отново да се върна на земята. Да умра и да се съживя съвсем невинна. Дотогава щях да бъда безпаметна, празна и същевременно твърда като стомана. И сякаш нищо не се беше случило, щях да се изправя, да изтупам праха от себе си и да поема по пътя на живота.

В миналото с Ферда бяхме завързали няколко приятелства. Повечето бяха двойки, които живееха в Истанбул и идваха в града само през летните месеци и уикендите. Отдавна бях прекъснала връзките си с тях. С местните всъщност не станахме близки, като се изключат пазаруването, разговорите на крак, поздравленията.

Сутрин се събуждах с чувството, че съм се изгубила, че съм изпуснала всичките си срещи, мислех си: обикнах го, той беше моето бъдеще.

Какво бях аз без него, притежавах ли нещо, което имаше самостоятелен смисъл в моя живот?

Когато се разчу, че ми е изневерил, оставил ме е и е заминал със сестра ми, не пожелах нито да ме утешават, нито да ме съжаляват. Винаги съм мислила, че е по-добре да убиеш човека, вместо да го съжаляваш. Не знаех езика на съжалението. Затворих се в себе си.

Така или иначе, щях да се притеснявам от подобни думи и да откажа да разбирам какво говорят другите. С далечно, фалшиво безразличие щяха да ме посъветват да проявя търпение. Да ме упрекнат, че преувеличавам изневярата. И те бяха преминали през подобни неща, но бяха успели да запазят напълно както себе си, така и реда, който бяха създали. Какво преимущество пред това, което ме беше сполетяло, пред това, което бях преживяла!

Бях неспособна да се съобразявам с обичайното поведение, да седна и да се оплаквам на някого. Със запушени уши вървях към себе си. Хранех се, колкото да не умра, с хляб, прясно и кисело мляко, които Хасан и Шенюл оставяха пред вратата ми с почтително мълчание. Като животно, скрито в дупката си, им давах малки знаци, че съм жива.

Мисля, че до известна степен причината после да ме сметнат за единствената заподозряна за това, което се случи, е, че се държах гордо. И все пак не след дълго хората, които пошумяха и говореха непрекъснато, се отдръпнаха.

Някои от тях идваха от време на време в аптеката, други срещах на улицата или на гробищата. Когато някой започнеше да ми дава акъл, бързо се отдръпвах. Повечето вече не ги познавах. Бях ги изтрила и забравила.

Какво голямо облекчение е за човека да не помни какво са му направили, когато е бил под наркоза.

Техният живот беше ужасен. Задушни спални, тела, изстинали за любов, криене зад ежедневието. Трудно беше да издържиш жив на тези неща. Човек трябваше в известна степен да се е самоубил или най-малкото да се е самоосакатил.

Може би, ако имах един сговорчив мъж, който не познава любовта и омразата, който ще стои до мен, ще се усмихва и няма да поглежда към други, или разкаян, ще се върне от пътя, по който е тръгнал, и ще се укроти, аз нямаше да му разреша да си тръгне и презирайки го, изпитвайки тайно гняв, щях да прекарвам нощите с главоболие в отделно легло. Щях да го чакам да умре и да мечтая за свободата.

Според тях това беше „щастлив“ живот. Или щастлива смърт.

Предпочитах да умра от мъка.

Бъдещето ми изглеждаше напълно невъзможно като обещанието за рая. В най-хубавите си години, във възраст, когато много жени започваха наново живота си, аз в горда забрава се борех с инерцията на живота. В погледа ми имаше такава безнадеждност, че се плашех от собственото си лице.

Все същата дълбока липса — да съм обичана, сърцето и леглото ми са празни, никога повече няма да обичам.

Много бях оскърбена, но нима аз нямах никаква заслуга за случилото се?

Можех ли да се държа по-гъвкаво, да понеса с мълчание процеса на отминаване и прощавайки му, да го задържа при себе си?

Бях ли положила достатъчно усилия за това, или, предизвиквайки го, не му бях оставила друга възможност, освен да си отиде? В отговорите си стигах все до едно и също място: можех да зачеркна миналото, ако не беше продължил тайно връзката си с Алие.

След като се посъвзех малко, пак започнах да ходя в Истанбул, при Джемал, казвайки си, че го правя, за да не замръзне от студ сърцето ми. При приятелството в онази спокойна стая, в която не проникваше слънчев лъч.

Един телефон, уговаряне на часа.

Разсейване пред огледалото, докато се опитвам да изчистя лицето си от следите, останали от нощта, а душата от призраците. И да се подготвя за ремонта. После кратко пътуване за разходка и среща.

Временно съществуване, което обикновените хора ще сметнат за падение. Безпогрешна сърдечна щедрост. Отново превръщане в „никой“ и олекване. Между нас нямаше принуда. Нямаше битка, конфликт, покровителство или враждебност. Обратно — имаше доверие. Съществуването, далече от неконтролируемата обвързаност и тъмната страст, беше от мекичка тъкан, която ни беше обгърнала заедно.

Всяко нещо се изживяваше нормално. Няколко думи, малка шега, някакъв външен глас. Лекичко, гъделичкащо захапване на меката част на ухото. Бавно напредване на сладка стипчивост към тялото, към мълчанието. С Джемал бавно си връщах изоставената ми, изгубена душа. Превръщах се в личност без пукнатини, без наранявания и едва тогава случилото се със задна дата се изтриваше, оставаше само изневярата.

— Обичаш ли жена си? — попитах го веднъж.

— Много я обичам. Ние сме една щастлива двойка.

— Въпреки това й изневеряваш!

— Не. С теб преминавам през други води, други гори, но пак вървя към нея, стигам на пътя за нея. Вълнението ми, екстазът се отразяват и на нея.

Аз също знаех, че когато бяхме заедно, изпитвайки копнежа на желанието, достигахме до нещо отвъд телата ни, но тези романтични думи не ме убеждаваха. Трудно беше да се проумее липсата на разбиране за вина и страх у Джемал.

Разказваше: много хора живеят така, без болка, без проблеми. Необходимостта човекът да се въздържа, за да преодолее противоречието между верността и ненаситното желание на плътта, беше мъчителна, не беше лесна. В природата нямаше такъв закон, защото животът беше много по-богат. Въпреки това се налагаше да не казваш, да се държиш добре и да не обиждаш човека, с когото живееш заедно.

И Ферда ли беше поискал да живее по този начин? Не, той като женкар, използващ всеки удобен случай, ненаситно, лакомо беше посягал на всяка изпречила му се жена. Различната плът, мирис, вълнението, което предизвиква новото! Това беше рецептата за изневяра на Ферда. Подлудяваше ме това бездушие. А с мен Джемал почиташе чудотворното завръщане на един уморен спомен.

Докато се разсъбличахме, завесата бавно падаше, слагаше се точка на един финал, тялото ми, което се разтваряше с ласките, ме повличаше към едно ново настояще. Загасях светлината. Лежах с него в тъмнината. Любене без слънце, без сенки, естествено, спокойно. Чувах стъпките, които идваха от тротоара долу, дишането му, ударите на сърцата ни, но не ми принадлежеше.

Оставих на Ферда да заведе делото за развода. Изпратих му писмено уведомление, в което му съобщавах, че съм обявила за продан терена на оранжерията и трябва да го опразни. Срокът на първия ни договор беше изтекъл, после автоматично бе продължен и до изтичането оставаха четири месеца. Нямаше да го подновя. Този срок беше достатъчен, да събере каквото има и да се изнесе.

Не, не направих това, както той каза после, за да изпадне в трудно положение и да се върне. Онази земя не ни беше сближила, не беше и достатъчна, за да ни задържи заедно. Докато оранжерията беше там, аз нямаше да намеря покой. Най-добре беше Ферда да напусне градчето и да си отиде.

Въпреки че не намираше това за подходящо, батко Ирфан изпрати уведомлението. Казваше, че се държа емоционално, че все пак Ферда ще възрази. Аз се надявах на същото, но Ферда, вместо да се откаже от гордостта си, да превие врат, предпочете да ме зачеркне и да ме отхвърли. Разочаровах се, защото не исках да се получи така.

Една седмица след изтичането на срока Ферда се обади на Хасан и събра оранжерията, доколкото беше възможно. Работата продължи около седмица. Повечето от растенията бяха в саксии, но не беше лесно да се съборят покритите терени, да се развали градината, да бъдат извадени с корените някои дървета и да се отнесат. Нанесе доста щети. Работниците бяха с насълзени очи.

Когато научих за това, сърцето ми беше разбито. Разбрах, че моето рязко поведение не е нищо друго, освен демонстрация на инат. Суровото ми и прибързано поведение беше несправедливо не само към Ферда, но и към работниците.

На кого и за какво бе послужила моята безпощадност?

Ферда беше лош, а нима аз бях много добра!

Не можеше ли да си остане оранжерията, сцена на безброй спомени! Ферда, като се изключат мъжките му слабости, беше уважаван мъж, много по-достоен от други мъже. А аз се бях държала недостойно, невъзпитано.

Може би нямаше грешка в противоборството ни. Не ме ли привличаше тайнствеността на личността му?

Не беше ли предизвикателна несговорчивостта му, дори изневерите му?

Те бяха предпазили любовта ми да се стопи до права линия и да изчезне. Ако можех да контролирам страстта си, можехме да остареем заедно.

В деня, когато се отбих в опразнената оранжерия, видях, че са се сринали и любовта, която беше започнала там, и собственият ми живот. Наоколо приличаше на бойно поле, на което битката е завършила с поражение и опустошение. Съборени празни бидони, саксии, избледнели, изсъхнали декоративни растения, мъртви цветя, изпокъсани найлонови покривала… всичко бе толкова тъжно, че… Там видях дълбоката болка на Ферда, Въпреки че моята личност беше изворът на болката му, бях унищожена окончателно. В този момент разбрах, че съм пропиляла нещо, което е извън мен, и се почувствах като опасно същество с непредсказуеми действия.

Влязох в бараката. Още миришеше на чай, мокри чували и вестници. Диванът, на който някога се бяхме любили, беше потънал в прах, по земята имаше смачкани товарителници, фактури. Гумените ботуши на Ферда се бяха катурнали пред вратата, сламените му шапки с оръфани краища бяха захвърлени върху масата.

От всички страни ме нападаха спомени.

Мигът в първия ден, когато дойдохме да видим градината, в който в бараката нетърпеливо се хвърлихме един към друг и се целунахме, неговите думи — искам те заедно с това място…

Когато вървяхме ръка за ръка по чакълената настилка и се смеехме във виелицата.

Чаят, който пиехме, загледани в сребристите тополи и пролетната зеленина.

Розовеещите вечери, в които спорехме за любовта и верността.

Там преживях отново цялото щастие, което бе безумно стъпкано в една безсънна нощ. Майка ми беше умна жена. Казваше — тайните трябва да останат тайни.

Всеки има слабости, мигове на скрити страсти и тайни, които избягва да си спомня. Далечна звезда, блестяща със слаба светлина на небосвода на миналото, или една скрита в пазвата ни бутилчица, пълна с мръсна течност, за която се страхуваме, че при силен удар ще се пръсне на парчета.

Безмилостно бях грабнала бутилчицата на Ферда, счупих я и я захвърлих. Никога нямаше да ми прости!