Инджи Арал
Вярност (20)

20.

Преди малко се върнах от разходката на открито. За някой като мен, свикнал да гледа широкия хоризонт, е много трудно, ако вижда само небето от градина, обградена от четирите страни с високи зидове. Да бъдеш затворен, не е ли някакъв вид слепота?

Мястото, където се намирам, е крайморски град, близо до моето градче. На няколкостотин метра от мен е морето. Когато задуха вятърът, усещам мириса му, но не мога да го видя. Добре, че са гларусите, които вдигат врява на покрива.

Разлиствам назад страниците, за да си спомня докъде съм стигнала. Думите на мама — да чакаш, означава да обичаш — привличат погледа ми. Според мен очакването е безнадеждност, неизвестност, горчивина, напрежение и лудост.

 

 

Подобно чакане неизбежно отегчава и износва човека, разнищва го. В дните преди Алие жадувах да се разведа, да тегля черта върху миналото си, да започна живота си отново. Чувствах, че се отдалечавам от Ферда, търсех нова посока за себе си.

След като научих за катастрофата, отначало несъзнателно, а после съзнателно чувствата и мислите ми отново се върнаха към него. В мен отново се надигна вярата, че той ще се върне при мен. С Алие беше свършено. Като ураган беше отминала. Бях го предупредила — отиваш на погрешен адрес. Не ме чу. Не бях съгласна да остане ненаказан за болката, която ми причини, за почернения ми 1 живот. Щом Алие обаче се беше оттеглила, значи беше дошло времето да си изиграем козовете.

Когато се обадих вечерта, след като научих за катастрофата, Пелин ми каза, че е претърпял операция, но не спомена, че са отрязали левия му крак над коляното. Когато след два дни й се обадих пак, накратко ми разказа, че се е събудил и е добре. Още беше в реанимацията, но скоро щели да го преместят в самостоятелна стая. Баща му също следеше състоянието му. Беше станал депутат от управляващата партия. От време на време се появяваше по телевизията, говореше празни приказки. Нямаше нищо за притеснение. Ферда беше в сигурни ръце.

От тона на Пелин усетих, че и тя, и баща й не са доволни от моя интерес. Беше ясно, че са разбрали — това, което му се бе случило, беше заради мен и семейството ми, отгледало леконравна жена като Алие. По време на връзката ни, която те не одобряваха от самото начало, синът им не се беше отървал от неприятности. И по-рано бях забелязвала у тях подобно обвинение и пренебрежение. Вече се надяваха, че каквото и да стане, Ферда ще стои далече и от двете ни. За да не се позори повече името на семейството!

Много пъти съм си мислила, че той ще загине в кола. Изпитвах подобно предчувствие. Исках да видя как гърдите му са потънали в таблото на колата, как желязна тръба се е забила във врата му, а лицето му е нарязано от изпочупените стъкла. Може би това нямаше връзка с интуицията ми. Ферда беше невнимателен, агресивен и лош шофьор и това не беше първата му катастрофа. В миналото бяхме претърпели заедно няколко дребни инцидента.

Понякога си представях, че съм заедно с Ферда и Алие в онази кола. Когато ние бяхме ние, а Алие беше тя. А не когато те бяха ние, а аз бях тя. И пак можеше да стане, аз смятах така.

Безжизнените ни тела едно връз друго в купчина железа. Зверски вият сирени, потънали сме в кръв, кървим безспирно. Ще умрем заедно, защото сме обвързани един с друг като трима души, които жестокият пламък на любовта е близнал и се е отдръпнал. Няма никаква светлина. Няма звук, няма дъх. Има спомени. В онзи последен миг в паметта на всеки от нас преживяното оживява различно.

Аз виждам как Ферда, играейки си с ключодържателя под навеса, гледа към планините. Как маха полепналите треви от изпотеното си лице, докато коси тревата. Как вдига чаша с вино за наздравица. Как обгръща кръста ми с ръка и с шеговита усмивка ме придърпва към себе си. Как черната му коса се разпилява по гърдите ми. Отново го обичам и в същия миг в мен се надига вълна на омраза.

Не ме интересува какво виждат те, всъщност в мрака на смъртта първо изчезва паметта ни.

 

 

Памет.

Една привечер, когато подреждах кабинета, на горния рафт на библиотеката намерих снежнобял стъклен бюст на мъж, можещ да се вмести в двете ми шепи. Отново се бях устремила към Ферда и откриването на дори и незначителна негова вещ все още ме вълнуваше. Бях я купила за него при една екскурзия в чужбина, името й ми беше харесало много повече от самата фигура. Памет. Лице, което заемаше една трета от главата, само основните черти, без детайли, на пръв поглед безизразна. Нямаше врат. Връзката на челюстта със задната част беше заоблена, приличаше на яйце и затова не можеше да стои права. Поставена на равна плоскост, лягаше върху едната си буза или оставаше неподвижна с очите нагоре.

Памет.

Ферда не я беше харесал, не й обърна внимание, а после явно я беше забравил. След това настъпиха кошмарните дни, в които бързо се отдалечихме и откъснахме един от друг.

В онази вечер, докато галех онова студено и гладко стъкло, го стоплих в дланите си. Запалих лампата върху масичката и поставяйки го в различни позиции към светлината, лицето променяше израза си. Когато светлината се концентрираше върху челото, придобиваше израз на мълчалива мъдрост, когато лекичко го раздвижвах нагоре-надолу, акцентирайки във вдлъбнатините на очите, се оживяваше, сякаш очите му се отваряха и затваряха. Когато полегнеше на една страна, изглеждаше недоспал и тъжен, когато се насочеше нагоре, беше разтревожен и измъчен, а като се поставеше на главата, изглеждаше като умрял. Самотен, измъчен, усмихнат, ядосан — израженията му нямаха край.

Завъртях го бързо в ръка и го спрях внезапно, защото смятах, че първото изражение, което доловя, ще бъде знак. В точката, в която се беше фокусирала светлината на лампата, видях чифт поизтрити следи от крака. Прецених, че това е загуба на ценности. Че става дума за грижи, тъга и безнадеждност. Предстояха ми трудни дни. Динамични и трудни. Каквото и да предприемех, нямаше как да ги избегна. Може би беше нереална халюцинация, но нямаше как да остана извън нея. С отегчение оставих статуетката на дивана. Вкъщи цареше задушаващо спокойствие. Светът продължаваше да се върти около орбитата си, но аз се чувствах като парцал, откъснат отнякъде и захвърлен на дивана, на който седях.

Взех отново главата от стъкло и я поставих срещу светлината на телевизора. Гледайки я продължително, тя ми заприлича на Ферда. Най-малко в определени посоки. Същият правилен нос, същите подигравателни устни, леко изпъкнало чело и някога пълните с възхищение и забрава очи. Чувството, което изпитах в първия миг, виждайки този бюст в осветената витрина на стъкларския магазин, беше, че това е нещо уникално, отразяващо духовния свят на Ферда. Сега той изглеждаше деформиран. Защото извърши непростими неща.

И все пак ми липсва. На човек така може да му липсва само нещо, което не е могъл да притежава и е загубил. Притиснах стъклото към устните си. Усетих вкус на пясък и огън. Паметта, затворена във форма, се пробуждаше. Образи, цветове, познатите тонове на безнадеждността, призраци. Страхове, мании. Памет.

Любопитно ми е какво е забравил и какво си спомня Ферда. Когато се събуди, ако се събуди, какви ли мисли ще му минат през главата? Болничната стая е подходящо място за връщане към миналото. По каква линия ще мине между началната точка и мястото, където се намира сега? Какво ли, свързано с мен, с нас, ще е скрил в паметта си? Във всички случаи по-малко неща, отколкото предполагам. Сърцето му е отрупано с облаци.

Стиснах статуетката в шепата си, исках да я счупя. Стъклото е чупливо като щастието, лесно се раздробява. Но тази буца беше здрава, издръжлива, груба. Хвърлих я на земята, тя се изтърколи по дървения под и спря пред вратата на хола. Като че ли не можеше да се счупи. Ако я удариш с камък, ще се отчупят няколко парчета, но за да се натроши, трябваше чук!

Преди да си легна, я ритнах и я запратих под бюфета. Това беше една марионетка, която Ферда беше оставил след себе, за да ме заблуди. Всъщност цялата история беше построена върху измама. Една вечер преди седем години той се беше появил пред мен като Мефистофел, хвърли прах в очите ми и поиска душата ми. Поиска всичко мое, а след това го взе и го отнесе.

Трудно прекарах вечерта. Умът ми работеше като полудял, не ми даваше мира. Усещах приближаващ се пристъп на лудост, който внезапно ще избухне и ще унищожи съзнанието ми.

 

 

Заради досадата в гласа на Пелин в последния ни разговор, не я потърсих повече. Не беше логично да се интересувам от брат й, когото бях изгонила от къщи и живеехме отделно. Без да я питам, леля ми беше разказала, че Алие не излизала навън, не се срещала с никого и проклинала мъжа, причинил смъртта на сина й, но за Ферда не знаеше нищо. Два месеца след катастрофата отново се обадих на Пелин. Този път гласът й беше по-приветлив.

— Изписаха го от болницата — каза тя. — Поиска да остане в Каламъш. И аз съм с него. Има нужда от помощ.

— Състоянието му не е ли добро?

— Добре е, но му отрязаха левия крак. Ще му сложат протеза, ще направят рехабилитация.

Зави ми се свят, останах с телефонната слушалка в ръка. Това беше кръвнината за Мурат.

— Бързо оздравяване — казах едва чуто. После от устата ми се отрони въпросът: — Мога ли да помогна?

— Засега няма нужда, благодаря. Искаш ли да говориш с него, до мен е.

Прииска ми се да кажа „не“, не можах. Почаках, бях развълнувана, не знаех какво да му кажа.

— Сега не е удобно — каза Пелин след няколко секунди. — После ще ти се обади.

Не беше поискал да разговаряме. Още веднъж беше наранил моята гордост и бе проявил грубост. Известно време при всяко иззвъняване се затичвах към телефона, казвайки си, че може би е той. Може би е искал да говори с мен, когато е сам.

Виждах го как се разхожда из къщата в Каламъш на един крак, опирайки се на някоя вещ или на стените. Представях си, че се връща към неизживяното си детство. Беше мълчалив, от време на време отронваше тайно по някоя сълза, копнееше майка му да влезе в стаята и да го завие, да постави ръка на челото му, за да види има ли температура. Липсваха му всички жени. От сега нататък ще иска да стои далече от жените, няма да иска да видят отрязания му крак. Единствено аз ще бъда близо до него, от мен няма да се срамува. Само да се пооправи, ще дойде.

Спомням си онази негова обидена самота, когато го видях да спи като сираче сутринта след първата ни любовна нощ.

Ферда, любов моя, ти не можеш без мен!

 

 

Така започна моят преход от празнотата към плътността на следващия период, втората фаза на очакването ми, по-изгаряща, по-остра от първата. С илюзорна, болезнена надежда, упорито и страстно започнах да копнея за него. После времето се проточи и дойде момент, когато фикс идеята ми отлетя в мрака. Вече не знаех какво чакам.

Не това, което очаквах, а очакването ме държеше жива. Ферда беше обект на очакването. В действителност се бях предала на необикновената магия на очакването. Нощите бяха една сладка тъга на очакване. Беше бляскаво тържество на агонията, в което пълните с мъка изречения се изливаха върху хартията, както гърмяха фойерверките във въздуха. За да не се поддам на непостоянството и оптимизма на дневните лъчи, на съблазнителните знаци на природата и на малките радости, които внезапно изникваха, за да не се откажа от чакането, дори посред бял ден пишех в началото на всяка страница „нощем“.

Лягах си на разсъмване, сънувах сънища, разкриващи жестокостта, която течеше в мълчанието ми. Колкото по-страшни бяха виденията ми, толкова по-естествени ми изглеждаха. Бяха и огнени, и студени. Действителност, която беше и невероятна, но и убедителна, и странна. Въпреки че облекчаваха душата ми, тези сънища бяха крехки. Принадлежаха на нощта, на мрака и бяха осъдени да увехнат на дневната светлина.

Сутрин, в просъница се мъчех да повярвам, че не сънувам, че запълвам празнотата си със сенките на един друг свят. Тичах към огледалата, за да се изправя лице в лице със себе си, но напразно. Онази жена, която виждах, беше друга. Когато си лягах, затварях плътно вратата и прозорците, за да останат сънищата ми навън, но за тях нямаше врати и прозорци, вчера и днес, никакви пречки. Нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Сънищата ми бяха без време. Без тропик, полюс, посока и ориентири. Но бяха винаги с Ферда.

Ферда! Мрачният господар на моите сънища!

Само в моите яростни и нежелани сънища се срещаше с мен. Както преди, ме тормозеше с тежкия си, обвиняващ поглед. Не разговаряхме. Мълчанието, както в последното време, когато бяхме заедно, не беше нито спокойствие, нито неутралитет, беше търсене на внимание и подкрепа или някаква нова форма на обръщение. И все пак много пъти пред него се чувствах по-млада и по-свободна, отколкото бях, и също като преди, когато бяхме скарани, се мъчех да го задържа при себе си.

Понякога се любехме със сетни сили, като че ли се давехме в бурно море. Яростно, сякаш взаимно си отмъщавахме, със страстта да се задоволиш, да властваш. Той изскачаше отнякъде и внезапно се хвърляше върху мен, хапеше врата ми, докато ръцете му като огромен паяк се разхождаха по тялото ми, устата му захлупваше моята, може би искаше да ме удуши, да ме накара да млъкна. Хапеше и разкървяваше устните ми. Любехме се с такава ненавист и настървение, че идваше момент, в който всичко се смесваше.

Кой знае как, между нас изведнъж се появяваше нож, камък, тел за удушаване, отвертка и вече, който пръв се докопа до тях, той щеше да види сметката на другия.

Започваше да звъни настойчивият, упорит звънец на вратата.

Скачах от леглото и боса тичах към хола — кой е, питах с отпаднал глас към вратата. От другата страна размърдване, нетърпелив глас, задъхан от чакане. Но вратата беше все безмълвна, глуха.

Много пъти смело и с надежда отивах да я отворя и не виждах никого. Площадката, стълбището винаги бяха празни. Тогава заставах в тъмната паст на вратата и настръхвайки от хладината на нощта, слушах самотата. Шума от минаващ по шосето камион, воя на кучетата, краткото, вяло кукуригане на подранил петел. Шепотът на мъртвите, смесващ се с вятъра, и скритото, далечно ехо на другия живот, който продължаваше, независимо от моите видения.

В розовата тъмнина на зазоряването, засенчвайки с ръка очите си, гледах напред, опитвах се да видя бъдещето. Градината, лехите с рози край предната стена, железните решетки, черешата, дори и луната, когато я имаше, ми изглеждаха обърнати с главата надолу. Маркучът за поливане, извил се върху тревата като гигантска змия без начало и без край, голите клони на тополите в съседната градина, кипарисите в близкото гробище, всяко нещо, видимо или невидимо, караха сърцето ми да подскача.

С пълната тишина, която кънтеше в ушите ми, чаках като парализирана на площадката. Вече не знаех изобщо коя съм, бях забравила. Това разваляше яснотата на усещането, че съществуваш!

Прибирах се вътре и пусках музика. Правех се, че вярвам на предсказанията. Свикнала бях с лъжите. След десетки измами малките инфекции нямаха значение. Редях картите една до друга, една под друга, въобразявах си какви ли не неща. Кое му е лошото на мимолетните, временни надежди? А всъщност картите разказваха все същата история. Между разбърканите картинки, символи и знаци се приковавах все на едно и също място и име.

Ферда! Валето в моите гадания!

Беше ми любопитно какво ще стане, като дойде. В съзнанието си пресъздавах безброй възможности, десетки сцени. Въпреки че в нито една не си приличахме. Себе си се представях такава, каквато бих искала да бъда. А той беше и мътен, и ясен, и далечен, и близък. Така че понякога ми се струваше, че никога не сме били заедно, но въпреки това търсех без умора точката, в която се срещаме.

 

 

Една нощ идваше като забранен любим тайно в тъмното, без никой да го види. Когато отварях вратата, го намирах на площадката нетърпелив, развълнуван. Още топла от леглото, аз го прегръщах с желание. С мириса, който някога обичаше у мен, нежно, топло и с думите, подходящи за този момент.

Ферда, любов моя, умирам без теб!

И той отново ми разкриващо любовта си, падайки с хиляда и едно извинения в краката ми, с целувки, с думички, нечувани дотогава от мен.

Не, той не бива да се появи пред мен с онзи измамен, самонадеян вид. В този дом трябва да се върне, както дойде в първия ден, с онова спокойно, оптимистично настроение, впечатляващо самочувствие и сдържаност. Със съблазнителната си усмивка, неподражаемостта си, с онова момчешко главозамайвано и удивление. От време на време трябва да ме прегръща и да ме вдига във въздуха като през първите ни дни. Да се смее на забележките ми. Дори когато се оплаква от моята ревност, трябва отново да ме омайва. Нали уж сме станали по-зрели, сговорчиви, нали сме се научили да се обичаме един друг.

После с целувките си трябваше да обещае; никога повече няма да се повтори. В първия момент фантазиите блестяха ослепително, после помътняваха и се изгубваха.

В такива моменти полудявах от внезапна болка в гърдите. Виждах мама като на филмов екран, седнала на тавана с глава между ръцете.

— Спомняш ли си траурните церемонии? — питаше ме тя.

— Да, мамо!

— А лицето на Коркут? Не го забрави, нали?

— Как да го забравя, мамо!

Вдигнаха савана, видях, че липсва половината от лицето на брат ми. В буйната му разрошена коса се бяха вплели мащерка и мъх от далечните планини, където беше намерил смъртта си. Наведох се и го целунах. Мислех, че смъртта ще го направи едно цяло. Смъртта няма лице.

И майка ми беше видяла онова лице. Искаше да го види, да разбере дали е той. Получихме вещите му. Синджирчето с плочката с личните му данни, дрехите, снимката, писмото, което беше написал на момичето, което обичаше, но не беше намерил време да го изпрати. Бележничето, в което беше отбелязвал дните до уволнението си.

Беше февруари. Облаците се разпръскваха в светлото небе, студеният им дъх изгаряше лицата ни. С мама, Алие и Мюге, с която бях бременна в шестия месец, вървяхме бавно зад тържествената рота. Майка ми се влачеше в ръцете ни с каменно лице. По-късно седна до един леген и изпра войнишките дрехи на сина си, с които е бил, когато са го убили. Куртката, докосвала тялото му, беше пропита с мириса му, надупчена цялата от куршуми. Без умора, с часове беше търкала и чистила наранената си душа. От време на време от устата й се надигаше мъчително стенание и прерастваше във вопъл.

Аз умрях в онзи ден, Азра! Кажи ми, какво е смъртта?

Тишина, самотата на оставащия. Свят без въздух и вода. Сянката на едно повехнало усмихнато лице и нощи, продължаващи стотици часове. Безгрижното чуруликане на врабчетата призори, от което боли сърцето.

С времето човек се примирява, живее, срамувайки се, че е жив.

Казах ви да ме погребете до него, не го направихте.

Той беше погребан във военното гробище, мамо.

Поисках да се грижиш за Алие, но ти и това забрави…

Не съм забравила, мамо, помня всичко.

Мъртвите не знаят какво става после. Не мога да разкажа на мама, че в главата си чувам екот и пукот, като че ли е станало земетресение. Че не мога да се кача в таванската стая. Защото се страхувам, че ще видя там Ферда и Алие, вкопчили се един в друг.