Инджи Арал
Вярност (5)

5.

Говоря малко. По-често преструвайки се, че спя, наблюдавам другите. В килията има арестувани жени, които още не са получили присъди. Повечето са попаднали тук заради любимите си или заради мъже, с които са имали връзка. Понякога ми подхвърлят: „Не се мръщи, ела и се присъедини, засмей се, иначе времето не минава.“ „Хапни, мила моя, хайде, няма да се отровиш!“ „Ще свикне, млада е още, ще свикне!“

Всички — млади и възрастни, дебели и слаби, високи или ниски, спокойни или нервни, си приличат в моите очи. Негримираните им лица са бледи, голи, напрегнати. Седят и бърборят, премятат броеници, бродират или плетат дантели. Никой от никого не се притеснява. В моменти на криза крещят, проклинат и псуват реда, несправедливостта, парите и господството, да ослепее дано, на мъжете, споделят с известна предпазливост тайните си и се залъгват, че тук е по-добре, отколкото навън. В дните, когато са в добро настроение, се кикотят, говорят си за мъже с намеци, през които кървят тайни копнежи. Създават си мечти, отдавайки се на моментни радости. Не липсват и изблици на плач, кавги.

Понякога се чувствам като резервна актриса, принудена внезапно да излезе на сцената в театър, пълен с актьори, които са си разпределили ролите в една женска драма. За да играя добре, полагам усилия да жестикулирам както трябва и да произнасям с верния тон репликите. Знам, че незаинтересованият ми вид на егоистка, студеното ми и неадекватно поведение ще предизвикат реакция, ще станат причина да бъда изолирана. Но в тези дни, когато се чувствам половин човек, изчерпана, не съм в състояние да се занимавам с тях.

Беше ми нанесен тежък удар. В душата ми е заседнала болка. Никой няма вече да бъде до мен, никой няма да дойде.

Адвокатът ми каза, че докладът със заключението от аутопсията няма да излезе по-рано от два месеца. Трябвало да бъда търпелива и силна. Правосъдието напредва със скоростта на двуколка, ясно е, че и лятото ще прекарам тук. Мъчно ми е за дома. За огряната от слънцето веранда, за мириса на деня. За птичите гласове и кучето Баки. Розите, люляците сигурно са цъфнали, всичко е в заслепяващ очите блясък. Като лъч в паметта ми виждам тези красоти, които през последните месеци не можех да видя, беше невъзможно да видя. Питам се защо съм тук, защо? Очите ми се пълнят със сълзи, внезапно настръхвам и изпитвам желанието да бъда прегърната.

Тогава насочвам платната към отминалите хубави дни. Към пчелите, кошерите, меда. Към паяците, зелените гущерчета, ментата. Преминавам край дивия жасмин, орхидеите, лалетата, лилиите. Обикалям тревата, шипките и чушките, люляците, синята хвойна, звездите, огъня. Местата, където през пролетта, лятото и есента разцъфват и увяхват всички цветя.

 

 

— Вярваш ли в любовта? — питам Ферда.

— Това е най-трудната работа на света, но не мога да кажа, че е добро нещо.

— Защо мислиш така?

— Накрая у човека не остава нищо друго, освен ехото на сбогуването.

Разсеян поглед, напрежение в мускулите. Опитвам се да изглеждам усмихната, но не усещам вкуса на чая. Безразличието му е донякъде провокиращо.

— Защо все правиш обобщения?

Седнали сме на дървената маса пред ремонтираната и превърната в красив работен офис барака. Разговаряме бавно, поглеждайки към езерото, което се вижда между дърветата. Работниците са си тръгнали. След малко слънцето ще залезе. Сами сме сред разноцветните цветя.

— Любовта е вълнуваща, трудно разрешима загадка. Но след време човек се уморява — казва той, без да ме гледа в лицето.

— А според теб свършва ли, когато загадката се реши? Толкова ли е просто?

— Човек първо се ентусиазира, но после се засища. В това отношение не смятам, че съм човек, на когото може да се разчита.

— Защо? Имаш проблем с чувствата или си прекалено нервен?

— Нервен ли… не, мила, аз съм реалист.

— Любовта не е въпрос на доверие — повтарям. — Едно прекрасно пътуване, което не знаеш как ще завърши.

— Всяко пътуване стига донякъде. В началото изпитваш силно любопитство. После се притесняваш от повторението на познатото.

Чувствам се като някой, който с въпросите си безпощадно води собствената си история към възможния лош край. Сърцето ми ще бъде разбито, ако не прекратя разговора на този етап.

— Може би няма нужда да се мисли толкова много. Все пак времето диктува своето — казвам примирително.

— Вярно, но жените имат слабостта да вярват сляпо в постоянството. В това е проблемът.

Направо удряй и бягай.

— Не ми е странно, много мъжки коментар.

— Жените се мъчат да търсят и да намерят, а за мъжа любовта всъщност е ситуация, която се изпречва на пътя му и той попада в нея.

Млъквам и мисля.

Студен поглед. Толкова логика ме наранява, унижава ме. Защо съм толкова мека към него, защо проявявам повече уважение от необходимото? Защо главата ми е като в менгеме?

— Все разочарования ли си преживял? — питам аз.

Не обръща внимание. Говори така, сякаш става дума за съвсем обикновени неща, опитва се да изглежда хладнокръвен, но личи, че е подозрителен и несигурен.

— Според мен любовта е празна мечта.

Какъв е проблемът му, защо в гласа му има болка, от какво се страхува?

— Много е хубаво да можеш да мечтаеш, нали? — продължавам аз.

— Дори и да е така, притеснително е да говориш за някаква илюзия.

— От мен ли се притесняваш?

— Най-много се притеснявам от самия себе си.

Отбягва погледа ми. Изразявайки се съвсем открито и без колебание, с един удар унищожава моята откровеност. Чувствам обида, подобна на срам. Не ми оставя никакъв шанс.

— Защото прекалено се стягаш, затова…

Уморена съм, мисля, че не си заслужава да се занимавам с него. Трудно е да го разбера. Този мъж не може да направи щастлива една жена.

— А ти защо не оставиш всичко на течението? — пита той, като че ли ме предизвиква.

— Да не би да те плаша?

— Малко — протяга се и отмята косата ми назад. Притегля ме към себе си и притискайки лицето ми към горящото си лице, ме целува с неочаквана страст.

Към края на февруари изцяло се отдава на оранжерията. Доволен, прекалено самоуверен. Занимава се с подготовката, поръчва растения, семена. Аз също имам доста работа. Опитвам се да уредя формалностите — от факултета до професионалната камара, да извадя необходимите документи за откриване на аптеката.

С Ферда пътуваме между Истанбул и Саянджак.

Мисля, че за любовта не може да се говори, тя се изживява. Тъй като изпитваме неудобство от изразяването на чувствата с думи, стоим далече от тази тема. Разговаряме за растенията, цветята, как намаляването на зеленината в градовете депресира хората, за климатичните промени. За детството, семействата ни, за хубавите и лошите ни дни.

— Къде живее майка ти, каква жена е? — питам го аз.

Оказва се, че е починала, когато Ферда е бил на осем години. Дотогава бил дете, носено на ръце. Не го пускали дори на улицата от страх да не се зарази с микроби. Чувствал се свободен единствено когато отивали в лятната вила в Мудания^[1]. Безгрижни закуски на голямата тераса, ухаеща на море. Намазани с масло и конфитюр филии, които майка му тъпкала в устата му. Първи опити да плува. Разходки с лодка.

— От какво почина толкова млада?

— От нещастие…

Изненадана го гледам, не разбирам какво иска да каже.

— Изпитваше към баща ми любов, но и безнадеждност…

— Мислеше, че не я обича ли?

— Измъчваше се, защото баща ми си падаше по жените. Непрекъснато се опитваше да открие следи, че я мами, беше сприхава. Ако вкъщи има ревнива, мърмореща жена, с очи, винаги пълни със сълзи, мъжът бяга навън. Знаеш как е.

След три месеца баща му се оженил за младата си секретарка, с която имал връзка от по-рано. Жената имала близначка. Дошли заедно вкъщи. Ферда израснал с мащехата и леля си. Вместо една, две мащехи, които си приличаха като две капки вода. Интересен опит. Докато пораснал, било мъчение за него. Постоянно бъркал онези две жени, тъй като дори косите си сресвали по един и същи начин и като не знаел на коя да каже мамо, не използвал тази дума. Тъй като смятали, че това е реакция срещу тях, близначките Невал и Севал повече се ядосвали, отколкото да се наскърбяват.

— Едната от тях, мисля, че беше съпругата, толкова ме тероризираше да й кажа „мамо“, че дори когато ги различавах по парфюма или накитите, пак се инатях…

После мащехата му родила сестра — Пелин. От всички вкъщи обичал само нея. След като завършил средното си образование в Бурса, баща му го изпратил в частен колеж с пансион в Истанбул. Като станал на осемнайсет години, връзката му с дома до голяма степен била прекъсната.

Стои тук, мисли и обидено преглъща.

— Не можах да стана блестящ студент. Баща ми ме изпрати да уча във Великобритания, но в края на първия семестър на бърза ръка се върнах обратно.

 

 

Не мога да забравя вечерта, когато отидохме в дома му. Ако пожелаеше, можех пак да отида, но не се удаваше удобен случай. Копнеех за топлината на леглото, непрекъснато мечтаех да съм с него. В мислите ми имаше праг, през който ме пренася в прегръдките си в спалнята. Интересно ми беше какъв е личният живот на един така силно контролиращ се млад човек. Вероятно имаше много жени, които биха го приели в обятията си. Изнемогвах от тревога и ревност, когато изчезнеше за няколко дни и не вдигаше телефона си.

От друга страна, харесваше ми уважението, което показваше, чувствах се ценена, когато поставяше ръката си на гърба ми, за да ме предпази, когато вървяхме по улицата и се отнасяше към мен като към, както казваха някога, дъщерята на семейството. Понякога се мъчех да открия дали няма друга в живота му, но беше внимателен. Много добре знаеше кога да бъде открит, кога не.

 

 

Към средата на март опразнихме жилището в Гьозтепе и се пренесохме в градчето. В онази къща оставях главно лоши, неприятни спомени. Мълчаливият тормоз на Демир, адът на тригодишния ми брак, безсънните ми нощи, когато Мюге вдигаше температура, самотата и депресиите. Невидими следи и сенки или още по-странни и дълбоки неща, за които е невъзможно да се говори.

Саянджак посрещаше пролетта. Майка ми беше щастлива, че се е завърнала в гнездото си, при градината, съседите. Но старата къща се рушеше. Вятърът нахлуваше през пролуките на вратите и прозорците, всичко, до което се докоснеше ръка, се разпадаше. Задоволихме се с временни, малки подобрения. По това време наех едно място на булеварда, за да открия там аптека, ремонтът и подготовката продължаваха. Ферда се отбиваше често, даваше ми съвети за вътрешното обзавеждане.

Притесняваше ме състоянието на майка ми. След настинката, която прекара в началото на април, се затвори в себе си. Не ядеше, говореше малко. После започна да се разхожда нощем из къщата, като че ли бе изгубила нещо, да се оплаква, че е отпаднала, че е подут коремът й.

В Истанбул й поставиха диагноза напреднал рак на черния дроб. Нямаше възможност за хирургическа намеса, трябваше да започне химиотерапия. С ужас си мислех, че ще умре. После се сетих, че тя иска това, че от много години вика смъртта. Въпреки че беше на петдесет и четири години, все още беше привлекателна и енергична, но както ми беше казала един ден, душата й бе умряла. Смъртта живееше в тялото й. Скритият тормоз на смъртта.

Съобщих на сестра си. Надигна се от Бурса и дойде. Руса, с привличаща погледите небрежност. Беше ангажирана повече със собствените си проблеми. Мъжът й бе на път да съсипе магазина, който държеше. Задлъжнял. Освен това продължавал да залага на конните състезания, непрекъснато губел пари. Нито ден не минавал без кавга. Детето не можело да се храни добре. Вкъщи не само нямало достатъчно храна, но и не останали вещи. Дошъл съдия-изпълнител, отнесъл всичко. Спели на постелка на земята. Представи си, на постелка на земята.

— Да беше жив баща ни — въздъхна тя, — тези неща нямаше да се случат.

А всъщност след внезапната смърт на баща ни мама разпери криле над всички ни. Но към Алие проявяваше специално отношение. У нея откри собствената си младост. Беше благосклонна към нея за всичко, което забраняваше на мен. Самообвиняваше се най-вече заради нея, упреквайки се, че не е била добра майка.

— Винаги бяхме зад теб — промърморвам аз. — Мама продаде един магазин, един апартамент и една голяма нива, за да започне мъжът ти бизнес, е, какво стана с тях?

— Да не беше ги продала. Всичко се пропиля. Ти спечели. Казва, че ще ти остави ябълковата градина. А аз ще лапам въздуха.

— Ти дойде да спориш с мен за наследството ли? Защо все дърпаш към себе си?

— А какво да направя? Да се разведа ли? Но къде ще отида тогава, при теб ли да живея?

Не мога да разбера от какво е породена враждебността й — от безпомощност, ревност или от мания, предизвикана от чувство за малоценност. А може би от всички заедно. Чувствата и мислите ми спрямо нея някак си не стоят върху здрава основа. Алие е трудна за разбиране, защото гледа резервирано не само на семейството си, а и на всичко останало и не се въздържа равнодушно да руши правилата дори в собствените си очи.

Беше умна, но мързелива, успяваше да премине в по-горен клас, без да учи, като човек, който е решил да не хаби напразно ума си. Кой знае защо, но между нас не съществуваше онази присъща за сестрите голяма близост и вярност. Мислеше, че аз съм по-обичана, омаловажаваше успеха ми в училище и смяташе, че е по-красива от мен и ме превъзхожда. След неочакваната смърт на баща ни я обхвана някакво бунтарско настроение. Едва завърши гимназия и въпреки че няколко години се явява на изпити в университета, не успя да влезе.

Усмивката й беше топла, погледът кокетен. Но у нея имаше нещо повече от красота. Имаше привлекателност, която идваше отвътре и я озаряваше. Където и да отидеше, с когото и да заговореше, му се разхлопваше сърцето. Майка ми винаги изпращаше нея, когато имаше някакъв проблем за уреждане — за нотариален акт, в общината, в данъчното. С кокетно държание и сладко свиване на устните тя успяваше да въздейства на мъже на възрастта на баща ни и за десет минути свършваше работа, която би се проточила с дни. Навън лицето й изглеждаше живо, усмихнато, провокиращо, но вкъщи не се търпеше.

Мислеше се за нещо повече, много повече от онова градче, от онези хора. Принадлежеше на звездите, на бляскавия живот. А всъщност земята, по която стъпваше, се ронеше под краката й, всичко постепенно я принуждаваше да види невзрачното си бъдеще. Нямаше друг избор, освен да прекарва там съвсем сама нощите си или да бъде съпруга с три деца на груб, неграмотен мъж. Нямаше и трошичка надежда, гледайки старата къща, овдовялата ни майка, малкото наследство или по-голямата си сестра, четяща денонощно, за да се изучи, но въпреки това изоставена от един самодоволен простак. Трябваше да има някъде и хубави неща, които търпеливо я очакваха, но засега не знаеше как да стигне до тях. Затова се депресираше. Хранеше се само с кока-кола и вафли, страхуваше се, защото се чувстваше като светлина, която скоро ще угасне.

Вярвах си, че я обичам, но всъщност за мен тя винаги остана между обичта и съжалението.

 

 

Безшумно отворихме аптеката.

Състоянието на мама се беше влошило, бързо слабееше. За химиотерапията ходехме в Истанбул. Ферда ни закара няколко пъти. По това време беше отседнал в един от големите хотели в градчето и търсеше къща, където да живее. Понякога го канех на чай или на вечеря, изпитвах удоволствие, че го присъединявам към моето малко семейство. Още не бяхме говорили за бъдещето. Естествено, и на това щеше да му дойде редът, когато работите ни потръгнат. Обхваната от съмнения заради неговата инертност, изгаряйки вътрешно за кратките му погалвания, дори когато не беше до мен, носех в себе си неговия образ като небе, което се отразява в застояла вода. И чаках този ден.

Единственото, от което се страхувах, беше, че слабостта, която проявявах, тласкаше Ферда към предпазливо равнодушие. Затова се опитвах да се отърся от ролята на жена, която приема всичко, и да се самоконтролирам.

Но любовта се ражда и продължава от само себе си. Ако не бъде изживяна, не се укротява, не млъква. При всеки удобен случай отивах в оранжерията. Градината беше терасирана, порутената барака се ремонтираше. След известно време касите бяха напълнени с покълнали разсади. На пътя беше поставена каменна настилка, изкопан беше артезиански кладенец. Докато работниците набиваха подпорните колове за покритата част, Ферда, с изцапани от пръстта ръце, с кални ботуши и загоряло от слънцето лице, изглеждаше като бог на полето. Наблюдавах мъжа, който в скоро време щеше да накара на моята земя да разцъфтят цветя. Когато се усмихваше или се смееше с глас на някоя моя шега, ми се искаше да извикам обичам те. Бях сигурна, че ще ме прегърне със същата сериозност и вярност, с която се отдаваше на работата си. Може би в началото щеше да се появи боязън, страх, годините щяха да укротят страстта на тялото му, но въпреки това щяхме да останем „единствени“.

Вълнувах се всеки път, когато се приближавах до него, главата ми се замайваше. Всъщност въобще не се отървах от това замайване. Сексуалността е дълбоко вътрешно усещане, което, разсъбличайки човека от външността му, го вижда по най-верния начин, но ако я няма, има оправдание да не придава значение на нищо друго, освен на собственото си очарование. Този недостатък имаше твърде голяма сила да унищожава. Бях сигурна, че с Ферда ще открия непознати, неизпитани досега страсти, но нямаше гаранция, че няма да страдам.

Когато изчезнеше и не вдигаше телефона, си съчинявах драми, пълни с жени, в които Ферда изпълняваше главната роля. Една вечер, когато се скарахме заради момичето на рецепцията в хотела, в който беше отседнал, ми заяви, че не тича след жените, че ненавижда лова на жени.

— Предпочиташ да те преследват?

— Ако ситуацията е подходяща, ги оставям да направят своя избор.

— Аз мисля, че се изживяваш като мачо.

— Грешка. Прекарвал съм нощта с жени, но след това ме обземаше голяма самота, дори е имало жени, заради които се срамувах.

Вярно, съмненията ми се пораждаха от това, че знаех за него твърде малко. Всъщност не исках и да зная. На този етап не можех да разреша никаква пречка, петно или каквато и да е сянка, които да застанат между нас.

Веднъж по средата на седмицата с Ферда отидохме в Истанбул. Под предлог, че остана работа и за следващия ден, вечерта ме заведе в дома си. Бях доволна, че провокационните ми думи по време на обяда са дали резултат. Като влизахме през вратата, ме погали, сякаш искаше да ме насърчи. Още с влизането ме прегърна, зарови лице в шията ми. Познах мириса на къщата. В ръцете му ме обхвана чувството, че от години живеем там.

Холът ми се видя по-широк, отколкото ми се стори първата вечер. Таванът беше по-висок, коридорът — по-дълъг. Поръчахме си вечеря по телефона. Беше весел. Апартаментът се оказа на баща му. Дал го на Ферда, когато бил студент. Попитах го за пианото в ъгъла на хола, не го бях забелязала първия път. Разказа, че като дете взимал уроци, имал известен талант, но след смъртта на майка си не могъл да продължи. Обичал музиката. В гимназията се увличал по китарата. После разбрал, че никой няма нужда от неговите песни, и ги зарязал.

— Колко малко неща за себе си ми разказа, Ферда!

— Защото нямам история, която заслужава да бъде разказана. Аз живея за момента.

— Миналото не те ли плаши?

— Не, но човек говори за миналото или за да се оплаче, или за да се излекува. Няма смисъл да се мъчиш да лекуваш нещо, което не може да се излекува.

— Толкова ли е лошо?

— Нито добро, нито лошо.

Стана и постави едно CD. По решителното му мълчание разбрах, че е приключил темата. Може би у него имаше рани от детството.

Розови стени на спалнята. Покривка на леглото в пясъчен цвят, бели чаршафи. Тиха, тъжна мелодия. Докато се събличаме един друг, е изненадващо срамежлив. Млад мъж, който се мъчи да изглежда опитен, твърд, нетърпелив, загрижен. Като неопитен пубертет. Между нас има преграда. Тялото му не се отпуска, напрегнат е, прекалено е чувствителен. Приближава се и се отдръпва. А аз съм открита, мека, търпелива. Мисля, че нищо от онова, което съм смятала дотогава за него, не е вярно. Той не е Аполон.

Ръцете му докосват гърдите ми, разхождат се по кръста ми. Не мога да разбера дали ме вижда, разбира ли, че това съм аз. Толкова е чужд. Сграбчвам го за раменете и го разтърсвам. Срещам очите му. Пада на колене и произнася името ми. Но леглото пак остава бездушно. Чувствам се победена, разочарована и на неправилното място.

После лежим с преплетени ръце. Ферда потъва в безгрижен сън. А аз съм прекалено влюбена, желаеща, възбудена и отнесена, за да заспя. В душата ми расте напрегнато съмнение, тъжна безнадеждност. Мисля си, че дори между влюбени е възможно да се срещне това, което се нарича несъвместимост на плътта, химията на телата е различна. Оставям на заден план, че Ферда е нетърпелив, неопитен, развълнуван или че по неизвестна за мен причина не може да се концентрира върху мен. Очаквах горещо, искрено, пълно отдаване в любовта, отпускане, което да успокои духа ми. И все пак мисля, че сме преодолели една бариера и бързо ще се научим да се любим, да се отдаваме.

Сутринта се събуждам рано. Обикалям из къщата. В салона върху лавица е поставена стара снимка в рамка. Позирал е пред Айфеловата кула, в широко отворените му очи се крие странен страх. Устата е отворена, виждат се зъбите му. В позата му има една скрита, гъделичкаща, дива мъжественост, в която обаче прозира посредственост.

Не ме обича.

Кухнята е подредена, чиста. В другата стая е поставил музикална уредба. Обича класическата музика. Има добър вкус. В библиотеката има най-вече популярни съвременни книги и много отпечатани томове за земеделие. На тавана в банята са залепени пластмасови звезди, които фосфоресцират в тъмното. В едно от чекмеджетата намирам шнола за коса с руси косми. За момент сърцето ми изстива, не, сигурно този предмет е останал от преди мен. Няма да питам. Нямам право да се държа нападателно.

Сядам в края на леглото и го наблюдавам, докато спи. Гол е по-слаб, отколкото облечен. Тялото му е напрегнато, твърдо. Ръцете му са силни. Дългата коса се е разпиляла върху леглото. В съня си е в детинска, трогателна самота. Не знам защо, но си мисля, че има нужда от мен.

Ферда, единствен мой, ти не можеш без мен.

Въпреки че времето е отнесло подробностите и любовта ми от онази утрин, това чувство, този символ на самотата до края ще останат в мен.