Инджи Арал
Вярност (4)

4.

Гледам сега младата жена, която, съсипана от неочаквания стрес онази сутрин, плаче в леглото, някогашната Азра, себе си.

Защо плаче? Дали е разбрала, но този път още по-дълбоко, че човек се нуждае от повече от едно същество, за да стане завършена личност? Или защото след дълга пауза отново се е поддала на желанието да се отдаде и се е изплашила от това? Дали сълзите й са изблик на насъбраните обиди, на потиснатите копнежи или чувства, дали предусеща, че е на прага на нова грешка?

Седи на леглото в бялата си нощница със скръстени пред гърдите ръце и пламтящо лице, зашеметена от изпълнената с наслада тъпа болка между бедрата. С печата на целувката, останала на устните й от предишния ден, се беше поддала на истерията да пожелае един мъж. С настойчивостта на жена, която иска да получи желаното. В тялото й оживява дългоочаквано желание, в съзнанието й настъпва промяна. Разбира се, това не е само плътско желание, то е желание за любов.

Най-далечният бряг на желанието.

Струва й се, че всички очаквания и катастрофи дотогава са били само за да се подготви за Ферда. Няма значение, че се е залъгвала на безполезни места. Душата й вече не страда, тъй като тялото й е заякнало от малките и големи рани.

Ферда. Колко й харесва да повтаря името му. Иска да бъде галена, обичана, измъчвана в ръцете на този мъж, който ще отглежда дръвчета, градински растения, разноцветни цветя в градината, където някога тя береше ябълки. Изпитва странно вълнение, че земята на дядо й ще ги свърже навеки. Обмисля как при тези обстоятелства да се включи в мечтата на един непознат и да започне с него съвсем нов, пълен с любов живот.

Знае, че любовта е нещо, което изхабява и унищожава човека, но няма сили да стои далече от нея. Как можеше да устои на замайването от казаните между тях думички и да не се побърка от неповторимите очертания на това красиво тяло? Как можеше да се откаже от желанието тялото и душата му да й принадлежат изцяло!

Кога, кога ще бъде мой? Кой знае? Решена е да чака, дори да продължи дълго. Времето няма значение за този, който има големи очаквания. За този, който чака с надеждата да разперят криле заедно. Естествено, любовта не е постоянна величина, тя е пропаст, ще има хубави и лоши мигове, стремителни или бавни подхлъзвания, падания, издигания, но е готова на всякаква саможертва този път да продължи дълго. Бракът, подобно на гладенето, е принудителна работа, при която двама души трябва така да прилепнат, че да си паснат един към друг. Но пак е хубаво.

Фантазии. В спалнята — лудешка самозабрава. Сладко успокоение в споделянето на едно гнездо. Още едно дете. Дълги пътувания, които ще предприемат заедно. Разходки сред природата. Дребни домашни удоволствия. Сервирани маси и семейни фотографии с усмихнати лица. Чествания на годишнини с торти и цветя. Кухни, чинии, домати. Да остарееш ръка за ръка, очи в очи, с доверие, сплотеност, интимност, разбирателство и вярност.

Време е, трябва вече да прогони самотата, спотаена в отминалите дни. Избърсва сълзите си с краищата на нощницата. Гледа към другото легло в стаята; там спи порозовяло в съня си момиченце, заровило русата си коса във възглавницата. Мюге, най-важното същество, което оправдава живота й до този ден, най-важният опит, свързан с любовта.

С нейното име се връща към осемдесетте години.

В една градинска чайна на Златния рог. На една автобусна спирка под дъжда. В едно студентско общежитие близо до Султанахмет. В широките, кънтящи коридори на факултета. В полутъмните студентски столове, към които се слиза по тесни стъпала. В пълните с полиция или войници университетски дворове. В дните, в които всички спорове свършваха с отчаяно недоволство и отхвърляне.

Тогава светът спря с космически трясък и после бързо започна да се върти в обратната посока. Животът разцъфтя във великолепно безредие, пред младите хора се откриха свободи. Правилата се разхлабиха, забраните намаляха, убежденията се преобърнаха. Независимо дали искаме, или не, заедно с множеството ще се върви към изход, пълен с възможности и капани.

Обикаля студентските барове и други подземни заведения. Местата, където се продават касети с рок, джинси, евтини книги и фланелки, гланц за устни и спортни обувки. Бързо е отминала модата на романтизма, разходките ръка за ръка под дъжда по морския бряг на града, светлината на свещ, писмата, дългите копнежи със смешните любови, гарнирани със сухи цветя. Отдавна са свалени вдигнатите във въздуха юмруци, вече не са на почит подобни ненужни вълнения. На мода е да се шляеш безцелно из оживените улици, да висиш по уличните кафенета и бирарии, да коментираш касовите филми или досадните програми с дърдорковци по телевизията, да тичаш по концертите на групи, които свирят и пеят на високи децибели.

Математика, формули, епруветки за опити. Записките от лекциите и изпитите вървят по инерция с дребни грижи и вълнения; бързи запознанства. Непостоянни близости. Старателно скривана тъга. Чувството, че си тръгнал надолу. После внезапен подем.

Да се влюбиш още преди да си навършила двайсет години в един високомерен, разсеян, висок на ръст асистент. Демир. Желание, дошло от един вълнуващ разговор, от една стеснителна усмивка. Една боязлива, топла ръка, която в тъмното обгръща гърдата ти. Отначало боязливо и нежно, а после по-настойчиво обхожда най-чувствителните места на тялото ти. Ударите на сърцето, които кънтят в ушите ти, и бързото политане в нощта. На устните лек вкус и мирис на портокал.

Със силен плам се самоубеждаваш, че принадлежиш на някого. Да напуснеш женското общежитие и да намериш убежище в обятията му. Тесничко легло в гола стая, износени чаршафи, бели пердета, философстване пред две чинии, една тава и шише евтино вино. Неумели опити да бъде разбран новият свят.

После онази страшна тайна, появила се внезапно, превърнала тялото, в което е заровена, в нещо различно. Онова необикновено, плашещо усещане за запълненост, която от страх, а до известна степен и съзнателно, отлагаше да разкрие до края на четвъртия месец.

Реакцията беше остра. Изведнъж приключват вечерите, когато оставяхме настрана записките от лекциите, облягахме лакти на масата и с цигара в ръка на чаша вино изпитвахме сладостта на интимните беседи. Да стане баща ли? Не! Трябва да намерим начин. Много е късно. Категорично не може, аз ще замина в чужбина. Няма да ти преча, ще чакам. Не може, казал съм ти. Това е грозен номер, голяма несправедливост! Не стана съзнателно, не забелязах…

Майка ми крещи колко съм глупава. После пристига в Истанбул. С гневен глас и студен поглед заповядва на младия баща: спешно ще се сключи брак, иначе не бихме могли да погледнем в лицето никого в градчето!

Демир ни гледа с презрение. Мрази да му налагат неща, които той не иска. Чувства се притиснат от едно провинциално момиче, паднал в капана му. Сълзи, спорове, обиди… Не, на никого няма да позволи да се изпречи пред бъдещето му, той има цели. Върховни цели, много по-големи от това да бъде баща на едно нещастно семейство. Ще замине и може би няма да се върне повече. Не е учил години наред, за да живее в тази страна със заплата от три гроша… Майка ми го гледа с омраза: от теб бездруго няма да излезе баща, да се роди детето, а после върви, ако щеш, в ада!

Брак в градчето, с широка сватбена рокля под наем. Червени, евтини карамфили. Срамът на мама, лъжите, разказвани на съседите. След един месец мама наема жилище в Гьозтепе и го обзавежда, намира Демир. До раждането остани при жена си! Няма да изхвърля дъщеря си на улицата, аз ще плащам наема.

Пренасяме се. Люта зима е. Коремът ми е до носа. Прекъсвам следването във факултета. Сръдни, намръщени физиономии, безсъние и парични притеснения. Раждане. Бебешки плач, повръщане, обиди. Домашен живот без радост, без музика.

Когато Мюге е на една година, Демир печели стипендия и заминава за САЩ. Същата есен се връщам във факултета, за да продължа оставащите ми три години. Мама и Алие пристигат в Истанбул.

Вечер, преди къщата да потъне в здрач, чувам как по дърветата на улицата самотните и тъжни птички пеят за моята безнадеждност и си мисля, че любовта е случайност, а резултатът зависи от това кого ще срещнеш.

В края на втората година мама и Алие взимат Мюге и се връщат в Саянджак. Прав ли беше Демир, когато твърдеше, че не съм зряла да поема отговорността за едно дете? С ругатни да опиташ вкуса на меланхолията, докато сновеш в края на седмицата между Истанбул и Саянджак и без малко да се отдадеш на наркотиците и лудостта с един опитен студент от Художествената академия. Нито любов, нито страст. Само лудост. Може би, защото и той беше толкова безличен и наранен и ме забеляза: Хади. Вечери, прекарани в евтините барове под моста Галата с онзи невротичен млад мъж, изпитващ страст към смъртта.

Сред влюбени, които пееха сълзливи песни в съпровод на китара. Край нас винаги има някакви хора — с имена и без имена, или неща, които отвличат вниманието. Безлична среда и знаци, които се виждат зад чашите с вино и дима от наркотиците. Тъга, липса на цел, колективни депресии. Страдания по неизвестни причини. Игнориране и на новото, и на старото. Една мечтателна сърдитост към света и непукизъм. Няма значение.

Така неусетно никой не може да забележи дори нещата, които иначе се набиват на очи. Как ли се живее, когато се забелязва? Кой знае защо, но в мен нараства чувството, че онова бебе не ми е било изпратено напразно. Искам да подредя живота си отначало. Ако човек има желание, пътят на живота може да се промени, той може да се преобърне.

Аз преживях това. Много пъти. Имах успехи, поражения, обрати. Случваше се, докато напредвам по един път, внезапно да завия в друга посока. Моменти, в които, преувеличавайки малките неща, изпусках големите. Но все търсех нещо, към което да се привържа, места, където повече от всичко ще ми се иска да бъда.

В онази сутрин, когато плачех в леглото, се чувствах на прага на нов обрат, прощавах се с всичко, което оставих в миналото.

Символът на тогавашната Азра е преход между два периода. Изгубена невинност, която вече не може да се върне.