Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sadakat, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от турски
- Нахиде Дениз, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Инджи Арал
Заглавие: Вярност
Преводач: Нахиде Дениз
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: турски
Издател: НСМ Медиа
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Националност: турска
Редактор: Зоя Димитрова
Художник: Николай Цачев
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-9913-27-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1992
История
- — Добавяне
Трета част
Тук никой няма да дойде след теб! Твоите стъпки лично са изтрили пътя, който си оставил зад себе си. И върху пътя е написано следното: „Невъзможно“.
17.
С дни ровичках, претърсих ъглите на чекмеджетата, прелистих отново книгите, страница по страница. Без умора проверявах джобовете на дрехите, всички кътчета в шкафовете. Яростно търсех писмо, бележка, снимка, някакво послание — и аз не знаех какво, но търсех нещо. Не можах да намеря. Отначало се ядосах, после ме обхвана унес, като че ли се нося по водата.
Не можех да бъда напълно сигурна.
Защото колкото пъти зарязваше всичко и си тръгваше, толкова пъти се беше връщал обратно. Не можеше да ме изтрие и да ме захвърли, пак щеше да дойде. Ако не за друго, щяхме да се срещнем още един път лице в лице, поне за да сложим последната точка. Изпратих му есемес, в който казвах, че трябва да поговорим за развода, не получих отговор. Не вдигна телефона и двата пъти, когато го потърсих. Естествено, тази работа можеше да свършат и адвокатите ни, но щеше да е добре да дойде и да си вземе вещите. Така щяхме да поставим последната точка.
Последната точка?
Коя последна, защо? Не беше ясно.
Не знаех какво липсва, но в себе си изпитвах чувство, че нещо е останало наполовина. Нещо, което не беше станало, което не ме задоволяваше. Седя и мисля кой кого изигра. Много лошо се бяхме разделили, да, но моята ярост в онази нощ беше нормална първоначална реакция на жена, която научава, че е била лъгана от години. А изходната ми точка беше търсенето на компромис. Ако в онази вечер се беше отнесъл с любов към мен, можех да му простя, както бях обещала. Не, той беше търсил повод да избяга при Алие, беше предпочел да стане скандал.
За да избяга и после съвсем окаян да се върне при мен!
Нямаше друг шанс. Алие беше небрежна, невъзпитана, нахална жена, беше неспособна да му сервира паница манджа. Щеше да му оскубе перата и пак да ми го изпрати. Иска — не иска, Ферда пак щеше да капитулира пред мен.
Мечтаех си.
Като дойде, няма да го прегърна. Събуй си обувките, ще го нахокам, хвърляйки му чехлите, не внасяй в къщата ми мръсотията от местата, където си се шлял! А той ще отклонява погледа си отчаяно, ще се срамува, че отново ми е паднал в ръчичките.
Добре ли си, ще го попитам, щастлив ли си? Знаейки много добре, че не е. А аз ще бъда добре. Защото моят длъжник е дошъл пред вратата ми и ще ми върне борча.
Разкажи де, ще му кажа, какво се случи. Ще мълчи. Какво ли може да ми разкаже! Ще бъде силно разтърсен от това, че от връзката му с Алие душата му се е превърнала в скъсан парцал, а може би ще е мъртъв духом. Останал без нищо, което да предложи на себе си или на другиго, безмълвен, сляп, като жалко куче ще се влачи в краката ми! Ще му покажа мястото. Моля! Седни!
Навън небето е притъмняло, убити цветове. Тъмносив дим се вие от един комин, ято гарги, летящи към езерото, улична котка на сиви и бели петна, разхождаща се върху стената на градината. Всичко е едно и също. Ще седим пред прозореца, гледайки тези неща, отегчавайки се един от друг.
Да беше си тръгнал вече, ще си помисля, боли ме главата.
После щеше да бъде нито хубаво, нито лошо. Тъй като сме преживели и изчерпали всичко хубаво и грозно. Ще подредя едно под друго всичко, което е извършил, и ще му представя солидна сметка. Дори няма да отговарям на въпросите и възраженията му. Ще бъда пак решителна, открита и ясна. Колкото може да бъде някой, загубил всичко, разбира се!
Това ли беше последната точка? Така ли щеше да стане?!
По цял ден се мотаех в аптеката. Вечер се прибирах, в полусъзнание се строполявах на дивана и си мислех за отминалия празен ден. Това, което ме уморяваше и изтощаваше, беше безцветната, скучна празнота.
В някои нощи се въодушевявах и изливах в дълги писания чувствата, които изпитвах. В писмата, които нямаше да изпратя, се обръщах към Ферда. Без да се отегчавам и уморявам, му припомнях дните ни — великолепни, обикновени, леко горчиви, горчиви и още по-горчиви. Свободно изливах душата си в редовете, простиращи се от заплахи до проклятия. Отдалече го виждах по-добре, но каквото и да напишех, гласът ми се връщаше обратно от посоката, от която зовях, като мъчително ехо на мълчанието ми. Тогава надеждата ми угасваше и още повече се заинатявах.
Имах нужда от противоотрова, за да не умра от собствената си отрова. Противоотровата, макар и временно, беше утешение. Някой, когото ще пожелая, но няма да си правя труд да опозная, ще го прегръщам, но няма да го обичам. Защото хем не можех да издържам самотата, хем копнеех за волна самота.
Не исках вече и Джемал. И той беше от същия род, самоизмамваше се. Ако жена му чуеше, ако научеше, щеше да се почувства наранена. Освен това сред онези прашни антики бях започнала да усещам и себе си като антика. Дори любенето трябваше да бъде радостно, ярко, необятно!
Противоотрова.
С течение на времето можех да включа някого в живота си. Посредствен приятел за бъдещето. Безвкусна връзка, обвита в категорична вярност и възхищение, в която хрисимите прегръдки и мокрите целувки нямаше да вършат работа. Невъзможно. Скоро щях да го отблъсна, щеше да ми омръзне. Щеше да ми бъде товар. Аз бях една нещастна вещица, набутана в ъгъла, щях да умра съвсем сама, привързана към неосъществената си мечта. Не бях необходима никому.
Какво щеше да стане, докъде щях да стигна? Нощем си гледах на карти. Картите се подреждаха случайно една до друга и показваха много повече състоянието ми, отколкото да подсказват знаци за бъдещето. Или бъдещето ми беше толкова объркано, че не можеше да се смести в една колода карти, или вратата на всички предсказания се отваряше към нищото.
Три месеца, след това пет, осем. Не дойде.
Чувствата ми към Ферда претърпяха бавна, неразбираема за мен промяна. Любовта ми, която се беше изчерпала, или вярвах, че е така, се възобнови с натрапчиво желание, подобно на треска. Пак ме обзе упорството, че ми липсва. Отново започнах да изгарям с тъпата болка на дивото желание. Нетърпимо беше хем да превия врат пред враждебността на желанията си, хем да бъда така далече от него, от себе си дори. Нямах покой дори в сънищата.
Пет, осем, десет месеца. Не дойде.
Когато разбрах, че няма да дойде, започнах да си мисля да затворя аптеката, да дам къщата под наем и да се пренеса в Истанбул. Да се смеся с тълпата, с нови хора, нови връзки, различна среда. Или нова умора, напразни търсения, закъснели сърдечни разочарования. Хора, които се търсят, а като се намерят, бягат. Не, нямаше да подвия опашка и да избягам. Как Истанбул ще ме накара да забравя!
Къде щях да отида, тази къща беше моят храм. Аз принадлежах на това място, на тази къща на покойници. Баба ми, дядо, баща ми, брат ми, мама бяха живели и умрели в нея, вероятно и аз щях да умра тук. Ако преходът от живота към смъртта беше прекрачване на границата, както водата прелива от чашата, кога щях да прехвърля тази граница? Кой знае! Чаках, засега. Може би очакването на някого, който никога няма да дойде, или на нещо, което и аз не знам какво е, задържаше на място граничната ми черта.
Не можех да оставя тези места. Някога долавях дъха на тези земи. В успокояващата среда на добре поддържаните овощни градини и нивите с царевица и пшеница се чувствах част от природата, вярвах, че може да се живее дори само с въздух. Дете бях по онова време. Растях на свобода в приказния свят на поля, домашни животни, медено — рубинени плодове, перлени цветя, безбрежни градини и разлюлени от вятъра дървета, сред земята и сребристата вода. Зимите бяха зими, летата — лета. Снегът стигаше до коляно. През летните утрини слънцето падаше косо върху двора пред къщата. Сладката, оставени да се сгъстят върху дървената маса, подлудяваха пчелите, облаците в синевата на небето бавно се процеждаха и изчезваха през върховете на тополите.
Понякога се разхождахме с лодка в езерото. В такива мигове потъвах в нарастващата тишина, в неприкосновения зелен свят под водата, обхващаше ме паника, примесена с удоволствие. После в опиянението от плъзгането и полюляването върху водата мечтаех как, превръщайки се в тъничък призрак от тюл, политам към небето. Но езерото вече не беше синьо. Според цвета на небето се променяше в бляскаво сребърно или в тъмнолилаво. Светът беше ограбен, беше рухнал. Всичко беше в праисторическа мъгла.
Дванайсет, тринайсет, петнайсет месеца в онази мъгла.
Не правех нищо, освен да чакам Ферда или вест от него и по никакъв начин не можех да премина към друга история. Все същите страници, следи, неизбежни нощи и дни.
Съжаление и натрапчиви идеи. Нямаше нищо друго. Любовта ми, която се състоеше от пепелища, но я пазех с омраза, бе по-устойчива, отколкото смятах. Безжалостно можех да убия онзи мъж на име Ферда, но не можех да остана равнодушна.
След осемнайсет месеца и двайсет и два дни, вечерта на девети декември миналата година, сънувах ужасен сън. Човек не може да забрави някои сънища. Особено тези, които свързва с някаква промяна.
Намирам се в стаята си, в леглото си.
След трясък от счупено стъкло прозорецът внезапно сам се отваря. Пердетата се издуват като платна на кораб и се гърчат на вятъра. Чувам идващите отвън силни удари на тъпан, които заглушават воя на бурята.
Искам да стана от леглото и да изтичам към прозореца, но подът е наклонен, плъзга се под краката ми, като че ли с всяка крачка се търкалям назад. Краката ми сякаш са пълни с гъста, отровна течност. Едва се довличам до прозореца и поглеждам надолу, към градината. Трио в блестящи дрехи свири под черешата бавна траурна музика пред един доста дълъг ковчег със зелена покривка.
Виждам се долу.
Седя върху ковчега. Увила съм се с черен шал, косите ми се веят по лицето. Плача, сълзите ми се смесват с дъжда.
През това време заедно със засилващия се проливен дъжд инструментите започват да издават стенещи, стържещи звуци. Музикантите прекъсват, събират се и тръгват към градинската врата. Минавам пред тях, опитвам се да им попреча, но те веднага изчезват. Изведнъж забелязвам Ферда, който съвсем гол седи на желязната врата. Отслабнал, останал само кожа и кости… страшен!
Идва към мен. Като че ли е някой, за когото не знам нищо. Подпирам се на черешата, за да не падна, и когато той се протяга да докосне лицето ми, бързо се отдръпвам. Озъбва се, от почернелите му зъби се носи лош дъх на застояло. Впива в мен очите си, които злобно пламтят. Протяга се, грубо издърпва лентата от косата ми, увива около ръката си разпилялата се по дланта му коса и гневно я дърпа, а с другата си ръка сграбчва едната ми гърда.
Нова мълния проблясва с тътен, светкавица припламва с гръм и следата от нея остава в небето. Изведнъж виждам Алие, която стои зад Ферда. Заметната е с бяла пелерина, на места с кървави петна, краката й са боси. Мокрите й коси са прилепнали за главата, лицето й е бледо и подпухнало.
— Синът ми умря — вика обляна в сълзи. — Убихте сина ми.
Вятърът, който фучи в дърветата, отмята дрехата й. На синята светлина виждам окървавена детска глава, откъсната от рамото ръка. Алие носи в прегръдките си окървавения труп на сина си!
Събудих се с вик.
Някъде звънеше телефон. С мъка отворих очи. Вратата, прозорецът, шкафовете, леглото ми се люлееха в пространството, като че ли бяха на грешното място или в чужда стая. Телефонът млъкна. До ушите ми стигнаха познатите звуци на започващия ден. Бучене в тръбите на радиатора, автомобилен клаксон. Детски гласове. После отново се появиха образи и предмети.
Какъв беше смисълът на съня? Казват, че мъртвец в съня означава жив човек, но ако някой мъртъв, останал скрит в тъмнината на подсъзнанието ми, търси път за себе си? Със страх погледнах към прозореца, беше затворен. През процепа на пердето в сумрака на стаята се процеждаше бледа светлина, в ъглите играеха тъмни сенки. Изпитвах нетърпимо неспокойствие за нещо, което не е приключило, но трябва да приключи. Не знаех какво е. Единственото, което знаех, е, че е нещо голямо, неизбежно и непреодолимо.
След като подремнах известно време, станах, дръпнах пердетата и сядайки на края на леглото, огледах стаята. Вещите бяха прости, равнодушни. Помислих си за греховете, на които са били свидетели, какво крият горките безмълвни предмети. С Ферда заедно бяхме харесали и избрали това легло, по телефона върху нощната масичка си бяхме казвали любовни думи и се бяхме карали. Бельото на Ферда още стоеше в чекмеджетата на скрина. Кутията за бижута ми беше купил за трийсет и втория ми рожден ден. Макар че бяха променени цветът на стените, някои мебели и пердетата, този дом, тази стая бяха същите като преди седем години.
И все пак нищо вече не беше същото, болката на времето беше сложила отпечатък върху всичко.
Години с Ферда си бяхме принадлежали, бяхме успокоявали възбудените си тела в това легло. Разказвахме си мечтите и страховете си, слушахме дишането на слънцето, луната и звездите, срещахме ветровете и притегляйки живота към себе си, изпитвахме признателност, че съществуваме. В онези времена не знаехме още колко време имаме пред себе си, даже не мислехме за това.
Мъчейки се да изхвърля от главата си страшния сън, който сънувах, слязох долу. Не ми се искаше нито да изляза от къщи, нито да отида в аптеката. Обадих се по телефона и казах на помощника, че ще закъснея. Полях саксиите на балкона. Влагата изостряше миризмата на бор, тор и прясна трева. Земята се размърдваше, насекомите се готвеха да излязат от зимния си сън. Градината не беше гробище, не, смъртта не обикаляше като кървав сън наоколо.
През нощта не можах да спя добре. Сънувах на разсъмване, докато придремвах. След заминаването на Ферда бях изпила толкова много сънотворни, че вече не ми действаха. Само се унасях и веднага ме нападаха кошмари. Колкото и късно да лягах, неспокойството, което през деня някак си усмирявах, в тъмното вампирясваше, връхлиташе ме.
Защо онези двамата пак бяха влезли в съня ми? Мислеха, че съм приела поражението, примирила съм се със случилото се. Но раната не зарастваше. Не вярвам в божията справедливост, такова препращане изисква търпение и е напразно. Вече бях нетърпелива, един глас постоянно нашепваше в ухото ми: Времето минава, минава.
Телефонът звънна веднъж и спря. След няколко минути звънна отново. Вдигнах слушалката и чух женски глас, който се давеше в ридания:
— Това е проклятието на твоите клетви.
— Кой е? — попитах страхливо, макар веднага да я познах.
Алие. Чувах гласа й за пръв път от две години. Пред очите ми изникна онова красиво сърцевидно лице, огромните жълто-кафяви очи, които гледаха престорено изненадано, чувствените устни. Но мъката в гласа засенчваше представата за нея. Бях толкова изненадана, че не знаех какво да кажа.
— Кого търсите? — думите се изплъзнаха от устата ми.
— Не познаваш сестра си, така ли?
— Аз нямам сестра — казах с омраза. — Сбъркали сте номера.
— Аллах да те прокълне! Човек поне би ме изслушал…
Затворих телефона. Дланите ми, челото ми се бяха изпотили. Поех дълбоко дъх и се отпуснах на фотьойла. Бях поразена, като че ли всичко се беше променило в миг, или бях стигнала до ръба на промяната, която чаках. Не можех да преценя точно мащабите й, но имах чувството, че бързо съм се плъзнала надолу. Клетвите… проклятие! Защо ме ругаеше? Защо? Каквото и да е, не искам да я чуя, не ме интересува.
В ушите ми кънтеше разплаканият глас на Алие. Твоята сестра! Този глас събуждаше у мен чувство за разплата, но и любопитство. От друга страна обаче, добре познавах нейните номера, с които предизвикваше съчувствие, не за пръв път се сблъсквах с тези сълзи.
Какво ли щеше да каже, какво щеше да поиска от мен?
Изведнъж си спомних окървавения Мурат в прегръдките на Алие от съня ми. Хълцанията на Алие от другата страна на телефона сега се смесиха с онова застинало видение, запечатало се в паметта ми като ярка снимка, видението се смесваше и стичаше със сълзите — като акварел, върху който са разсипали вода.
Знаех си, че няма да се получи, че двамата няма да могат да издържат. Добре знаех, че един ден забавлението ще свърши, че нямат какво друго да споделят, освен огъня на телата си, а той бързо ще изстине. Чаках този ден.
Добре де, но откъде намираше смелост да ми се обажда? Нима мислеше, че съм отново онази жена от времето, преди да изпадна в това положение, че съм изтрила номерата й от паметта си и можем да се помирим? Или още един път хвърляше към мен мръсната си въдица? Когато телефонът звънна отново, извадих щепсела от контакта и го захвърлих. Какво имахме да си кажем? Всичко беше казано, отдавна бяха казани всички най-грозни, най-вулгарни думи!
Аз нямах сестра.
Известно време поседях пред прозореца. Предъвквах в главата си телефонния разговор с Алие, ако това можеше да се смята за разговор. Същевременно бях обзета от странна твърдост и упорита глухота. Сякаш гласът в телефонната слушалка изпитваше моята способност да се защитя от грижите, които ще донесе в моя живот.
След около час телефонът иззвъня отново, обаждаше се леля.
— Азра, домъчня ми за теб. Може ли да се видим тази вечер?
— Разбира се, лельо, може.
— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда?
— Ако искаш, аз да дойда.
— Добре. Сега съм в Бурса. Довечера към осем часа ще съм се върнала вкъщи.
Знаех, че често ходи до Бурса да купува стока и понякога се отбива при Алие. Явно е, че след мен Алие беше потърсила и нея и тъй като беше в Бурса, имаше голяма вероятност да са се видели. Тъпа болка се заби в темето ми.
— Какво има, лельо, случило ли се е нещо?
— Алие ти се обадила, но ти си й затворила телефона.
— Какво се е случило, нещо важно ли е?
— Не се притеснявай, бъди спокойна — каза леля с изненадваща мекота. — Сега не ми е удобно да говоря, в колата съм. Като дойдеш довечера, ще говорим. Чакам те, мила.
Затвори телефона. Пред погледа ми преминаха зловещият ми сън, ковчегът, върху който седях, страшните видения на Ферда, на Алие и сина й. Повдига ми се, в ушите ми кънти викът на Алие. Не, Алие не можеше да ме потърси, защото беше напусната. Би изпаднала в глупаво положение, знаеше, че ще я отблъсна с погнуса.
Проклятието на клетвите! Така ли беше казала? Толкова много се бях надявала на тях. Бях поискала да умрат, да вървят по дяволите, но в този момент се страхувах. Алие е жива. Ами Ферда? Да не се е случило нещо с Мурат като в съня ми?
Ферда? Стоеше с рогата напред срещу света този хубав мъж, пълнеше се с вода като прогнила лодка, но не, на него нищо не можеше да му се случи. Дочула бях някои клюки за неприятности между тях, че не се разбирали. Проектът на Ферда за земеделие чрез капково напояване, който започнал в едно село в Ялова, се беше провалил. Затънал в дългове, тъй като не можел да изплати изтеглените кредити, а и довереното му лице, с което работел заедно, злоупотребило. Ферда поискал помощ от баща си, но той не проявил отзивчивост.
Всичко това ми разказа един от работниците в оранжерията, беше дошъл в аптеката да купи лекарства. Така става, когато главата на мъжа се обърка заради жена. И Алие го беше оскубала доста.
Сърцето ми се изпълни с лека тревога, тъй като не знаех къде Ферда продължава жалкото си съществуване. Не, не беше тревога, а жалост. Защото с глупостта си беше разрушил всичко, което беше съградил, и вместо да бъде вятър, се беше превърнал във влечуго.
Можеше и да е по-лошо от това. Сърдечна криза, катастрофа, убийство, самоубийство!
Не, не беше. Щях да науча, ако се беше случило подобно нещо. Все още съм негова жена, не съм ли аз, която ще потърсят най-напред!
Беше през есента, когато мама почина. Бръшлянът по оградата на градината беше почервенял. Алие и мъжът й бяха дошли при мен. Искаха да отменят завещанието на мама, да дадем къщата на строителен предприемач, който да я събори и на терена да построи една до друга вили. Батко Ирфан беше изплашил Шевки, че може да отчуждят имота и нямаше да има полза за никого. Една вечер изгоних Шевки от къщи. Повече не го видях. По това време Алие смяташе, че Ферда е нещо много за мен. Странно, красивите момичета не могат да си намерят съпрузи… Не, този мъж няма да се ожени за теб… въобще не се надявай!
Змия, змийски език! Не се разсърдих, не я отблъснах, изсмях се и отминах, отдадох глупавите й думи на нейната слабост. Но тази змия един ден влезе в къщата ми и тъй като не я изхвърлих, изплю отровата си, нарани ме и открадна щастието ми. По никакъв начин не успях да изчистя зловредната смрад, която остави в къщата, в която преминаха най-мъчителните и най-красивите ми дни.
От мястото, където седях, гледах към градините в далечината, към рано разцъфналите бадемови дръвчета. Почувствах се в едно ново, но неопределено настояще, което обхващаше всички времена. В миналото нямаше магия, миналото не обещаваше бъдеще, беше нещо, в което се бях съсредоточила, то само създаваше настоящето, налагаше да се съобразявам с него. Година и половина бях живяла с това чувство. А сега бях на път да прекрача през прага и да се хвърля в нещо друго. Не след дълго, само след няколко часа, щях да разбера какво е то.
Бях на тръни заради телефонното обаждане на леля ми.