Инджи Арал
Вярност (22)

22.

Поседя доста време в тъмното. Наблюдавах го, докато се преструвах, че чета вестник. Когато влезе, си наля още едно питие и дойде до мен.

— Да приключим темата, ще поседя до теб и като си изпия чашата, ще си отида — каза той.

После си наля още едно питие. Говореше за баща си, за политика, за икономика. Усещах в него чувство за вина и потиснатост, но и инат. Беше ясно, че не е готов да го отблъсна. Искаше да си тръгне, но не можеше, искаше да се помоли, но не умееше. С шумното си и истерично поведение изглежда очакваше, че изведнъж ще се отвори някаква врата.

И аз бях объркана — исках да си отиде, но и да остане.

Какво всъщност исках? Може би една внушителна заключителна церемония.

 

 

Така стана полунощ.

— Тук ли мислиш да останеш тази нощ? — попитах.

Каза, че вече е късно и ще му е трудно да намери кола. Щял да си отиде сутринта. Можел да спи на дивана в кабинета. Тъй като не исках да оставам с него на един и същи етаж, така беше удобно и за мен. В онази стая бе осъмвал много пъти, беше свикнал.

Донесох възглавница, одеяло и пижама от горния етаж. Приготвих му постелята, а когато тръгнах да излизам от стаята, ми пресече пътя и като ме заключи в прегръдката си, подпря ме на вратата.

— Защо не ме уби в онази ужасна вечер на признания?

— Нямах такова намерение, не исках да ме докосваш, това е всичко.

— Искаше да умра, сама го каза. Можеше да дойдеш, след като заспах, и да ме убиеш, нали така, можеше да ме убиеш! Повечето жени убиват мъжете си, докато спят, защо не го направи?

— Не те обичах… Не си струваше да изпадна в беда.

— А сега?

Настръхнах.

— Ела на себе си, какво искаш, опитваш се да ме изплашиш ли?

Исках да се отърва от него, да издера лицето му, но той ме привлече към себе си и ме целуна, хапейки силно устните ми. Грубо, гневно, без да му омръзне. После се дръпна назад и се засмя. Почувствах вкуса на кръвта в устата си. Блъснах го, не ме пусна.

Настъпи момент на концентрация. Отначало меката експлозия от опознаването, после разбирателството на телата и след това бърза, трескава прегръдка като насън. Сън, да, върнаха се всички сънища, които сънувах, когато копнеех за него. Почувствах топлината му. Ароматът на кехлибар.

— Обичай ме отново. Моля те, обичай ме пак — мърмореше той.

Макар че вероятността беше малка, но беше ми минало през ума, че с подобни сцени може би проверява границите на моето малодушие. И бях решила да остана равнодушна, но в гласа му се прокрадваше такъв непреодолим призив, че нямах сили. В онзи миг нямаше никакъв копнеж, любов, омраза. Чувствах само огъня на тялото си.

— Обичай ме отново — повтаряше непрекъснато той. — Обещай ми, че пак ще ме обичаш.

Преди раздялата, на ръба на пропастта, в онзи период, когато се бяхме отдалечили от близостта, всяка вечер се любехме със странен гняв, удряйки се и наранявайки се. По този начин видяхме как лишеното от обич насилие окриля желанието, първичното желание. Все едно да изгориш жив!

Завлече ме към канапето. Седна в края на постелята, която му бях приготвила, бързо свали протезата си. Съблече се и се плъзна до мен. Макар да беше по-мълчалив, по-тежък, все пак беше той. Целувките, ласките му бяха същите, но не беше точно той, необуздаността му беше лъжлива. Беше толкова напрегнат, енергичен, нетърпелив, че ме обзе чувството, че е само една форма, но не е съвсем същата. Това сбогуване без обич, което продължи толкова дълго, остави в мен тъжна, огромна празнота.

После имаше моменти, в които ме обхващаше чувството, че въпросното любене съм го гледала отвън, от фотьойла край прозореца. Това беше финалната церемония, която очаквах.

Лежеше до мен по гръб, със затворени очи. Потърсих по лицето му някаква промяна, намерих забавляваща се, гнусна, дяволска усмивка. Беше толкова далече от мен, че почаках да отвори очи и да ме погледне. Малко ласка, една мила дума. Изведнъж като че ли дочух смеха на Алие. Беше там, между нас, в мозъка на Ферда.

— Без да ме пожалиш, ме пожертва заради нея. А сега си дошъл да ми преброиш ребрата.

— Алие беше нещо голямо, по-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза той. — Тя беше първата ми любов, с нея открих какво е любовта. Беше красива, но истинска лудост.

Очите му още бяха затворени. Като че ли имаше неща, които не искаше да си спомни. Мъжът, невярващ в любовта! Как така се случи, че се поддаде на онази необещаваща надежда, на лъжливата радост и си тръгна?

Говореше глупости, искаше да ме нарани, да ме подлуди. Ужасена и объркана, се помъчих да повярвам, че думите му не са истина. Две години чаках да се върне! Това ли беше срещата, която си представях и се опитвах да пресъздам?

— В такъв случай защо си тук, каква работа имаш при мен? Не се ли насити да ме унижаваш!

Поисках да стана, но той се надвеси над мен и ми попречи.

— Между мозъка и тялото ми имаше непреодолима дистанция. Презирах я, но и не можех да се откажа от нея. Бягах и се приютявах при теб, но ти по никакъв начин не поиска да ме разбереш.

— Какво да разбера?

— Че пропадах! Молих й се, потъпках гордостта си, унижих се, дадох й всичко, задуших я с настойчивостта, с любовта си, но тя ме остави.

Бях толкова изтощена, че станах с мъка, качих се в стаята си. Свих се под юргана. Лежах със затворени очи и в унес, подобен на припадък. Не знам защо, но си мислех, че ако иска, ще му разреша да остане при мен. Бях отмъстена. Вместо мен, го бе постигнала Алие. Тя го беше накарала да преживее по-лоши неща, отколкото преживях аз.

Вече няма значение! Като няма любов, свършва и омразата. Тъй като и у трима ни не беше останала любов, някои неща можеше да се оправят. На този свят съществуваха милиони хора, които живееха със спомена за опитомената си любов, съхранена в паметта им. От време на време щяхме да се изкарваме от кожата си за няма нищо. Да си организираме малки скандали, но бяхме преодолели най-голямата вълна.

Корените бяха живи. Можехме отново да построим оранжерията, да остареем заедно. Вече можех да заспя.

 

 

Разсъмваше се, когато дойдох на себе си, стресната от силна музика. Станах и слязох долу. Ферда седеше в хола. Вдигнал нагоре лицето си, със силно стиснати устни, се беше унесъл в музиката. Беше само по долнището на пижамата. Светеше само една лампа и пурпурът на зазоряването се отразяваше вътре. Слушаше „Мадам Бътерфлай“.

Намалих музиката. Върху масичката до него стоеше преполовена бутилка уиски. Разтревожих се, че е пил през цялата нощ. Седнах на облегалката на канапето. Дълго време останахме мълчаливи. Беше обръснал мустаците си, беше си сложил протезата, от крачола на пижамата му се виждаше част от нея, розова пластмасова част, приличаща на водопроводна тръба с болтове в края.

— Наметни си нещо, ще настинеш — казах аз и му хвърлих шала за колене. Той не го взе, шалът падна на земята. Не ме чуваше, не ме виждаше. Не беше на себе си. Държанието му, погледът му, изразът на лицето му бяха страшни. Когато направих кафе и го донесох, видях, че плаче.

— Умираме и всичко свършва, нали така — каза, като че ли говореше на себе си. — Всичко. Какво спокойствие. Нямам сили да продължавам, нямам желание. Дойдох при теб, защото в мен мъждукаше надеждата, че може би ще ме разубедиш, но и тя умря. Винаги съм вярвал в твоята обич. Но и нея съм загубил.

Седеше, без да помръдва, и плачеше.

Не можех да повярвам на думите му, гледах го със затаен дъх и не знаех какво да кажа. Видях, че в ръката му, отпусната в скута, има макетно ножче. Направих няколко стъпки, опитах се да отида до него, за да взема ножа, но той вдигна ръката си, извади заострения край на ножа и го размаха към мен.

— Стой там, не идвай… Първо да се разберем… Ти ме изгони, но този дом е и мой. Върнах се, ще остана тук до края, разбра ли! До последния си дъх.

— Добре, прав си, запази спокойствие. Много си напрегнат, дай ми ножа, хайде, дай го.

Думите ми се смесиха с музиката. Понечих да тръгна към звънеца, за да повикам Хасан, но той стана и извика. Олюляваше се.

— Недей, да не направиш нещо погрешно! Иначе…

Обзета от паника, му говорех успокоителни думи, но не беше в състояние да ме чуе. Върна се, накуцвайки с протезата, влезе в банята в дъното на коридора, изтичах и го настигнах, разреши ми да вляза вътре. После затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Помолих го да я отвори.

— Пусни водата — каза той. — Напълни ваната.

Пуснах водата, сложих запушалката и почаках. Бях като парализирана. Гледах го. Лицето му беше бяло като платно. Ръцете му трепереха.

Скочих върху него, но той ме сграбчи за китката, борих се, но не ме пусна. Ножът остана в лявата му ръка. Опря го в гърдите ми и ме повлече към ваната, без да пуска китката ми, влезе в нея и се изтегна.

— Не се страхувай — каза. — Ще ми помогнеш, ще го направим заедно! Не искам да остане наполовина, трябва да се свърши окончателно, помогни ми!

Стисна в шепата си острата част на ножа, кръвта бавно потече, засили се, започна да се смесва с водата. Извиках, за миг потрепери, но не пусна китката ми. Отмести погледа си, гласът му беше дрезгав, сякаш идваше отдалеч.

— Виж как кървя… Нали е хубаво? Кажи, че е хубаво, хайде, кажи!

— Пусни ме, пусни ръката ми, пусни ме!

Със свободната си ръка грабнах подвижния душ и го стоварих върху ръката му, изпсува, хватката му за момент се разхлаби, освободих китката си. Хвърлих се към вратата, с мъка отключих и изскачайки навън, я блъснах и затворих.

Докато тичах към кухнята, отвътре се чу кратък вик, примесен с шума на водата.

Вик, който приличаше на вик на заклан.

 

 

Бях се намокрила, тресеше ме, не бях на себе си. Исках да мисля, но не можех, исках да заплача, но не можех. Отпуснах се на един стол, седях като дете, хвърлено във водата, без да знае да плува. После погледнах към часовника. Наближаваше шест. Видях, че е шест, знам.

Така си остана. На шест часа.

Сложих чай. Приготвих закуска. Чаках го.

Колко дълго се къпа, Ферда!

 

 

Излязох от кухнята, за да го потърся, кракът ми стъпи във вода, розова вода, която се беше разляла в коридора и течеше към балкона.

Бях спокойна, не знам защо, може би бях упоена, потънала в музиката, която продължаваше. Стъпвайки във водата, отидох до вратата на банята, отворих я. Видях кръвта, която беше изпръскала плочките и преливаше от пълната вана.

Ферда беше във ваната. Тялото му беше във водата, главата му се беше килнала настрани. Около гърлото му имаше силна червенина, която се смесваше с водата, течеше кръв.

Спрях чешмата. Махнах запушалката на ваната. Когато водата започна да изтича, видях разреза на гърлото му от край до край. Кръвта течеше като от водосточна тръба. Ръката му се беше провесила навън, в кървавата му длан беше макетният нож с изваденото докрай острие.

Не изкрещях. Не извиках. Казах името му, за да се събуди. Сви се, сякаш се опитваше да си поеме въздух, един хрип излезе от гърлото му. Малки кървави балончета се появиха на срязаното място. В следващия миг потрепери, тялото му силно трепна и после свърши.

Хванах се за мивката и бавно се строполих.