Инджи Арал
Вярност (14)

14.

След около месец, един неделен ден пиех чай на кухненската маса, гледах навън към покривите, които се спускаха от склоновете на градчето и предизвикваха чувството, че са обвити във фина хартия. Слънцето беше покрито с лека мараня, а небето бе сиво-синьо. Езерото в края на равнината почиваше като купчина с бляскаво ледено сияние, потънала във вдлъбнатината. Беше гледка, с която бях свикнала, но с всеки изминал ден бързо се променяше. Градът растеше и се разпростираше, старите градини се пълнеха с вилни селища за бягащите от уморителния хаос на големите градове, с луксозни хотели, с внушителни жилища за богатите.

Тогава чух мъжки гласове и излязох на терасата от любопитство. Видях Ферда. Не можех да повярвам. Облякъл гащеризона си, с ръкавици, работеше заедно с Хасан в градината. Окастриха изсъхналите растения, събраха опадалите листа, разредиха бръшляна. Беше донесъл една щайга с трицветни теменуги, за да ги засади на входа. Това бяха зимните приготовления, които се правеха всяка година. Пред входната врата бяха струпани дърва за камината. Върху лятната маса стоеше една великолепна саксия с разцъфнали лилави орхидеи. Влязох вътре, без да му се обадя. Не след дълго се позвъни на вратата, беше Хасан.

— Госпожо Азра, батко Ферда пита може ли да направи чай и сандвич, защото имаме още малко работа.

Взел Хасан за подкрепа, дошъл, сякаш нищо не се е случило, и иска чай от мен! Това беше нахалство, значи въобще не ме приемаше сериозно!

Останах стъписана на вратата. За момент не можех да взема решение. Достатъчно бяхме станали за резил пред хората, които работеха за нас. Хасан и Шенгюл знаеха какво се беше случило онази сутрин. Несъмнено бяха чули лая на Баки и моите крясъци. Видели бяха зад пердетата засрамените Алие и Ферда. Прекалено бях унизена. Не можех да си позволя още веднъж да се карам с мъжа си пред него. Трябваше да разреша проблема вътре.

Добре, казах на Хасан. Искаше ми се да изляза в градината и да подгоня Ферда с едно дърво, но не можах да го направя. Не можах да кажа „не“. Приготвих чай. Направих сандвич, ако беше вкъщи, бих сложила вътре отрова за мишки. Чудно как майсторски беше измислил начин да ме вкара в капана!

Поставих подноса с чай пред входната площадка и повиках пазача. Веднага затворих вратата. Дали щеше да си тръгне, без да се отбие вкъщи, или щеше да позвъни на вратата?

Позвъни. С изкаляния гащеризон и със саксията с орхидеи в ръце, а аз не можах да направя нищо. Събу ботушите си и ги захвърли, каза ми с половин уста „здравей“ и тикна саксията в ръцете ми. После отиде в банята.

 

 

Проследих от мястото си как безучастно влиза в кухнята по хавлия, взима от шкафа бутилка плодов сок и се отправя към хола. Мъчеше се да създаде впечатлението, че нещо е станало, но е забравено, минало е и сме се върнали към нормалния живот, но не успяваше. Отпусна се в един фотьойл. Беше отслабнал. Бледото му, леко потно лице беше напрегнато. В очите му имаше блясък на отмъстително, съмнително задоволство.

— Каква работа имаш тук? — попитах го директно.

Стоях права срещу него. Всяка частица на тялото ми беше настръхнала, сърбеше ме от нерви. Идваше ми да се смея, да плача, да крещя. Тъй като не знаех дали ще го видя отново и как да се държа, не можех да излея обхваналият ме гняв. Изпитвах ужас, страхувах се.

— Каква работа да имам, в къщи съм си — отвърна той.

— За какво, питам те, с какви очи дойде тук?

— Виж, мила, ако не искаш да ме виждаш в тази къща, трябва да предприемеш законови мерки, разбираш ли? Така не става, не знаеш какво искаш…

— Искам веднага да си тръгнеш.

— Правиш се на такава, каквато не си, предпочиташ да не знаеш коя си.

— Пиян ли си? Никаква „мила“ не съм ти! Ако не съм себе си, коя съм тогава?

Погледна ме с подигравка. После изведнъж спря, засмя се.

— Имаш ли цигара? — попита. Без да изчака, каза: — Като че ли съм попаднал в трагедия или черна комедия.

— Играеш лошо. Кога ще свърши този театър?

— Извинявай, беше лошо, много лошо… Не исках… — В гласа му се прокрадна тъжна, неподправена нотка. — Много ми домъчня за теб, за дома. Защо не се бориш, защо не воюваш за мен, Азра?

— Достатъчно се борих. Не се получи. Мислех те за горд, как можа да дойдеш!

— Не знаеш ли, че те обичам, Азра!

— Лъжа! Ти не обичаш никого, освен себе си.

— Пак твоите предразсъдъци.

Холът бе изпълнен със сенки. Чувствах се една от милиардите малки, абстрактни хора в света, като незначителен детайл. Този мъж, към когото се бях привързала, искаше да има хем забавна другарка в игрите, която да може да ръководи, хем умна, мила жена, която да заеме мястото на майка му. А аз исках да бъда и двете едновременно, но не успях. Това приличаше, като да живееш едновременно няколко живота.

Той се познаваше, беше доволен от човека, когото познаваше, или вярваше, че е така. В действителност личността му беше раздвоена между начина на мислене, за който бяха повлияли средата му и начинът му на възпитание, а също и след това придобитите привички. Беше, от една страна, консервативен, от друга — безразсъден. В работата си беше трудолюбив, надежден, но с жените беше слабохарактерен. Можеше да бъде сантиментален и нежен, но когато го настъпеха, ставаше груб и егоист. Кой можеше да каже, че не го познавам! Ако аз не го познавах, кой тогава го познаваше!

Моят проблем беше, че докато се опитвах да приспособя един мъж, който не знаеше какво иска, към модела във въображението ми, не можах да стана жената, която той искаше. Това беше причината за нашата конфронтация. А след като се уталожи лудостта ни след първите три години, най-малкото не бяхме нещастни. Ако Алие не се беше намесила между нас, можеше да прескочим кризата, да продължим.

През отвора на хавлията отпред се виждаха гърдите му. Удобно беше преметнал крак връз крак. Там, където свършваха тези дълги, правилни крака, се намираше гордият му мъжки орган и красивите му мускулести бедра. Това беше все още младежко тяло.

— Много те наскърбих, но ще ти се отплатя, Азра.

— Късно е.

Стана, сякаш не ме беше чул, постави едно CD с музика на Бах. Извади от чекмеджето на бюфета кутия с цигари и запали.

— Значи си решена да ме ритнеш…

— Ти не си човек, на когото може да се има доверие. Не се лъжи. Няма да мине много време и ще се случи същото.

— Ще говорим, всичко ще бъде както ти искаш, обещавам. Ще забравим, Азра.

— Не вярвам. Не мога да забравя. Не е толкова лесно.

Облякох си мантото. Имах чувството, че не съм на безопасно място. Още един път се почувствах безтегловна, като че ли бях станала само мозък, състоящ се от тежки мисли.

— Аз излизам. Надявам се, като се върна, да не си тук.

 

 

Същата вечер останах у леля Нуран. На следващия ден отидох в аптеката, без да се отбия вкъщи, и се върнах едва вечерта. Когато влязох вътре, той беше тук. В кабинета светеше. Разбрах, че ще настоява да остане.

Дойде, докато си приготвях нещо за ядене, седна на кухненската маса.

— Много съм уморен, не съм на себе си. Нека да остана при тебе, Азра.

Заплаках. Той ме прегърна отзад.

— Дай ми още един шанс.

Отблъснах го и се откъснах от прегръдката му. Облегнах се на балконската врата и изчаках да премине гаденето в стомаха ми.

— Не мога — казах аз. — Любовта ми умря.

— Моята любов ще стигне и за двама ни.

— Недоразвити чувства, подхранвани непрекъснато с кризи, нерешителни заминавания и връщания, изневери… това ли е любовта?

— Права си. Не трябваше да стане така.

— Къде е Алие?

— Намери си работа в една оранжерия в Ялова. Наела си е жилище. Вече сама ще се грижи за себе си. Ако бяхме направили така от самото начало…

Отидох в хола. Застанах пред прозореца, който гледаше към езерото зад овощните градини. В този ранен вечерен час слънцето беше станало от мъглата тъмно, наситено жълто. Светът уж беше същият, но също като мен изглеждаше износен и уморен.

Един вътрешен глас ми нашепваше, че не бива да разрешавам на Ферда да остане, но го накарах да млъкне. Може би съзнателно отбягвах да дам на Алие това, което притежавах. Ядът ми бавно-бавно се уталожи. Рязко обърнах страницата и смених посоката. Защото инстинктът ми за живот беше по-силен от грозотата и лудостта на света.

 

 

Събирайки парчетата, превързвайки раните, и двамата бяхме внимателни, търпеливи. За байрама Ферда уреди екскурзия до Рим. Най-важният стимул за съвместния живот беше да забравиш или да изглежда, че е така, трябваше да го науча. Ферда казваше: Лошите спомени са като изсъхналите клони, трябва да се отрежат и хвърлят, за да даде растението нови издънки и да се развие.

Много обичаше подобни приказки.

Ако растението не се пази от дивите треви, паразитите и болестите, то изсъхва и умира или се изражда.

Да отидеш в Рим посред зима, беше недоразумение, грешка. Времето се случи лошо. Под дъжда градът беше тъмен и скучен. Вместо да ни разкрие тайните си, изглеждаше като трудна за четене книга.

Бяхме отседнали в приятен бутиков хотел. Докато се любехме с непозната студенина и безсърдечност, не полагах големи усилия да го накарам да примира. Мъжът, с когото се любех, можеше да бъде всеки, а и знаех, че не аз бях жената зад затворените му очи. Вечер разговаряхме за неща извън нас. За работата, за съседите, за градчето. Като че ли душата ми беше изпразнена от чувства и страст, за първи път бях намерила сила с него да тичаме в един коридор.

Позициите ми бяха определени и тъй като при това положение и двамата изпитвахме затруднение да се обичаме, се състезавахме да проявяваме доброта и умереност. Тайно, несъзнателно изпитвахме още омраза един към друг и с инстинктивно привличане се отбранявахме срещу това чувство. Вечер понякога стаята ни ставаше сцена, а друг път опасно убежище на лоши помисли, родили се от усмивките или мълчанието ни.

Това положение продължи и след като се върнахме вкъщи.

Не ме интересуваше какво прави Ферда, с кого се среща. Пътуваше по-малко. Икономическата криза го беше засегнала, бизнесът му беше в застой, износът намалял, не успя да започне капково земеделие, освободи доста работници. Вероятно и това имаше значение за връщането му вкъщи. Но каквато и причина да имаше за себе си, накрая се беше принудил да се приюти в семейното помирение.

Често ходеше до оранжериите в Ялова, но не знаех дали се вижда с Алие. Нямаше значение. Вече дори не се ядосвах на Алие. Ферда вече не беше мъжът, когото страстно исках да притежавам. Не бях нито победителка, нито победена. С безразличие научавах какво е животът заедно. Алие ми беше направила добрина, несъзнателно. Но нямаше намерение да се признае за победена.

 

 

Началото на март. Тъй като от сутринта вали сняг, Ферда не отиде в оранжерията, вкъщи е. Следобед ме завлече в леглото. Ръката му се разхожда върху корема ми, по бедрата. Замислен, унесен.

— Много си отслабнала.

— Знаеш ли какво искам да знам? Как става така, че се любиш с мен, като че ли ме намираш за привлекателна?

— Такава си, намирам те привлекателна…

— Алие се обади вчера. Каза, че се обичате и трябва да те оставя на мира.

— Лъжкиня! Повярва ли й?

— Казал си й: обичам Азра, но любенето с нея не ми доставя удоволствие. Вярно ли е?

Изпсува и стана от леглото. Грабна ризата си и я навлече на гърба си.

— Къде? Отиваш да й търсиш сметка ли?

Ръцете му остават върху копчетата.

— Проклятие! Господ да я убие.

— Казах й, че вече не съм ти надзирателка. И че много ти харесва да живееш, докато жените си съперничат за теб, както и че си се ощастливил от нейната пламенност.

Седна във фотьойла в ъгъла. Обхвана с шепи побледнялото си лице.

— Какви ужасни, какви грозни думи!

— Това е езикът, който тя разбира. Защо не отидеш да живееш при нея?

 

 

За да разсея напрежението от разговора, излязох и се поразходих. Валеше сняг. Бялата покривка беше изтрила всички граници, беше покрила грозотията, мръсотията. В къщите тук-там проблясваха светлини.

Не изпитвах нито разочарование, нито отчаяние. Не беше нещо, което не бях очаквала. Ферда още веднъж се беше унижил, беше показал, че е лъжец и не може да му се има доверие. Връзката им продължаваше. Не можех да я оставя да продължава, никоя жена не би го понесла.

Когато се върнах вкъщи, го заварих срещу камината. Не беше запалил лампата. Заслушан в музиката, апатично и сънливо гледаше огъня.

Светнах лампата, беше си надянал маската на момчешко, нуждаещо се от помощ лице. Една вена пулсираше на слепоочието му. В погледа му имаше притеснение, видима отдалеченост.

— Този дом не е лисича дупка — казах аз. — Кой от нас ще подаде молбата за развода?

— Какъв развод — прекъсна ме той. — От един месец не съм я търсил, затова иска да развали отношенията между нас. Ти беше права, тя е една мръсна…

Не сложих масата. Без да говорим, си взехме по нещо в чиниите и хапнахме на крак. Когато включи телевизора, отидох и дръпнах щепсела. Взе си едно питие. Седна срещу мен.

— Искаш да говорим ли? Добре.

— Ако искаш да останеш тук, трябва да спазваш правилата, Ферда.

— Добре де, разбрах, нали ти обещах… какво още мога да направя за теб?

— За нас — поправих го.

Разговаряхме, но и двамата проявявахме лицемерие. Ферда искаше да остане вкъщи, а аз упорствах, за да не го натикам в скута на Алие. Всъщност нямаше какво да си кажем. Наоколо цареше неподвижната, застинала тежест на думите, които смятахме за сериозни. И двамата прекалено се контролирахме. Чувствахме се готови срещу така наречения общ враг, подлагахме на изпитание пътищата за оставане заедно още веднъж.

— Хайде да бъдем откровени — казах. — Според теб какъв точно е проблемът ни?

Не бяхме безлични хора. Уважаваха ни, познавахме и доброто, и злото. Защо в такъв случай не успяхме да не си причиняваме болка и да опазим нашето съжителство?

Според Ферда животът не беше река, която тече напрано. Пътят на водата непрекъснато се извива, всичко се променя. Мислите прииждат, блясват, после угасват, желанията оживяват, после избледняват, надеждите се разлистват, после виждаш, че са били напразни. Срокът не беше от значение и въпреки че по едно време споделяхме общи цели, вълнения и наслади, не бяхме успели да останем извън този кръговрат.

— Освен това ние останахме малко самотни — каза той, като че ли искаше да се оправдае. — Не можахме да си създадем в това градче подходяща среда. Самоизолирахме се, доскучахме си.

— Твоята среда беше широка, аз бях тази, която остана самотна — контрирах го аз. — А най-важното беше, че ти остана затворен за мен. Всеки си живееше живота отделно. От колко време дори не сме ходили заедно на кино, на театър.

— Азра, на теб ти стана скучно, тъй като не можа да разбереш живота, който се премоделира, не разбра отношенията между хората, новите жени, новите мъже, падналите табута.

— Хайде бе! Запита ли се въобще дали си ми достатъчен?

— Какво искаш да кажеш? Недостатъчен ли ти бях?

— В емоционален смисъл, да. Не разговаряше, не показваше желание да решиш проблемите. По тази причина и аз не можех да разкрия себе си и постоянно бях незадоволена.

— Емоционалната незадоволеност не е ясно нещо. Според кого, според какво…

— Според мен, разбира се.

— Тогава защо продължи толкова дълго?

— Защото те обичах. И въпреки че не бях щастлива, се задоволявах с малките награди, които ми даваше от време на време, и не се отказвах да опитам шанса си още веднъж и още веднъж… Като зависимостта от хазарта… Но вече можем да се разделим. Готова съм.

— Аз не искам да се разделяме, няма да мога. Обичам те.

— Не, не ме обичаш. Нашето е само отношение на зависимост.

— Дори и да е така, много хора живеят по този начин и не са нещастни.

— Добре, ти претърпя развитие, Ферда. Да се разберем. Ти ще бъдеш с Алие, защото връзката ви продължава, а аз ще си намеря някой друг… Никой никого няма да наскърбява, ще продължим нашата взаимозависимост.

Настъпи продължително мълчание. За момент ме погледна враждебно. Внезапно вдигна глава нагоре, сякаш таванът се беше снишил. После стана и седна на дивана.

— Нищо не разбираш, нали? — каза той. Явно беше загубил надежда.

 

 

Качих се горе, заключих вратата и си легнах. Напразно полагах усилия. Може би наистина бяха виновни времето, промените? А ние бяхме жертвите. Бяхме загубили равновесието заради противоречивите безполезни възгледи, възприетите набързо, без да бъдат поставяни под въпрос модели на поведение, неспособността да различаваш доброто и злото. Не, нямаше връзка. Всичко това беше досадно, объркващо, но не обясняваше нашето положение.

През годините, прекарани с Ферда, винаги съм носила в душата си жената, на която са изневерили. Много жени поне веднъж са преживели изневяра. А може би същинският проблем беше, че мъжете бяха забравили да обичат жените.

Реших да оставя Ферда на мира, въпреки че живеехме в една къща, да не му обръщам внимание, да не се занимавам с него. Ако той ходеше при Алие, аз пък щях да продължа връзката си с Джемал. Той беше от изчезващата порода мъже, още обичаше жените.

Беше студена нощ. Навън беше замръзнало. Мръзнех, студът идваше вътре от мен. В душата ми вееше вятър, смразяваше кръвта ми. Вените ми като че ли се бяха свили. Не вярвах на термометъра вкъщи.

Въртях се в леглото, но така и не можах да се стопля. Станах, за да взема още едно одеяло, Ферда вероятно още беше в хола, отдолу се чуваше тиха музика. Одеялата бяха във вградения шкаф в нишата под стълбището. Протегнах се към горния рафт на шкафа, но не можах да го достигна. Взех една табуретка, опитах се да се кача върху нея, тя се прекатури и аз заедно с нея полетях по стъпалата надолу.

 

 

Част от нощта прекарахме в спешното отделение. Ферда се изплаши, когато ме намери под стълбището, но като се изключи счупеният ми пищял на десния крак, други поражения нямаше. Не беше опасно счупване. Гипсираха го.

През времето, докато бях вкъщи, Ферда се грижеше за мен. Между нас отново се създаде роднинска връзка. Спомнихме си удоволствието от приятелството у дома и колко вдъхва доверие взаимната подкрепа в трудни дни. През последните три години бяхме забравили вкуса на тези неща.

Преди да ми свалят гипса, вдигнах температура. Дни наред лежах от страхотна настинка. Наясно бях, че болестта ми не е само физическа, че преживявам и стреса на промяната. Открай време съм такава, и след заминаването на Демир, и след смъртта на баща ми и брат ми се разболях.

Една нощ, когато лежах с висока температура, сънувах кошмар.

 

 

С Ферда вървим по пътя, водещ към оранжерията. Навсякъде е покрито със сняг, пътят е заледен. Прелитат снежинки. Аз съм облечена с булчинска рокля. Ферда е в черно. Тревожим се да не закъснеем за брачната церемония, бързаме, но тъй като пътят е заледен, често се подхлъзваме, държим се един за друг, за да не паднем. Затруднявам се да вървя с белите сатенени обувки с тънък ток.

Оранжерията се е превърнала отново в ябълкова градина. Дърветата с мокрите си черни клони изглеждат страшни. Пристигаме пред бараката. Гостите ни, група от осемдесет души, стоят прави, с безизразни лица и стойка на роботи, целите в черно, чакат ни. Служителят, който трябва да извърши бракосъчетанието, се разхожда пред масата, поглеждайки часовника си с притеснение. В ръката си държи бастун, единият му крак не се прегъва, като че ли е от дърво.

Пускам ръката на Ферда и искам да се обърна назад. Но той не ми разрешава, отвежда ме и ме тика към масата. Сядаме. Снегът се е усилил и вали на парцали. Слагат книгата пред нас, подписваме. Групата кратко ръкопляска. Служителят изважда един елегантен пакет и ни кара да го отворим. От пакета изважда въже с блестящ златист цвят, дълго няколко метра. Ферда го повдига във въздуха и го показва на гостите като спортист, който е спечелил купа. Излизаме на площада, подава ми единия край на въжето, а другия край хваща той и тръгва назад.

И двамата с цялата си сила увисваме на въжето. Идва момент, в който Ферда силно дръпва въжето и изведнъж го отпуска, а аз се спъвам и падам на земята. Гостите ни първо ни поздравяват, а след това се присъединяват към налудничавия смях на Ферда. От мястото, където съм паднала, ги гледам изплашено, засрамено.

Служителят, извършил бракосъчетанието, подпалва купчина съчки, приготвена предварително. Идва към мен, грубо изува булчинските обувки от краката ми и ги захвърля в огъня. Страх ме е, искам да стана, но не успявам. Влачейки се назад, както съм на земята, се опитвам да разбера какво става. Приближавам се към огъня и се опитвам да хвърля в него останалата в мен част от въжето, но Ферда изведнъж се вкопчва в китката ми, взима въжето, мушва го в джоба си… отново чувам ръкопляскания… ръкопляскания…

 

 

Каква жестока халюцинация! Значи, от самото начало съм нямала шанс, помислих си, когато дойдох на себе си. С Ферда отворих сърцето си за една мечта, за една крайност, но може би прекрачих и границата на собственото си его. Изгарянето на булчинските обувки е добро предзнаменование. Бялото е радост, обувките — притеснение.