Инджи Арал
Вярност (1)

1.

Мястото, където се намирам, ме подготвя да се примиря с една смърт, за която не съм отговорна. В тази огромна стая с каменен под, с неприятни жълти стени и врата, която не води за никъде, се задъхвам от тежката миризма на нещо загниващо и копнея за необятните поля.

Сигурно забелязвате отнесеността ми, че докато говоря, си търся думите, но няма кой да разбере надигащите се в душата ми писъци, бушуващите в гърдите ми вълни и как нощем леглото ми като сламка полита във въздуха и ме повлича. Никой не знае, че съм се хванала гуша за гуша с дяволите.

Още чувствам върху сърцето си тежестта, която изпитах в деня, в който ме доведоха. Онзи задушаващ натиск. Покорно се предадох на тези, които влязоха в дома ми, разбивайки вратата. Чаках ги, бях се примирила, не се възпротивих. Сложиха ми белезници. Обуха ми обувките, взеха едно манто от закачалката и го метнаха върху мен. Оставих се в ръцете им, изведоха ме навън, бързо минахме през градината. Виждах тревата, цветята, бяха мокри, беше валял дъжд. Върху чакълената настилка на пътя се бяха разпилели окапалите цветове на черешата.

През отворената врата на един микробус ме блъснаха на средната седалка. Писукане на радиостанция, нервни, бързи команди, някакви шифри и кодови номера. След това вратата се затвори с трясък, гумите изсвистяха и колата потегли. Тогава разбрах, без да знам как и защо, те знаеха, че ме отвеждат на друга планета. Тук е безплодна планета, на която бях захвърлена след килиите, разпитите, мълчанието, дивашката снимка с номер на гърдите, след взимането на отпечатъци от пръстите ми.

През първите два дни непрекъснато се оригвах и повръщах. Жените помислиха, че съм бременна. Почистиха повърнатото, накараха ме да пия супа и билкови чайове, за да се успокои стомахът ми. Завиха ме с одеяла, за да се стопля. Познаваха шока, който преживявах, и каквото и да бяха извършили, за да ги затворят тук, все още не бяха загубили чувството си за състрадание.

На третия ден спах дълго. Когато се събудих, не можах да стана от леглото. Помогнаха ми да отида до тоалетната и почувствах, че съм в добри ръце. Последните месеци бях прекарала в такава дълбока самота и безнадеждност, че възприемах всичко около мен, хората и дори собствения си живот, като заплаха за наранената ми душа. Бях забравила коя съм, как изглеждат предметите, не си спомнях, че и другите обичат и изпитват болка, че всеки има нужда от утеха. Това го разбираш от средата, в която се намираш. Там, където има солидарност, приспособяването на човек към новото му положение става по-бързо, отколкото предполага.

От една жена, която на закуска броеше дните до освобождаването си, научих, че е 15 април. Петнайсети април. После си спомних, бях започнала четирийсетата си година. Безсмислен завой за някого, изпаднал в скръб, която едва ли някога ще свърши. Вече няма значение кое време е, няма дори значение, че съм се родила! След като разбрах, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде, а идването ми на този свят не е било потребно, мога само да проклинам деня, в който съм се родила. Едва когато го поставят в клетка като опасно животно, човек научава, че да си придава значение, не е нищо друго, освен високомерие, че страстите, алчността и гордостта са празна работа и че в един неочакван миг може да пълзи по земята.

Телевизорът гърми. През екрана бързо преминават прозорци, климатици, мобилни телефони, лъскави автомобили, шампоани, които правят косата като коприна. Вили край езеро, басейни, печалби, отрупани маси. А в това странно място за живеене аз споделям вината и унижението с лица, които все още не мога да запомня.

Обвиняват ме в престъпление. Убийството на мъжа ми. Не, аз никого не съм убила. Не съм отговорна за станалото. От две години бяхме разделени. Една вечер той дойде внезапно и остана с мен по собствено желание.

Бях го чакала много дълго, не се държах с него нито добре, нито зле, не очаквах ново начало, важното беше, че дойде. Седнахме, поговорихме. Изреченията ни се състояха от сухи, изчерпали значението си думи, беше малко тъжен, защото говорехме за вече несъществуващи неща. Гребяхме в обратни посоки, въртяхме се и се връщахме на същото място. След полунощ видяхме, че се носим не към брега, а към хоризонта, и оставихме веслата. Бяхме се уморили. Обхвана ни страх и се прегърнахме. Не бяхме ние. Дори не беше любене, само отговорих на неговата вялост в потъващата мекота на плътта.

След това стана нещо. Една следа, една сянка, едно покровителствено състрадание, съжаление, отегчение, унижение, моментен смут или всичко заедно. Може да е било казано нещо, което не е било необходимо. Времето ни похлупи.

Когато се замисля за следващата сутрин, още не ми идва нищо друго наум, освен гласове и образи, които ми дават чувството, че е станало току-що. Светлината в банята, шуртенето на водата, как аз слагам чая на печката, хвърлям хляба в тостера. Защо след време човек си спомня все такива незначителни неща? Може би още много отрязъци от време са останали в паметта?

В онзи отрязък прозорецът беше отворен. Едно птиче възпяваше красотата на утрото. Нарязах сирене. Докато миех руколата, мислех за изреченото от него през нощта.

Мъчно ми беше за Ферда, но не се ядосвах, точно обратното — и аз бях в подобно състояние. Водата продължаваше да шурти, повиках го, не се обади. Излязох в коридора, отидох и почуках на вратата. И изведнъж нагазих във вода. Кървава вода, която преливаше изпод вратата на банята. Точно това разказах и на прокурора.

Да не помислят, че съм искала да се забавя. Някога той беше моята надежда, мечта, обещание за бъдещето. Точно както аз бях за него или не можах да стана, но исках да бъда. Някога любовта ми беше търпелива и щедра, без егоизъм и гордост, беше гореща.

Онзи ден адвокатът ми каза, че се очаква заключението от аутопсията и ще подготви защитата си, след като се уточни причината за смъртта и види обвинителния акт. Процесът можел да продължи по-дълго, отколкото се надявахме.

Докато гледах този улегнал, опитен адвокат, който някога беше асистент на баща ми, батко Ирфан от моето детство, в един миг ме обзе чувството, че го виждам за пръв път. В главата му се въртяха подозрения, информацията, която имаше, се сблъскваше със съмненията. Беше неспокоен, сякаш бе вързан с въжета за стола, на който седеше. Очите му гледаха изпитателно лицето ми, мъчеше се да разбере истината.

Имам му доверие, не се съмнявам, че ще се опита да направи за мен повече от това, което е във възможностите му.

Като млад беше красавец. Обичаше да чете, да ходи на театър. Един ден беше дошъл на вилата ни, аз бях на седем години, качихме се заедно на лодката, една медуза ме парна по крака и той ме отнесе на ръце вкъщи. По онова време беше с леви убеждения, беше опозиция на всичко, беше влюбен в едно момиче. С баща ми пийнаха ракия в градината. Гордо ни чете стихотворенията си, отпечатани в някакво списание.

Какво беше променило батко Ирфан до такава степен? Възходите и паденията ли, яденето и пиенето, местенето от едно място на друго, женитбата, децата, съдебните дела, усилията да намери пролука в законите? Косата над челото му бе разделена на път, хлътналите под посивелите му вежди очи гледаха остро и подозрително. Беше търпелив, но и отегчен. Колко ли трупове беше видял, какво ли мислеше за мен?

— Нали няма нищо, което да не си ми казала или да си скрила от мен, Азра?

— Казах всичко, което си спомням.

— Има неизяснени положения. Например, защо дни наред си го… това е много важно, разбираш ли?

— Казах ти! Не бях на себе си.

— Изпаднала си в шок. Върху това ще се концентрираме, нали така… Междувременно, опитай се да си спомниш отново чувствата си през тези няколко дни.

— Няма нищо друго, батко Ирфан.

— Помисли си пак, имаш време. И си води бележки за всичко, което ти дойде на ум, записвай.

— Ще видим. Може и да опитам…

— Не забравяй, няма да приемаш обвиненията…

Бях го виждала и в много по-тежки дни. При смъртта на баща ми, на брат ми, на майка ми. Ето че пак седях срещу него по неприятен повод. Срамувах се, вулгарността на случая беше толкова ужасяваща, много се срамувах.

Миналата нощ си представях как вървя спокойно по път, който тече като вода. Може би беше сън във въображението ми. По местата, откъдето минавах, непрекъснато се сменяха зима с пролет, лято с есен. В един миг градините се изпълваха със зеленина, а при следващата крачка бяха засипани с изсъхнали листа. Зрели плодове висяха по дървета, отрупани със сняг. Природата не беше виновна за тези мистификации. И въпреки че това ме радваше, не се почувствах спасена.

Когато взех тази тетрадка в ръце, се почувствах като ентусиазирано дете, на което предстои да тръгне на училище, после с някакъв особен страх хванах молива. В момента седя на леглото си, на горния нар, близо до тавана. И пиша в тетрадката, която съм подпряла на коленете си. Сумракът в стаята задушава слънчевия лъч, който едва-едва се процежда през малкото прозорче с решетки, заигравайки се със срамежливата нерешителност на пролетта. Изображенията са бледи, не мога да налучкам добре редовете. Пред погледа ми страниците изглеждат така, сякаш са изпълнени с трудноразбираеми знаци.

Освен това усещам в себе си странна тревога, като че ли съм забравила нещо важно, но не знам какво е то. Откъде започваш да пълниш една празна страница, от коя тънка пукнатинка се стига до дълбок разлом? И откъде да подхвана тази приключила история и да я върна назад?

Въпреки че малките прозорчета на отдушника горе са отворени, в килията натежава мирис на сън, пот, менструация, мръсни тела. Има още два дни до банята. Повдига ми се от влажните изпарения. А също и от миризмата на формалдехид, просмукана в мен, в клетките ми. Тя ме връща към последните дни, прекарани с Ферда, принуждава ме да си ги спомня. Но не е лесно, всичко е още толкова прясно, че не мога да направя връзка между чувствата ми и моментните представи. Образите в паметта ми и фантазиите се смесват и не съответстват на положението, в което се намирам. Ситуации, които преди ми се струваха важни, нетърпими, или обратното — забавни, бързо променят посоката и значението си. В ума ми няма яснота, няма градивна сила, която да подреди преживяното от мен.

Освен това се затруднявам да пиша на ръка.

През последните две години прекарвах нощите си пред компютъра. Понякога гледах дълго някоя снимка или дигиталния часовник в долния ляв край на екрана, следях интервалите, които отброяваха секундите. Това бяха мъртви часове. Макар че цифрите се сменяха, струваше ми се, че времето е замръзнало и стои на едно място. Защото нищо не се случваше. Телефонът не звънеше, всички песни ми звучаха еднакво. Къщата, градината, гората, езерото, жп линията долу бяха еднакво близо, но и същевременно бяха все така далече, за да се преселиш на друго място или да решиш нещо конкретно.

В компютъра ми, който взе полицията, беше всичко за пропадането през онези две години и за последната фаза на удара в дъното. Колко е тъжно най-скритите чувства на човек да попаднат в чужди ръце, да се разпръснат като пясък наоколо! Какво търсят, какво се надяват да намерят в онези страници? За какво ще послужат моите предизвикателства, смешните ми лудости? Как ще ги разберат, когато дори аз не мога да ги разбера?

Зад всеки написан от мен ред стои Ферда.

Ферда, моята слабост.

Когато споменавам името му, си спомням зеления гащеризон, който обличаше в парника, жълтите му гумени ботуши, песента, която си тананикаше, докато нареждаше върху стелажите саксиите с азалии.

Погледът му, насочен към Млечния път през една лятна нощ на брега на езерото, и как, прегърнал ме през рамо, изброява едно по едно имената на всяка звезда.

Неговото „ало“ по телефона, гласът му, който мелодично удължаваше л-то.

Една утрин, когато се любихме в хотелска стая в Амстердам, рискувайки да изпуснем самолета. Лекомислието му. Погледът му към нещата, които аз не можех да видя.

Лъжите, приемането на несъществуващото за истинско и на съществуващото за недействително.

Неоснователните защити и нападения.

Нощите, в които горчиво стенеше насън, после скачаше изведнъж и крачеше напред-назад в хола и… вече не ме желаеше.

Неспокойствието, безочието, низостта. Обидите, фалшивите усмивки. Тайните му партньорства, как майсторски разруши убежищата в моя живот.

Спомням си вратите, които блъскаше и риташе.

Как се впуснахме в тази смъртоносна игра, от която нямаше връщане назад. Сега, когато е минало толкова време и вече е прекалено късно, се питам кои бяхме в първата вечер, когато взе ръката ми в своята…

Някога бях прочела, че животът е верига от мигове, простираща се до безкрая. Тази мисъл ми се стори вярна. Но сега не мисля така. Ако някой ми беше предсказал какво ще се случи, никога нямаше да повярвам. Внезапно нещо се случва и веригата се скъсва.

Може би това е краят, стигнах до края. Вече няма бъдеще, има само минало.

В мрака на търпението и самотата духът ми като непокорна и буйна река, на която насила са променили коритото, тече непрекъснато към миналото, към отминалите утрини и вечери.