Инджи Арал
Вярност (7)

7.

Миналата седмица леля Нуран ми донесе от къщи нещата, които бях поискала. Книги, спално бельо, чаша, чиния, тетрадка, молив. Беше направила кекс и баница. Естествено, когато ги занесох в килията, се изядоха за нула време.

След смъртта на вуйчо ми леля Нуран съвсем сама отгледа и изучи трите си деца и после, когато се разпиляха по различни краища, остана сама. Запълваше си времето с малкия бутик за бебешки дрешки, който беше отворила в центъра на града. Беше до мен в трудните ми времена. Добре, че я има.

И сега се опитваше да ми даде кураж. Била сигурна, че истината ще излезе наяве и скоро ще бъда пусната на свобода. Напрежението й от миналата седмица се беше уталожило, но от време на време задаваше безсмислени въпроси.

— Добре, спокойна ли си?

— Спокойна ли?

— Както и да е, ще мине, бъди силна. Не се тревожи. Вкъщи, в аптеката всичко е наред. И Хасан, и Шенгюл те очакват.

Защо си мисли, че се тревожа за тях? Не мисля вече за нищо. Всъщност и преди да попадна тук, живеех в собствения си затвор.

— В аптеката по едно време нали работеше едно момиче, Демет. Научила, дойде. Била свободна. Ако искаш…

— Няма нужда, лельо. Момчетата ще се оправят с аптеката. Ако се наложи, ще я затворя.

— А, Мюге се обади. Разговарях и с Демир.

Изведнъж ме обзе вълнение. Запазила е голямата новина за края. От три години Мюге живее при баща си в САЩ и тази година завършва гимназия. В дните, когато с Ферда се карахме като куче и котка, Мюге по собствено желание и след настойчивите покани на баща си отиде при него.

— Онзи ден чрез батко Ирфан изпратих имейл на Мюге, лельо. Но още няма отговор.

— Получила е имейла ти, станало й мъчно, плакала. После намерила информациите в интернет, прочела ги, не могла да повярва.

— Какъв ли шок е изживяло детето ми. Онези информации бяха отвратителни.

— Ще ти пише. Като излезе във ваканция в началото на юни, с баща си щели да дойдат в Турция. Не спря да ми задава въпроси.

— Демир какво каза?

— Попита нуждаеш ли се от помощ. Вярва, че си невинна.

Сещам се за егоцентризма на Демир, който нямаше граница. Забравил ли е пренебрежението, което изпитваше към мен? Промени ли го това, че стана известен лекар, баща на щастливо семейство? Никога не спира да ме изненадва. Преди да се оженим с Ферда, почти не се интересуваше от дъщеря си, но след това изведнъж се превърна в най-грижовния баща на света и направи всичко възможно, за да ми я отнеме. С американската си съпруга и със сина, който имаше от нея, а сега и с Мюге водеха хубав и подреден живот. А моят претърпя фиаско.

— Кой знае какви невероятни клюки се носят в градчето. Какво говорят за мен, лельо?

— Нищо не съм чула. Не се тревожи, бързо ще забравят. Не се предавай на чувството за вина, Азра, да не си посмяла.

Чувство за вина. Да си виновен заради умисъл, небрежност или безразличие. Кое от тях?

Леля ми ме гледа нерешително. Като че ли иска да ми каже нещо, но се стеснява.

— Кажи, лельо, не се бой.

— Алие се обади.

— Виж ти, какво безочие!

— Не се гневи. Нека ти кажа: пожела бързо да минава. Беше много натъжена.

— По-добре да я няма! През тези три години всяко нейно обаждане ми носеше нещастие.

— Виж, и двете останахте без защита. Така каза, като говореше за теб, плака.

— Тя все плаче. За мен ли, или за Ферда?

— Азра! Знаеш, че… след това нещастие момичето не можа да се съвземе. Ако я видиш, няма да я познаеш, изоставила се е, съсипала се е.

А аз, а моето нещастие?

Не, сега не искам да мисля за Алие.

 

 

След вечерята в килията настъпва тишина. Преди малко две от жените. Налян и Йозлем, се скараха за нищо. Не познавам добре проблема, защото не се интересувам. Всяка кавга тук става повод да се отпусне пружината на опънатите нерви и се отразява добре на всички.

Защо, какво стана, че се намирам на подобно място?

Докато пиша, се пренасям надалече. Като се съсредоточавам в писането и го превръщам в цел, изтласквам грижите си назад. Писането е може би най-прекият път да се откъснеш от света, от мястото, където се намираш.

 

 

Ето, в оранжерията съм. Устните на Ферда, отвън корави и изпръхнали, а отвътре горещи и влажни, обхождат врата ми, раменете, тялото ми. Голият ми гръб потъва във вълнената покривка на канапето. Чувам шума на водата, която се стича в открития резервоар, ударите на сърцето ми. Ръцете му се разхождат върху косата ми. Лицето му, кожата му, потъмняла от сянката на брадата.

Обичам го.

Не можах да изпълня нито един от съветите, които ми дадоха. Без него не успявах дори да вървя, още на втората крачка се спъвах. Когато бях далече от него, се смалявах. Добре, че не приемаше сръдните ми сериозно. Деликатно, забавлявайки се, ги отминаваше с мълчание.

Обляга се на канапето. Протяга се към копчето на жилетката ми и си играе с него. Разказва, че близо три години живели със съпругата си разделени, но заради съпротивата на семейството й се развели едва преди седмица.

Гледа ме с очакващ поглед, откровено. Преди не можел да ми разкаже. Страхувал се да не ме огорчи. Съпругата му била добронамерена, мила, но с елементарни разбирания.

— Все едно да живееш с дете.

— Не ми се вижда убедително човек като теб да се ожени така набързо за непозната жена.

— По онова време аз… — Млъква, отказва се да каже това, което искаше. Аз чакам.

— Имаше и проблем с подмокряне нощем. Беше се лекувала, но когато много се развълнуваше… Дори сутринта през първата ни брачна нощ се събудих подгизнал.

Сякаш слушах семейните приключения на някой клетник. Каква работа имаше моят Ферда в тази пиклива история!

— И натискът на баща ти върху теб също ми се струва преувеличен.

— През цялото си детство се чувствах като човек, който има баща, но всъщност няма. Хем го мразех, хем чаках да ме обикне. Исках да го убия, но и да го прегърна… Тази оранжерия е моят първи опит за свобода. Трябва да успея, Азра.

— Ти успя. С времето ще става още по-добре. Ще бъда до теб.

— Всъщност не мислех да се женя втори път, но сега… гордея се с теб, но и се притеснявам. Знаеш какво искаш, ще можеш да ме понесеш.

— Ферда, кажи, че ме обичаш… Че ми вярваш.

— Знаеш, че е така. Много пъти съм го казвал.

— Искам още веднъж да го чуя.

— Обичам те. Най-много се страхувам да не те нараня. Какво ще кажеш, да опитаме ли?

— Но не мога да ти дам безкрайна свобода.

Сграбчва ръцете ми. Стиска китките ми в шепите си. И все пак в душата ми се таи страх, че това, което започва, ще свърши изведнъж.

— Не обичам сватбите. Нека всичко стане набързо, без шум и фанфари, може ли?

Покорно навежда главата си. В очите му има страст. Косата му като блестящ водопад се изсипва по гърба му.

Това е картината на онзи миг, запечатала се в паметта ми.

 

 

Подписването е в началото на февруари. Салонът е пълен с бели цветя. Не съм непорочна булка, но ми харесва, че белият цвят се асоциира с девствеността. Обличам тоалет в две части. Мюге, в бяла пелерина, държи ръката ми. Алие е унила, мъжът й не е поканен. За пръв път виждам Пелин, природената сестра на Ферда. Нисичка, мургава, дистанцирана, но сърдечна.

Ферда е напрегнат. Баща му и близначките били в чужбина, не можаха да дойдат. Леля ми ни слага венчалните халки. С тъжно вълнение оправя косата ми. Церемонията продължава десет минути. След подписването обядваме в ресторант. Цигулки свирят романтични мелодии. Гърмят бутилки с шампанско. Изпълнен с боязливо объркване, Ферда се опитва да се нагоди към обстановката.

Времето е студено. Когато излизаме навън, всичко около мен се върти. Целуват ме по бузите. Раменете ми нервно потръпват. Приличаме на влюбени, които току-що са се открили. Всички с изненада поглеждат към небето. Снежинки като конфети се сипят върху лицата ни, докато вървим хванати ръка за ръка към колата. Първият сняг за тази година.

Временно ще живеем в дома на Ферда. Моята къща трябва да се ремонтира. Той свиква с положението си на женен мъж по-бързо, отколкото съм очаквала. Взаимно внимание, неочаквани изненади и радости, малки екскурзии. Всъщност няма много неща, които са се променили. По-често се любехме. От време на време избухваха леки сръдни или неочаквано напрежение, но това бяха вълнения на всекидневието, които бързо отминаваха. После отново поемахме дъх, пак си принадлежахме един на друг.

Четири месеца след нашата женитба ме заведе в къщата на баща си в Истанбул. Единственото чувство, което остана у мен от онзи следобед, беше, че сме обезпокоили баща му и близначките.

Беше в началото на юни. С баща му и близначките привечер пихме чай в градината на внушителната вила, защитена от света с висока ограда. Дамите, чийто вид напомняше на жени от Далечния изток, изглеждаха все още красиви, млади, добре поддържани, но кой знае защо, надменни и антипатични. Едната, майката на Пелин, Невал, беше пълничка и изглежда, командваше положението. Освен това бяха еднакви. Спомням си, че си помислих колко е скучно.

Пронизващите черни очи на Хашим бей, който не приличаше на Ферда, беше по-нисък от него, мургав и пълен, ме огледаха и премериха; той сякаш веднага прозря бъдещето ни със сина му и реши, че не си заслужава да ме взима на сериозно. Очевидно беше очаквал от Ферда да продължи първия си брак. Макар и формален, той щеше да укрепи положението му и да му даде големи възможности. Нямаше нужда младата му жена да е много умна, а здравословният й проблем беше решим. Освен това не беше длъжен да й е верен, можеше да се забавлява на воля. Какво друго, освен мързел беше на 35 години да се затвориш в едно малко градче, да се занимаваш с оранжерийство и да се натикаш в ъгъла, женейки се за градската аптекарка?

Всичко това беше изразено с недвусмислени погледи, с интонацията на гласа му и с дразнеща студенина. Времето, което прекарах с онези хора, ми се стори безкрайно. Докато възрастният мъж ме гледаше дръзко, сякаш измерваше способността си да ме прелъсти, почувствах, че остарявам и се омърсявам. И го намразих.

 

 

— Според теб интересно ли е да притежаваш две жени едновременно? — попитах на връщане Ферда.

Мълча дълго, беше неспокоен, сякаш току-що беше разкрил някаква тайна.

— Може би твоето татенце иска да го обичат два пъти повече, да получава двойно препечено внимание.

— Не мисля, че е свързано с обичта и чувствата. Баща ми винаги е отказвал да попадне в любовен затвор.

— Добре де, какво е тогава?

— Откъде да знам. Ти защо правиш такива коментари? Според теб много ли е странно да живее с жена си и с балдъзата си?

— Но при баща ти не изглежда така.

— Баща ми винаги е готов да прегърне всички жени.

— Не отричай, че това те е впечатлявало.

— Не и в морално отношение. Но еротичните знаци на тази тройка ме нараняваха в ранната ми младост.

— Не мисля, че бих искала да видя отново баща ти.

— Ако не искаш, няма да го виждаш.

— Искам да виждам само теб — всеки миг, всеки час!

Наблюдавах с възторжени очи всяко действие на Ферда на масата, на улицата, под душа, в леглото. Обичах светлината, която излъчваше, миговете, в които изглеждаше уязвим, как отхапва ябълка и дори как маже масло върху филията. Докато го наблюдавах, се опитвах да анализирам и да разбера самата себе си. И осъзнавах каква лудост ме е обзела.

Непрекъснато исках да говоря за любовта. За онова състояние на сливане, което някои хора смятаха за ненужно, други за поза. Дебнех всеки удобен случай името му да присъства във всяко едно изречение, във всяко изречение да сияе неговата топлина, щедрост, мъжката му красота.

Обичах общите умозаключения и в екстаз си мислех, че любовта е нещо фундаментално, че е най-добрият начин да опознаеш себе си. Дори най-малкото негово докосване, внимание и топлина в погледа ме караха да треперя от вълнение. Не можех дори да си представя как съм живяла, преди да го познавам и обикна. В онези празни, мътни времена.

Страхувах се от хора, които не са се влюбвали поне веднъж през живота си, те не можеха да бъдат хора, можеха да бъдат само твари.

Докато лежах задоволена и отпаднала в прегръдките му, с безмълвни сълзи му разказвах за детството си. В захлас галех косата му, гърдите, копринените косми по ръцете му. А той изпиваше сълзите ми, целуваше поотделно всяка част от тялото ми и хвалеше моята красота, казваше, че бил пленен от мен, въпреки неспособността си да се обвързва. Че любовта е временна болест, но ще ме обича, дори любовта ни да свърши.

— Нашата любов никога няма да свърши — възразявах аз. — Ще продължава винаги.

— Любовта е продължение на сексуалното желание. И не е много надеждна, Азра, тъй като е физическа проява.

— А душата, защо избираме този, а не онзи човек?

— Изборът ни е свързан със случайността.

— Само случайността не обяснява нищо. Защо изпитваш интерес към човека, за когото мислиш, че е подходящ да живеете заедно, защо го желаеш?

— Много си романтична. Никога ли не си изпитвала интерес към погрешен човек, а после си се разочаровала и си се отдалечила?

— Разбира се, нужно е време да опознаеш някого.

— Само в сексуалната близост можеш да опознаеш човека, когото обичаш. Когато сте толкова близо и съвсем голи.

Мисля си, че и ние се опознаваме в тази голота. Може би любовта не е нищо друго, освен желанието на човека да достигне голотата от деня на раждането си. Непрекъснато копнеем за онзи миг на голота.

— Това е ситуация, в която всеки път се раждаш отново.

— Ако е така, ние с теб ще се подновяваме при всяко любене — казвам с надежда.

— Или ще се изхабяваме.

— Но тогава няма да пожелаеш друга, нали?

— Може и да пожелая. И ти също. Проблемът не е в това. На този свят има много по-перверзни неща.

— Ти си лош човек, много лош.

В такива моменти на Ферда му харесваше да ме дразни. Бяха ми интересни неговите преходи, когато изразяваше мислите си — от емоционални празнодумия до повърхностни философски фрази. Струваше ми се странно, че говори с тон на мъдрец, сякаш е натрупал безкрайно много опит в живота, в отношенията си с хората. Мислите му не бяха ясни, но се стараеше да проявява гъвкавост в изводите. Когато му го заявих директно, той ми каза, че в младостта си все си е задавал въпроси за смисъла на живота и в един период трескаво е четял Ницше. Още не се беше отказал от него. И досега пазеше книгите му, опърпани от четене, с подчертани редове. Може би го подценявах.

— Мили, харесва ти да говориш големи думи и да се държиш като голяма работа.

— Искам да спя.

Гласът му се забавяше, клепачите, трепкайки, се затваряха, главата му се отпускаше на гърдите ми. Докато спеше, наблюдавах утихналата му душа, намирах за съвършени извивката на устата му, кухината на ухото, разрошената коса, не можех да повярвам, че го заслужавам. Гризеше ме съмнението — ами ако един ден престане да ме обича? Или ако му омръзна и потърси друга? Или ако любовта ни свърши, без да забележим? Тогава бих умряла, би било по-добре, ако умра!

Смърт ли? Защо? Бях изпълнена с неистовото желание да живея и да давам живот. Исках да се преродя в себе си и в другия, да бъда другия и постоянно да изпитвам страха, че мога да го загубя. Любовта не беше гладък път. Щяхме да познаем тъгата, безсилието, щяхме да преминем през отчаянието.

Малко по малко бяхме изпитали от всичко това през изминалата година и половина. В любовта ни всичко беше хубаво, дори скандалите и сдобряванията. Изживявахме най-светлия период в нашия живот.

— Щастлив ли си? — питах го понякога.

— Недей, Азра! Щастието не е надеждно чувство.

Беше прав. А аз, водена от емоционална неопитност, прекален оптимизъм и слепота, мечтаех, каквото и да стане, да сънуваме едни и същи сънища и да умрем ръка в ръка.