Инджи Арал
Вярност (2)

2.

Презентация с вечеря на една фармацевтична фирма. Маса, на която има много хора, които не познавам добре, музика, която прави почти невъзможни разговорите, време, в което всеки става никой.

Разговорът се върти около новата серия противозачатъчни хапчета, пусната на пазара, концерти, шопинг и извънсезонните цени на луксозните корабни круизи. Светлините са толкова приглушени и слаби, че не мога да видя какво ям. Един възрастен гинеколог от елита, известен с безбройните си връзки с жени, непрекъснато говори глупости; от време на време поглежда към мен, очаквайки одобрение.

Мълча. Не за да бъда груба. Защото не знам, а и не искам да знам какво трябва да кажа. Защото нямам сила да говоря, а вечерта, на която съм попаднала, сякаш не съществува.

Ставам и излизам на терасата.

Облякла съм тъмносиня вечерна рокля с деколте, обсипано с пайети, и се притеснявам, че изглеждам прекалено официално. Терасата е празна, масите за през лятото са прибрани. Сядам в един от пластмасовите фотьойли, които очакват до стената циганското лято, и подлагам лице на ситния дъждец, за да изтрезнея. Не пих много, но когато отровата вътре в теб се размеси с алкохола, става лошо.

Гледам право към двореца Топкапъ и към осветените минарета на джамията Султанахмет. Към нощта, в която светлините ту блясват, ту угасват. Към силуетите на жилищните сгради, подредени в редици една над друга, една до друга. Към къщите, в които живеят различни хора с различни съдби. Към бъркотията от сателитни антени по покривите, към осветените прозорци и затворените врати. Идва ми да отида и да позвъня на правилната врата в точното време. Тогава всичко, което знам и на което се надявам, ще бъде по-лесно. Но как да разбереш коя е тази врата?

Пред мен се простира само мълчаливото море. Впивайки поглед в трептящите светлинки по тъмната повърхност на водата, мисля за пъпната връв, която ме свързва с миналото, за нещата, които не вървят както трябва, за лошия избор и неуспехите. Чувствам в себе си незадоволен копнеж и горчивата утайка на мечтите. Въпреки че съм още на трийсет, копнея да започна живота си отново, да се променя изцяло.

Последните ми осем години. Не знаех какво искам. Не успях да оценя простотата на живота и затова без страх изложих на риск това, което имах. Нямаше кой да ме хване за ръката и всички хубави неща, които мислех, че ме очакват, бързо се отдалечаваха, докато аз уж стремително вървях към тях.

Точно в този момент виждам как един висок и слаб силует с нерешителни стъпки минава покрай мен и отива към парапета на терасата, в полумрака се очертава една полупрозрачна мъжка сянка, която се спира и гледа светлините на града и морето. Във филмите и романите има такива сцени. Жената и мъжът един след друг излизат на терасата или в градината. И двамата са самотни, нещастни. Те се срещат, любовта започва.

Де да беше! Колко ми липсват случайностите, щастливата спонтанна непринуденост, която не уморява, опиянението…

Привличам вниманието върху себе си, като силно провлачвам по каменния под краката на фотьойла, в който съм седнала. Непознатият се обръща по посока на шума и когато очите му свикват с тъмнината, бавно, но с любопитство идва при мен. Приготвям се да запазя спокойствие и да се оставя на течението на историята. А той седна до мен и се усмихва, каква ли покана е видял в погледа ми, че спокойно сяда на фотьойла до мен.

Вятърът довява уханието на младия мъж. Свеж, привлекателен мирис. От колко дълго време искам да се сгуша в гърдите, в извивките на нечие тяло, да чуя бученето на кръвта, да се отдам на устните му, да се докосна до топлината му, да се поддам на лудостта на огъня и да се спася от всички страхове! Но веднага ме обзема чувството за невъзможност. Ще пожелае ли той жена, която така бързо изпада във възторг? А ако е някой, който е склонен да мисли за себе си добро, а за другите и особено за жените — лошо. Или ако има малка вероятност да се измъкна от ръцете му жива и здрава. Така да бъде. Обръщам се и с половин уста казвам:

— Здравейте.

Придърпвайки фотьойла си, той премахва разстоянието между нас. Пелерината ми е вътре, останала е на облегалката на стола, на който седях, лекичко се приплъзвам към него и едва сложила ръката си върху неговата, се озовавам в неговите едри и топли длани. С нежно разтъркване се опитва да стопли пръстите ми. Бърз, умен, държанието му, поведението му са приятни. За какво да се въздържам? Нали и аз не съм девственица, непорочна глупачка, която се вкаменява, като я докоснеш. Да предположим, че сме двама корабокрушенци на пуст остров, можеше да се удавим заедно, останахме живи и ето че ръката ми е в неговите ръце.

— Замръзнала си…

Тъй като се намирам в такова психично състояние, че придавам по-дълбок смисъл на това, което става, от реалното му измерение, този изпълнен с ласка глас кара сърцето ми да потръпне. Колко време мина, откакто не съм чувала тази дума, казана с този тон, откакто не съм била насаме с някого като него, колко ми е писнало от дълбокото мълчание между мен и мъжкия пол?

Всеки миг сълзите ми, които са готови да тръгнат, ще потекат. Поглеждам в очите му. Остави, не говори, със сигурност си попаднала във филм.

— Не искаш ли да говориш? Добре, тогава да помълчим.

— Но тогава ще заплача.

— Мислиш, че животът ти е опропастен?

— Не точно. Сценарият е такъв.

Смее се. Блестящи очи, въздълъг нос, подредени зъби в полуотворената уста. Лицето му не се различава много добре в сумрака. Опитвам се да се усмихна.

— Кой пише сценария?

— Писан е хиляди пъти. Ние играем отново.

Повдига леко брадичката ми и ме поглежда. Погледът му е толкова смел, ръцете — толкова горещи, тялото — толкова чуждо и привлекателно, че искам да останем все така. Любовта от пръв поглед е лъжа, но копнея за една мъжка буза, която да докосне лицето ми, да се съпротивлявам лекичко на ръцете, които се опитват бързо да ме разсъблекат, отново да бъда с някого.

— Колко хубави очи имаш — казва той.

Изречения-клишета, безчувственост, липса на любов, отчуждение, минава ми през ума. Отдръпвам се и поглеждам още един път лицето му на синята светлина, отразяваща се от рекламното пано върху съседната сграда. Запознанство без дата. Едно от лицата, което, щом видим, смятаме, че си спомняме отнякъде.

Добре де, но защо този човек не говори празни приказки? Дали пък не очаква нежно да му протегна една незабранена ябълка? Бъркам в чантата и гледам — имам ли нещо такова у себе си? Намирам празен пакет цигари.

— Искаш ли да отидем другаде?

Поклащам глава. Поднася ръката ми към устата си, целува я леко и я оставя. Поглажда косата ми непринудено. Зашеметяващо чувство на паника… И надеждата, че може да се е върнало нещо, което отдавна съм се отказала да търся.

— Кой си ти?

— Кой би искала да бъда?

— Принцът с моравия перчем! Една приказна личност. Мечта…

— Мечтите си ли загуби? Защо да не съм истински?

— Мечтите са по-трайни, продължават по-дълго време. Музиката е спряла. До нас достига леко боботене от разговорите вътре. И аз още се чувствам така, сякаш тази тераса, тази среща, тези сълзи са написани предварително и причината тази нощ да съм тук е един измислен филм.

— Лекар ли си, или фармацевт? — питам.

— Не, дойдох със сестра ми и нейния приятел. Те си тръгнаха преди малко. Седяхме на съседната маса. Изглеждаше притеснена, но пак беше много хубава.

— Така ли! Еее, как се казваш?

— Ферда. А ти си Азра, нали? Чух да те наричат така. Какво стана, изоставиха ли те?

— Тази вечер не. Нали знаеш, понякога мъничките грижи набъбват в очите на човек.

— Знам. Чувството, че те тегли към дъното и потъваш.

— Едно нетърпеливо желание малко да полетиш.

Лицето му е развълнувано. Мълчим. Светват и изгасват светлините, за да покажат, че вечерта е свършила.

— Отивам на Анадолския бряг^[1], ако си в същата посока, ела с мен.

 

 

Ето така започна всичко преди осем години, в една нощ през октомври 1998 година.

Излязохме на булеварда. Докато служителят на паркинга докара колата, мълчаливо гледахме потока от коли по улицата, влюбените, които вървяха прегърнати, младежите, които шумно се бутаха и блъскаха.

В колата миришеше приятно. Седнах до него и облегнах назад замаяната си глава. От дълго време не се бях чувствала толкова сигурна и спокойна пред чужд човек. Не се страхувах дори да говоря, за да не се развали магията.

— Виждал съм те по-рано в аптеката, в която работиш в Джаддебостан — каза той. — Близо е до дома ми. Един-два пъти идвах да купя някои дреболии.

— Фармацевт стажант съм — обясних. — Не съм те забелязала.

— А аз направих всичко, за да ме забележиш.

— Ти какво работиш?

— Инженер съм. Готвя се да се захвана с търговия. Тази вечер не беше спокойна, както си в аптеката. Беше притеснена. Като видях, че излизаш на терасата, тръгнах след теб.

— Помисли, че ще се хвърля долу ли?

— Е, чак дотам не — засмя се той. — Отдавна ли си сама?

— От известно време. А ти?

— И аз, но ми харесва да съм си самодостатъчен.

— Напоследък това е моден израз. — Присвих устни и повторих: — Самодостатъчен.

Отби колата вдясно и паркира. Пуст булевард, тъмна фасада на една банка. Отворена сладкарница. Не бяхме на моята улица. Изключи мотора, наведе се и ме погледна в лицето.

— Когато човек дълго време живее сам, се разболява от самота. Гледаш като враг на всеки, който прекрачи личната ти територия.

— Къде сме?

— В моя район. Пред дома ми. Искаш ли да се качиш горе?

— Не бих искала още от първата вечер да се превърна в твой враг.

— Ела, ще пийнем по нещо, ще поговорим.

Протегна се и лекичко ме целуна. Хареса ми, обгърнах главата му с ръце и му отговорих с желание. Като че разбрал моята жажда, нададе лек стон и пое устните ми в устата си. Фаровете на една кола за момент ни осветиха и отминаха.

Слязох като вцепенена. Видях пристанището. Усетих мириса на морето. Дано майка ми да е заспала, да не ме чака. Потърси в джоба си ключовете от външната врата, намери ги. Ръцете му леко трепереха, докато отключваше.

Третият етаж. В хола канапе, пред него голяма кожена табуретка. Бюро, отрупано с книжа, с дебели подвързани книги. Няколко картини. Слаба светлина, лек мирис на тютюн. Големи прозорци без пердета, които гледат към бледите лампи в парка, наполовина спуснати щори. В далечината бляскавият силует на Принцовите острови.

Посочи към дивана и ме изчака прав да седна. Не приличаше на прелъстител. Напротив, проявяваше привлекателна несръчна хлапащина. Но пък човек не би могъл да знае. Привлекателността на повечето мъже беше повърхностна, беше маска, цвят. Усмихнах се. Опитах се да се самоуспокоя — ето още едно обикновено приключение, което малко или много е ясно докъде ще стигне. Все пак в мен имаше малка надежда. Една слаба, мъждукаща пътеводна светлина, която може би щеше да ми посочи пътя.

Сложи кафето пред мен. За себе си бе взел вино. Когато седна до мен, почувствах топла, чувствена миризма на тяло, зави ми се свят. Не може така, помислих си. Ако тази нощ си легна с него, всичко може да свърши. Този тип мъже се плашат от жена, с която са си легнали случайно. Не й телефонират, не я търсят повече. Като я видят на улицата, минават на отсрещния тротоар. Не, не може да стане така. А защо не? На сутринта ще се почувствам наранена.

Помислих, че ще се събудя съвсем гола в чуждо легло с чужд човек. Миризма на плът и пот, косми, несъответствие, безразличие вместо вниманието и ласките през нощта. Отърсване на раменете и махване с ръка. Остави тази работа.

Взех чантата в скута си и се приготвих да стана. От колко време стоях далече от подобни връзки. Искам вече да обичам някого, да се обвържа с него и да се откажа от нищото. Но ето че в късния час на нощта съм в дома на мъж, за чието съществуване до преди два часа не знаех. Опита се, въздъхнах вътрешно._Внимавай, да не останеш пак в ръка с дръжка на врата, която не може да се отвори!_

 

 

Станаха четири години, откакто съм разведена. След като бях изоставена с дете на три години, предпочетох, за да не изпусна контрола от ръцете си, да бъда поне желана, вместо да бъда обичана като младите жени около мен. Нямаше любов, такова нещо вече не съществуваше. Няма нищо друго, освен едно огледало и двойствени игри, при които стигаш до брега и предпочиташ да не знаеш какво има вътре. Съгласила си се да не знаеш. Вече всички живееха така. Изстиналата им плът беше суха и кисела. Дъхът им миришеше лошо. Говореха с мухлясали от употреба думи, а устите им се бяха изкривили от лъжи. Никой не се интересуваше кой кой е.

От изживените няколко краткотрайни приключения не остана нищо друго, освен разочарования, сръдни и досадни думи. Всички те бяха „връзки“, заради които после съжалявах, че съм загубила уважението към себе си. В моята среда преобладаваха връзките за една нощ, без спомени, равнодушни към любовта. Всъщност това не можеше да се нарече дори среда. Тя се ограничаваше до няколко млади жени, луди по мъжете, които си падаха по нощните скитания, и двама безлични, отчаяни млади интелектуалци, с които понякога се срещах и се включвах от нямане накъде в излизанията им. Накрая се окопах в страхливата мисъл, че не умея да преодолявам задръжките, и си сложих един вид броня за недосегаемост.

Поклатих глава, сякаш исках да разпръсна неприятните спомени на миналото, потърсих път за бягство, но Ферда ме прегърна и ме притегли към себе си, целуна ме първо по слепоочието, а след това по врата.

— Искам да бъда с теб — прошепна той.

Пак стигам до една препрочитана част на една много четена книга. Дръпнах се, когато се опита да зарови пръсти в косата ми. Той усети моята нерешителност, стана и отиде в кухнята, за да изпразни пепелника. Такива бягства пораждат странно огорчение. Като се върна, седна във фотьойла срещу мен. Беше учуден. За миг изпитах мъка от загубата на това, което имах.

— Може би по-нататък — казах аз, усмихвайки се. — Трябва да се прибера вкъщи.

— Рано е още. Чака ли те някой?

— Живея с дъщеря ми и майка ми.

— Разведена ли си?

Кимнах утвърдително.

Оказа се, че и той е разведен. Известно време поговорихме за брака и нещастните връзки. Тогава хората се научаваха да бъдат личности. Да не допускат свободата да бъде притискана от правилата. Обществото сменяше черупката си. В тази среда не беше възможно браковете да бъдат трайни. Любовта бързо се износваше, много хора търсеха начин да си стъпят на краката. Почти половината от познатите ни млади хора се бяха развели, преди да минат няколко години от брака им.

Известно време мълчахме.

Оставих празната чашка върху масичката и се надигнах.

— На колко години е дъщеря ти?

— На седем.

— Детето е трудна работа. Сигурно вашите са заспали. Седни, бъди спокойна. Не съм някой, от когото да се страхуваш.

— Че от какво да се страхувам?

— Не знам, напрегната си, сякаш ще те нападна. Кажи, защо не можем да бъдем заедно?

— Първо трябва да свикна с теб.

За миг ме погледна съкрушено.

— Не обичам студен и технически секс — заявих.

— Много си откровена, но откъде знаеш, че ще бъде така? Тези работи не си личат от началото.

— Кои работи?

— Като това… — поклати ръката си между двама ни напред и назад — сближаванията, тоест…

— В последно време станах консервативна. Искам да вярвам в светостта на любовта.

Погледна ме внимателно, като че не вярваше на наивността ми.

— Романтичните подправки вече са премахнати от употреба, тъй като вредят на организма. А и любовта не е свята, тя е едно плътско чувство — каза той, опитвайки се да изглежда опитен и равнодушен.

— Същата работа. И плътското е свято.

— Нали не направих нещо, което да те обиди?

— Не, не. Би ли ми повикал такси?

— Аз ще те закарам.

Шофираше без желание. В ръцете му на волана видях самота и безнадеждност, които ме натъжиха. И за него вероятно бе трудно да намери някого, когото да обича, да е стабилен, да му има доверие. Познавах тази скрита безнадеждност, синдрома да държиш опашката си винаги вирната. От една страна, се изживяваха безкрайно безсъдържателни връзки, а от друга — нарастваха скуката, желанието да избягаш и да стоиш далече. Така се увеличаваха тези, които се отчуждаваха от самите себе си, заради самотата, която неуспешно прикриваха с шумна врява.

— Май те наскърбих — казах, когато спрях ме пред къщи.

— Не, за какво да се наскърбявам.

Изчака ме да сляза, без да изключи мотора. Изведнъж се почувствах като обезценена. Погледът му беше толкова празен, че отново ми стана студено.

— Приятна вечер, скъпа, до скоро — каза с унил глас.

— Телефона ми… искаш ли го?

— Няма нужда. Ще те намеря.

От силното натъртване върху думичката „намеря“ разбрах, че е приключил, че повече няма да го видя.

— Може аз да те потърся. Разбира се, ако ми дадеш номера си.

— Нямам химикалка, ще те потърся.

Бързо слязох от колата, той не слезе, но през отворения прозорец проследи, докато влязох във входа на сградата.