Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (9)

8

На следващата сутрин Уилям полудял от гняв. Без изобщо да се замисли, обвинил негрите за изчезването на господин Тектон. Не му хрумнало, че ако са могли, те първи са щели да избягат. Когато Уилям ги заплашил с револвера, Маркъс се намесил. Много добре знаел какво можел да причини револверът.

— Аз бях. Снощи ми избяга.

— Ти? — попитал Уилям. — Защо си го пуснал?

— Под платнището беше много горещо. Дадох му вода и той се възползва и ме удари.

— Глупак! — зашлевил го Уилям. — Накъде избяга?

— Към джунглата — излъгал Маркъс и посочил към гората.

— Защо не ни събуди?

— Беше ме страх, че Уилям ще ми удари шамар — пошегувал се Маркъс.

Уилям го зашлевил отново.

— Сега вече подложи и двете бузи.

След малко се върнали към обичайните си занимания.

* * *

— Един момент — прекъснах аз разказа на Маркъс. — Не разследваха ли бягството? Не навлязоха ли поне в джунглата от мястото, което сте им посочили?

— Не.

— Да видим дали съм разбрал: един ден се появява някакъв мъж пред мината и никой не знае откъде идва. Уилям и Ричард го завързват в една палатка. През нощта вие му помагате да избяга. Уилям и Ричард го разкриват и ви удрят само два шамара. Връщате се на работа и забравяте за случая.

— Да — потвърди Маркъс, учуден от въпросите ми.

Просто бях забравил начина на мислене на братята Крейвър. Всичко, което в Конго нямало връзка със златото или с треската за злато, за тях било несъществено. Самият Маркъс бил подложен на темпото и логиката на двамата братя. Вече казах, че Маркъс се учудваше много, когато поставях под въпрос моралността на това държане или когато му сочех абсурдността на някои решения на братята Крейвър. Дребните прояви на непослушание (да се качи на някое дърво, да освободи безпомощен пленник) са били несъзнателни и редки. Въпреки това защо не са го наказали по-строго? Отново трябва да преценим събитията, имайки предвид извратения и ограничен манталитет на братята Крейвър. Можем да предположим, че не са отдали по-голямо значение на бягството, защото това им спестявало една неприятност. Намирали се дълбоко в джунглата на Конго и заключили, че господин Тектон навярно е член на непознато племе, след което се върнали към обичайните си занимания. Нито Уилям, нито Ричард са искали да имат нещо общо с натрапника. Не желаели да мислят за него, защото това би означавало да се изправят пред един нерешим проблем. Макар че, от друга страна, да си затваряш очите пред действителността обикновено не е никакво решение.

Три дни след посещението на господин Тектон негрите отново излезли с викове от мината. Било късно сутринта и Пепе не могъл да им попречи да се спуснат към стълбата. Братята Крейвър се уплашили от предумишлено и колективно бягство. Ричард стрелял във въздуха и бегълците се хвърлили на земята, образувайки килим от човешки тела. Викали:

— Шампанско! Шампанско! Шампанско!

Уилям поискал обяснения от Пепе.

— Не успях да ги спра — извинил се Пепе. — Спуснаха се всички едновременно към стълбата. Трябваше да стрелям на месо.

— Не си ли дават сметка, че не могат да отидат никъде? Намираме се на хиляди мили от всякакво цивилизовано място. Не могат да стигнат доникъде, джунглата ще ги погълне. Кажи им го!

— Не са искали да отидат никъде. Само са искали да излязат от мината. Казват, че вътре се чували шумове.

— Пепе! — скарал му се Уилям. — Какво казват, че чували?

— Шумове.

Уилям бил толкова бесен, че ругатните не излизали от устата му.

— И аз ги чух — защитил се Пепе.

— Проклет да си! — скарал му се Уилям. — Какви точно шумове?

— Шумове.

— Остани тук — заповядал му Уилям. — Щом не си могъл да им попречиш да излязат, гледай поне да не се отдалечават повече.

Уилям и Ричард влезли в мравуняка въоръжени с пушки и револвери. Придружавал ги Маркъс. Не забелязали нищо необичайно. Само познатата вътрешност с надупчени стени. Маркъс не бил влизал там от нощта с господин Тектон. Подземният мехур бил станал по-голям. Видял също повече тунели.

— Аз не виждам нищо — казал Ричард.

— Естествено! — възкликнал Уилям. — Ти какво очакваше?

— Пепе спомена шумове — намесил се Маркъс.

— И не чувам нищо — казал Ричард.

— Млъкни! — наредил Уилям. — Млъкнете и двамата!

Тримата се вслушали внимателно. Маркъс пръв нарушил тишината.

— Чувам шумове.

— Не, аз не чувам нищо — настоял Ричард.

— За бога, ще млъкнете ли? — казал Уилям.

Да, чувало се нещо. Шепнене. Прекъсвало. И отново се чувало. Треперлив глас, тъжни тонове. Сякаш идвало от много далечно или много близко място; не били сигурни. В това затворено пространство звукът или се отразявал, или се поглъщал. Все едно че слушали радио, скрито под възглавница.

— Сигурно негрите отвън пеят — предположил Ричард.

Маркъс обаче знаел, че гласът не идва отвън. Негова била идеята да запали кибритена клечка и да се приближи до отворите. Оглеждал вътрешността на тунелите на треперливата светлина. Запалвал нова клечка и надниквал в поредния отвор, после в следващия, и в следващия. Не виждал обаче нищо друго, освен една безкрайна тъмнина.

На височината на коленете му имало съвършено кръгло отверстие. Не било по-голямо от отвора на оръдие. Навел се.

— Какво търсиш в толкова малка дупка, Маркъс? — засмял се Ричард. — Мишки?

— Сега разбирам! — казал Ричард. — Сигурно са полски плъхове. Когато се бият, вдигат повече шум от стадо свине. Бой на плъхове. Нищо повече.

Кибритената клечка на Маркъс угаснала. Запалил нова, без да се отдели от тунела, който бил толкова нисък, че се наложило да коленичи. Пъхнал ръката с клечката и главата си в отвора. Влязъл до кръста в тунела. Запалил нова клечка. Пламъкът го заслепил за момент. Премигнал.

— Мили боже! — възкликнал Маркъс и отскочил назад. — Мили боже! Мили боже!