Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (27)

26

Когато казах, че „Таймс ъф Бритън“ е злободневен вестник, бях доста снизходителен. Според днешните критерии щяха да го смятат за истинска фабрика за лъжи. Ако например по телеграфа пристигнеше съобщение за разливи в устието на Буенос Айрес, заглавието се превръщаше в „Сериозни наводнения потопяват една трета от Република Аржентина“. Ако китайски разбойници нападнеха влак в околностите на Шанхай, „Таймс ъф Бритън“ озаглавяваше материала: „Жълтата опасност пред вратите на Европа“. А ако някоя разновидност на грипа шестваше из западната част на Кримския полуостров, новината беше: „Болшевиките разпространяват нова азиатска болест, която заплашва да унищожи човешкия род“. Такъв беше духът на епохата. „Таймс ъф Бритън“ не се различаваше много от останалите седмичници. Силата му беше в снимките, щампите и цветните рисунки, а от текстовете само се очакваше да обясняват нагледния материал.

Възложиха ми да изпълнявам прости задачи. В качеството ми на кандидат за редактор не можех да участвам в съчиняването на самите текстове. Бях чирак и вършех по-дребни неща, например пишех текстовете под снимките. Изискване на печатницата беше тези текстове да имат точен брой букви. Не можеше да има нито една буква повече, нито една по-малко, и това включваше интервалите между думите. Оттогава уважавам много тези невидими дейности, истински и непризнати литературни поджанрове. И не беше никак лесно!

Спомням си веднъж например че случайно смених мястото на един удивителен знак и на следващата главна буква. Бяха само едни грешно поставени удивителен знак и главна буква, но резултатът беше катастрофален. Намирахме се в разгара на голямата германска офанзива през 1918-а. На корицата на седмичника имаше снимка на Париж под обстрела на Берта — огромните немски оръдия. В онези дни се водеше обществена полемика дали е удачно, или не, да се защитава Париж. Едните, „героичните“, твърдяха, че градът трябва да се отбранява до последна капка кръв. Според другите, „реалистите“, беше по-удачно отбраната да се премести на по-сигурна позиция, на юг, преди да се предприеме контраатака с американски подкрепления. Естествено, привържениците на отбраната до смърт обвиняваха „реалистите“ в пораженство. В крайна сметка това беше полемика на кръчмарски стратези, но благодарение на нея продавахме много екземпляри. Разбира се, ръководството реши да заеме страната на героичните. Но вместо:

Париж! Няма да ни победят!

Аз го превърнах в:

Париж няма! Да ни победят!

Това беше основателен повод господин Хардлингтън да ме порицае за пореден път.

Господин Хардлингтън беше мой шеф в „Таймс ъф Бритън“. По някаква причина, която така и не разбрах, за него аз бях човешкото олицетворение на всички недостатъци на журналистическия занаят. Предполагам, че беше от хората, които имат нужда да изтъкват властта си, и понеже аз бях единственият му подчинен, страдах двойно от това. На външен вид Хардлингтън приличаше изключително много на класически стълпник, само дето брадата му беше по-поддържана и беше сресана с път по средата. Носеше монокъл, този смешен атрибут, за щастие днес излязъл от употреба. По онова време се запознах с много хора, които носеха монокли, и трябва да кажа, че всички бяха педантични и досадни. В очите на Хардлингтън блестеше онзи зле насочен фанатизъм, който обикновено докарва до отчаяние всеки събеседник и изтощава самия пророк. Беше голям последовател на Зола. Ала да сравняваме Хардлингтън със Зола, би било равносилно да сравняваме червея в някоя ябълка с бразилска анаконда.

Всички английски издателства без изключение бяха отхвърлили романите му. Често с употребата на словесно насилие, защото болезнената му настойчивост изчерпваше търпението и на най-възпитаните издатели. Единственият талант, който Хардлингтън притежаваше — както обикновено се случва с определена категория неудачници, — беше упоритостта. При това в превъзходна степен: бомбардираше с ръкописите си издателствата в САЩ, Канада, Австралия и дори Нова Зеландия. Колкото и невероятно да изглежда, някои издателства дори му връщаха ръкописите, прилагайки бележка, в която изразяваха съжаление, че не могат да го поставят сред най-изтъкнатите фигури на световната литература.

Беше лесно да се отгатне дали са му върнали някой ръкопис по изражението, с което прекрачваше прага на „Таймс ъф Бритън“ рано сутринта. Да си представим човек, който гледа към небето с надеждата слънцето да се покаже, и в същия миг в лицето го блъска метеорит, голям колкото трамвай. Целият персонал познаваше това изражение и когато някой редактор минаваше край него, му подхвърляше:

— Уважаеми господин Хардлингтън, всички тук горим от желание да прочетем творбата ви. Контактите ви с издателствата напредват ли в желаната от всички посока?

Отговорът му обикновено беше следният:

— Вие тънете в калта на първобитно невежество, но аз имам неоспорими доказателства, че семитските пипала са стигнали до Нова Зеландия.

Или Тасмания, или Нигерия, или където бе изпратил последната си книга. Беше изключително забавно да гледаш как господин Хардлингтън върви между бюрата на „Таймс ъф Бритън“ и боде с чадъра си във въздуха… Първопричината за неговите неудачи? Еврейски заговор, целящ да заглуши човешкия гений, където и да се прояви той. Притежаваше огромна способност да оправдава своите провали с една по-висша и независеща от него причина. Колкото повече издателствата упорито го пренебрегваха, толкова по-убеден беше, че е жертва на заговор. Според Хардлингтън германският генерален щаб се състоеше изцяло от еврейски генерали. Всичките бунтове срещу империята, включително този на махдитите в Судан, въстанието на бурите и скорошните размирици в Ирландия бяха предизвикани от евреите. Евреите бяха виновни за твърде студените зими и за задушните лета, за сушите и градушките. Те бяха измислили сифилиса, маларията, тифуса, въшките и изпъкналото кокалче на големия пръст на крака вследствие на подагра.

Макар понякога да беше забавен, то постоянното общуване с него беше истинско мъчение. Гласът му беше дразнещ, неприятен. Да си представим човек, който говори така, сякаш устата му е пълна със счупени стъкла. А сега да си представим, че този глас се е превърнал в господар и повелител на времето ни.

Може би някой ден Томи Томсън щеше да стане журналист. За момента обаче Томи Томсън беше обект, върху който господин Хардлингтън изливаше разочарованията си. Всеки човек на мое място би изпаднал в депресия. Сутрин, когато сирената на „Ройъл Стийл“ ме събуждаше, първата мисъл, която изникваше в съзнанието ми, беше Хардлингтън, и чаршафите ми изведнъж ставаха корави, като че бяха напоени със синтетична кола.

Мисля, че фигурата на Хардлингтън — по-скоро незначителна, — не беше истинската причина за огорченията ми. Хардлингтън само доусъвършенстваше кръга, в който се въртеше животът ми. Преди книгата изпълнявах заповедите на Флаг. А сега отново бях под властта на друг Флаг. Един умален Флаг може би, но с него приключваше периодът на творческо въодушевление, какъвто беше за мен написването на книгата.

Естествено, мислех за Амгам повече от всякога. Ала без онази импулсивност, която съпътства желанието. А и какво можех да направя? Да отида да я търся в Конго? Да изкопая дупка, по-голяма от онази, която бях изкопал на бойното поле? Не. Щях да стигна до заключението, че любовта е тъжно, отчайващо и жестоко преживяване. Моята версия за любовта беше мъгла под камъните и нищо повече.

С такива тъжни и горчиви мисли приключи първият месец от работата ми в „Таймс ъф Бритън“. Получих заплатата си, първата си заплата и предполагам, че това ми подейства като утеха.

Да излезеш да се разхождаш с пълен джоб! Каква интересна и приятна новост! Лятото беше отминало, но времето все още ни ощастливяваше със слънчеви и радостни — доколкото ни позволяваше войната — утрини. Отправих се към една книжарница. Исках да купя няколко книги, без да ме е грижа колко струват. Преди, когато зависех от временната и зле платена работа на доктор Флаг, винаги преценявах книгите и се питах: наистина ли си струват цената, която искат от мен? Ще оправдае ли очакванията ми фантастичната сума, която искат за тях? И трябва да призная, че бедността е най-големият критик. В онзи момент обаче за пръв път възнамерявах да купя каквито книги исках.

Влязох в една книжарница, която винаги бях харесвал. Стените бяха направо тапицирани с гръбчета на книги. И то тапицирани догоре. Таванът беше много висок и до него се стигаше с помощта на стълба с двайсет стъпала. Почти можеше да се чуе как книгите говорят помежду си.

Замислих се и разбрах, че чувствата на Маркъс към дърветата са също като чувствата, които аз изпитвах към книгите. Затова ли бях наблегнал толкова върху привързаността на Маркъс към дърветата? Впрочем това нямаше особено значение.

Това беше книжарница-джунгла. Книжарят се беше качил на стълбата и подреждаше нещо на един рафт. Заявих присъствието си.

— Какво ще ми препоръчате, господине?

Книжарят имаше напълно бяла коса и беше леко глух. Доближи длан до ухото си и попита:

— Какво казахте, младежо?

Свих ръцете си на тръба и извиках:

— Какво ново ще ми препоръчате!

— Да, напълно сте прав! — беше отговорът му. — Наистина една необикновена книга.

И продължи работата си на интелектуалец лесовъд. Трудно беше да се разбера с него, затова заразглеждах изложените книги. Хвърлих поглед върху една полица, после върху друга и на третата зърнах книгата си, която сякаш ме поздравяваше. Имах чувството, че кръвта ми за секунда застина във вените, а после продължи да циркулира в обратна посока.

На корицата бяха нарисувани мъж и жена. Държаха се за ръце и бягаха през една джунгла, изобразена в черно-бяло. Кожата на момчето беше с цвят на маслина. Художникът не беше пресъздал дефекта на Маркъс в краката. Тя беше много по-висока, бяла, с плитки като миши опашки. Маркъс и Амгам бяха голи, но стратегически поставените сенки и растителност спомагаха всички клишета за порядъчност да бъдат спазени. Тя беше хубава. Глуповато хубава. Нежно, слабичко девойче. Художникът не беше разбрал нищо.

На задната корица историята беше представена като „невероятните преживявания на един млад англичанин, сблъскал се със суровостите на тропика, с безумствата на двама покварени братя и с нашествието на една живееща под земята цивилизация“. Нортън беше успял да я публикува в добро издателство. Може би не най-доброто от всички, но не и в най-лошото.

Не знам колко време стоях там прав, държейки книгата в ръце. Коленете ми се бяха превърнали в кубчета лед. Ако останех дълго време прав, щяха да се стопят и щях да се свлека на пода. Най-после до мен достигна глас:

— Нали е доста необичайна книга?

Беше книжарят, вече слязъл от стълбата. Отворих уста, но не успях да отвърна нищо.

— Приятелю! — изсмя се книжарят развеселен. — Добре ли сте? По-бял сте и от героите в книгата!

Приближи се още малко и ми каза с поверителен и примирен тон:

— Винаги съм смятал, че заплахата ще дойде от Марс. Лъгали сме се, вижте откъде идва. Големият ужас не е отвъд звездите, той е под краката ни. А ние си губим времето, като водим война срещу тези зелеви глави.

В отговор аз извърших най-безразсъдната постъпка през краткия си живот — купих собствената си книга. Най-жалкото беше, че не можех да се оплача. Нортън ми беше платил до стотинка. Какво щеше да прави след това с книгата, не беше моя работа.

Препрочетох собствената си книга с най-противоречиви чувства. Доколкото успях да преценя, Нортън не беше променил дори една запетая. Беше добавил обаче въведение. Обясняваше, че историята е действителна, но от уважение към участниците в нея бил сменил истинските имена. Стигнах до извода, че намерението му е било не да скрие истинската самоличност на героите, а да заобиколи закона, в случай че херцог Крейвър решеше да го даде под съд. Говореше за Маркъс Гарви като за Руфъс Гарви, а що се отнася до Уилям и Ричард, просто не споменаваше фамилията им. (Уточняваше обаче, че са наследници на „изтъкнат джентълмен, активно участвал в кампанията в Судан и в трагичната й развръзка“.) Навремето убийството на братята Крейвър беше вдигнало голям шум. Сега всички свързваха „случая Гарви“ с книгата. Както знаем, историята оневиняваше напълно Маркъс. Нещо повече, издигаше го до ранга на герой. Може би това беше от полза за Маркъс. Ала ми се стори долно, че Нортън е използвал подобна хитрост. Въпреки това не възнамерявах да му искам обяснения. Познавах ораторските му умения — беше способен да ме убеди, че Англия е съюзник на Германия и във война с Франция. Вместо това реших да посетя Маркъс. Отдавна не го бях виждал. Заподозрях, че дори е възможно той да не знае за съществуването на книгата.

В случая не отивах при него като юридически помощник на Нортън, затова нямах право на обичайната зала за посещения. Според правилника трябваше да се срещна с него в една от малките стаички, в които затворникът и посетителят са отделени един от друг с решетка. Когато обаче пристигнах, видях, че сержант Дългия гръб го няма. Един от служителите, които обикновено водеха Маркъс от килията му до стаята за посещения, минаваше оттам и го попитах:

— Господин Дългия гръб не е ли на работа днес?

— Дългия гръб? — усмихна се той. — Откъде знаете, че подчинените му го наричаме така?

— Не знаех. Съвпадение. И аз го кръстих с това прозвище — извиних се. — В действителност така и не благоволи да ми каже името си.

Служителят се усмихна.

— Аз се казвам Джон — обяви той. — Така няма да се налага да ме кръщавате.

В отсъствието на Дългия гръб Джон се държеше по-човешки. Почерпих го с цигара, той почерпи мен и човекът ми обясни, без да съм го молил:

— В празнични дни като днешния има много повече посетители и Дългия гръб обикновено „регулира движението“, както сам се изразява.

Вече знаех къде е. Всъщност дотогава винаги бях влизал в крилото, отредено за юридическите помощници. Когато обаче с Нортън прекратихме договора си, трябваше да върна пропуска, който ми бяха издали като на юридически сътрудник. Въпреки това току-що бях влязъл през обичайната врата, а не би трябвало да съм там, би трябвало да чакам на опашка като всички останали и Джон знаеше това.

— Вече не работите за адвоката на Гарви, нали? — попита ме той с известно подозрение в гласа. После махна пренебрежително с ръка. — Няма значение.

Смачка фаса, огледа се наоколо, пъхнал ръце в джобовете подобно на истински сводник, и ми каза:

— Да доведа ли Гарви в обичайното помещение? Там ще ви е по-удобно.

Така и направи. Джон ни заключи и каза, че ще дойде, след като изтече установеното време. Дори свали веригите от ръцете на Гарви (но не и тези на краката му). Можехме да ставаме и дори да пушим. Никога не бяхме разполагали с толкова свобода. Всичко обаче тръгна зле още от началото.

Когато ме видя, вместо да се зарадва, Маркъс само произнесе едно „А, вие“, което изразяваше разочарование и униние. Пушеше, вдишвайки тютюна настървено, сякаш цигарата му беше личен враг. Въпреки че глезените му бяха оковани, непрестанно се движеше от единия до другия край на стаята с трескаво безпокойство, подобно на звяр, който току-що са затворили в зоопарка. Беше очевидно, че не се интересува от мен. Сигурно го бях посетил в един от лошите му дни. Ала нима в един затвор можеше да има добри дни? Чувствах се неловко. Бях отишъл, за да го разсея, а вместо това присъствието ми сякаш го изнервяше. Не можех обаче да обвинявам един невинен човек, чийто живот висеше на косъм, че е в лошо настроение.

Показах му книгата. Това го успокои за известно време. Пое я в ръце. На все така красивите му устни се появи лека усмивка. После внезапно вдигна глава, зелените му очи се впиха в мен почти с ненавист и той каза:

— Какво трябва да правя с това?

Не можех да му отговоря, аз не бях Нортън. Той сам произнесе името му. Остави книгата, която го интересуваше много повече от цигарата, и извика:

— Какво прави Нортън? Можете ли да ми обясните?

Реших, че ако му изложа убедителни аргументи, ще го заставя да се замисли, за да ми отговори, и това ще го успокои. Опасявах се, че пазачите ще дойдат, а аз най-малко исках те да се намесват.

— Нортън работи неуморно по делото — започнах аз, — но знаете, че случаят не е никак лесен. Помислете само, има клетвена декларация на британския консул, в която ви обвинява. Не е лесно да се обори такова свидетелство.

— Кейсмънт? Консулът Кейсмънт? — попита той със смръщени вежди.

— Именно. Той и подписката, която е събрал от британската колония в Леополдвил. Профилът на поданика на Негово Величество Маркъс Гарви е обрисуван в една, така да се каже, неблагоприятна светлина.

Само успях да го раздразня още повече.

— Кейсмънт? — повтори той и вдигна ръце нагоре. — Господи, та Кейсмънт е содомит! Попитайте който и да е бял, живял в Африка, и ще ви каже същото! През цялото време, докато бях в Африка, ме преследваше. Всеки ден и всяка нощ, които съм прекарал в Леополдвил, бях мишена на желанията му. Кейсмънт е озлобен. Понеже не можа да осъществи долните си намерения, си отмъщава на мен по същия долен начин.

— Защо не се предадохте на английските власти след събитията?

— Но вие какво си мислите? Че корабът, на който ме взеха като готвач, ще се отклони от пътя си, за да ме отведе в Лондон? Следваха търговски маршрут и чак след цяла година хвърлиха котва в английско пристанище.

— Добре, както и да е — настоях аз, — но въпреки че е било минало толкова време, защо не се предадохте на властите, когато пристигнахте в Англия?

Маркъс никога не беше отварял толкова широко очи. Не се огледа наляво и надясно. Внезапно сниши глас, който дотогава звучеше като сърдит крясък, и каза:

— Томсън, как може да сте толкова глупав?

Седнах на стола напълно победен. Погледнах стената, за да избегна погледа му. Беше прав. Аз самият бях писал историята му в продължение на четири години. Как можех да искам от човек като него, без препоръки, без приятели, без минало и без бъдеще, да се представи в английската полиция и така внезапно да им разкаже цялата история? Все така, без да го гледам в очите, добавих:

— Остават вашите показания. Признали сте писмено, че сте убили Уилям и Ричард Крейвър. Самият аз прочетох копието, което има Нортън.

Беше грешка, не трябваше да споменавам за признанието му. Маркъс направо полудя.

— Признал съм, че съм убил Уилям и Ричард? — изкрещя той. — Разбира се, че признах! Вие какво мислите, че прави полицията с хора като мен? За да престанат да ме бият, щях да призная, че съм убил и ерцхерцога на Австрия!

Нищо не можех да направя, освен да го помоля да говори по-тихо. Напразно. Той се гърчеше като луд в усмирителна риза и крещеше.

— На Нортън сигурно му е удобно в кабинета! И представа няма колко е студено в килията. — Той включи и мен в упреците си: — Вие също. Никой не може да си представи колко е студено в една килия! Студът прониква в костите, както дървоядът — в дървото. И това се случва на мен, на мен, който съм живял в Конго, в Конго! Защо не ме пуснат да се върна в Конго? Искам да се върна в Конго!

Чух звук от отварящи се решетки отвъд коридора и го помолих:

— Млъкнете, моля ви.

Той не ме чуваше. Движеше се в кръг като пумпал и гледаше в тавана.

— Аз бях в Конго. В Конго! А сега, докато чакам да ме обесят, шия чували. Шия чували в затворническа работилница!

Появи се Джон, може би за да ми поиска още една цигара, защото времето за свиждане още не беше свършило. Маркъс обаче почти се нахвърли върху него. Хвана се за решетките и закрещя така, сякаш плюеше думите.

— Чували, чували, чували, чували!

Приличаше на луд. Беше луд. Служителят се уплаши и избяга.

— Знаете ли какво направихте? — извиках аз. — Ще извика подкрепление! Млъкнете!

В отговор Маркъс се опита да изтръгне единия крак на масата, за да го използва като тояга. Не успя. Появи се Дългия гръб с двама пазачи.

— Господин Томсън, какво правите тук? — обърна се към мен Дългия гръб с тон, в който личеше по-скоро морален, отколкото официален упрек. — Познавате добре тази институция, знаете, че нямате разрешение да влизате при затворниците през това крило. Трябва да минете към групата посетители без юридическа акредитация!

Маркъс все така крещеше като обезумял.

— Аз съм бил в Конго, в Конго! — И продължаваше да дърпа крака на масата.

Масата обаче явно беше проектирана именно за да осуети такива опити. Дългия гръб го предупреди три пъти, както повеляваше затворническият правилник. Веднага след това отвори вратата, той и тримата пазачи влязоха и заудряха Маркъс с гумените си палки.

Никога не бях предполагал, че толкова брутално приложена сила може да бъде и толкова рационална. Дългия гръб и подчинените му го биеха с целенасочена жестокост. Палките удряха врата, бъбреците, тестикулите — в този ред, и започваха отново — врата, двата бъбрека, тестикулите. Маркъс се беше свил на пода и се защитаваше като котка, като ги драскаше и хапеше по глезените. Предпочитах да изпитам това насилие върху себе си, вместо да бъда негов свидетел.

Тръгнах си, преди да свършат. Излязох от помещението, завих два пъти по коридора и още чувах виковете на Маркъс. И настойчивото повтаряне: „Искам да отида в Конго, искам да отида в Конго!“ На едно място намерих чешма. В този ден открих, че човек може да бъде дълбоко благодарен за толкова обикновено нещо като една чешма. Намокрих си лицето с трескавите движения на муха, която си търка главата с крачета… После, вече по-спокоен, се сетих за нещо: беше много възможно в същия този момент приятелят на Маркъс, за когото Нортън ми беше говорил, да чака на опашка, за да го посети. Знаех, че старите африкански заселници са много солидарни помежду си, до степен, която останалите цивилизовани хора трудно можеха да проумеят. Беше празничен ден и той като нищо можеше да е дошъл в затвора. И който и да беше той, несъмнено щеше да е благодарен някой да го осведоми за това, което току-що се беше случило. Така че се отправих към крилото за свиждания и заоглеждах дългата върволица от мъже и жени, които чакаха на опашка. Обслужваха ги четирима служители, които попълваха документи и ги претърсваха един по един, преди да ги въведат в помещението. Четирима служители бяха твърде недостатъчни, за да обслужат толкова хора, и опашката напредваше изключително бавно.

Сред хората, които чакаха, имаше една невероятно висока жена. Беше много слаба и висока най-малко два метра. Беше облечена цялата в черно. Дълга пола до глезените, черни боти, черна шапка и, зашит на шапката й, черен воал от фина мрежа, който покриваше лицето й. В началото не й обърнах никакво внимание. Аз търсех мъж с вид на ветеран от Африка, с лице, по което да личат следи от тропическите наслади и несгоди. Накрая обаче се загледах във високата и слаба като аспержа жена, която неминуемо изпъкваше с ръста си.

Сигурно беше доста особена, след като беше скрила женствеността си под толкова пласта дрехи. И изглеждаше толкова тъжна, толкова погълната от опашката, от това да се придвижи с крачка напред, че светът й се свеждаше до гърба пред нея. Приличаше на привиденията, обитаващи гръцкия ад, за които времето и пространството не съществуват. Видът й ме изпълни с тъжни мисли. За да стигне до любимия човек, трябваше да се потопи в зловещия свят на затвора. И освен това беше принудена да чака на тази бавно придвижваща се опашка, което беше допълнително мъчение. Отправих се към изхода, поклащайки тъжно глава, и си казах: ето една жена, която е антипод на Амгам. Помислих си го и се спрях, сякаш се бях блъснал в невидима стена.

За част от секундата историята, която бях изграждал през последните четири години, промени всичките си цветове. Да си припомним епизода със свети Павел, който пада от коня. Е, аз бях конят.

Колко жени, високи два метра, можеше да има в Лондон, в Англия, в света? Кого посещаваше тази жена? Търсех с очи ръцете й. Носеше копринени ръкавици, но бяха странен модел, бяха цели, поради което не можах да преброя пръстите й.

Ами ако Маркъс беше променил епизоди от разказа си, за да предпази Амгам? Внезапно прозрях: двама влюбени като Маркъс и Амгам никога не биха се разделили, никога. Казах си: „Ако в онзи ден ти беше в Морето на девиците с фитил в ръка, щеше ли да я пуснеш да си отиде?“

Отговорът беше повече от ясен. Въпросът не беше какво би направил Маркъс. Въпросът беше, че тя, Амгам, никога не би се отказала от любовта си заради нещо толкова тривиално като спасяването на света. И когато е трябвало да избира между света на тектоните и света на хората, избрала любовта, независимо къде щяла да я отведе тя.

Пипнах челото си, за да се уверя, че нямам температура. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Маркъс се беше опитал да ме излъже с дребни подробности относно Пепе само за да спаси доброто име на своя африкански приятел. В такъв случай какво ли не би казал или не би премълчал, за да скрие следите на Амгам?

Спомням си как стоях като зашеметен там в затвора, с очи, втренчени в една жена, която чакаше на опашка. Не можех да помръдна. Сякаш обувките ми бяха пуснали корени. Докато я гледах втренчено, без тя да ме забележи, аз мислено пресъздавах цялата история на Маркъс и Амгам, истинската история, или поне онази част, която Маркъс беше скрил от мен, за да предпази любимата си. Пресъздадох я за миг, като паяжина, изплетена със светкавична бързина.

Виждах как Амгам поема инициативата. Виждах я как убеждава Маркъс да се върне в Лондон — домът на любимия й. Виждах как по-висшият й интелект се опитва да проумее един нов и непознат свят. И да оцелее. Виждах я да стои пред огледалото, разучавайки изкуството на грима, за да скрие твърде светлите си черти. Виждах я преобразена от викторианските рокли, от модата на една епоха, която е задушавала свободата на жените, но от която тя се е възползвала, за да спаси своята. А после? Маркъс е в затвора, а тя не може да разбере защо. Защо хората затваряха човека, който бе спасил човечеството от най-разрушителната раса във вселената?

В този ден изпитах срам, че принадлежа към човешкия род. Амгам оставя всичко, за да дойде в нашия свят. Избира да живее сред нас, едно „нас“, чието въплъщение е Маркъс. А кое е първото, което ние правим? Похищаваме любимия й, затваряме го зад каменни стени. Стени, изградени с по-здрави и големи камъни от всичките, които разделяха човешкия свят от тектонския свят, защото между хората и тектоните имаше само камъни, но между нея и него сега заставаха законите на една империя.

Обля ме студена пот. Да застана лице в лице с Амгам беше най-голямото ми желание на света. Както и последното нещо, което мислех, че ще ми се случи. Мястото беше повече от жалко. Никой не й обръщаше внимание. За посетителите, редящи се на опашка, беше важно единствено да се придвижат с една педя напред. А служителите в затвора, които притежаваха интелект на дресирани бълхи, бяха обучени да търсят пили, а не жени тектонки.

Приближих се към нея, твърдо решен да повдигна воала й. Когато обаче пръстите ми бяха на десет сантиметра от лицето й, се спрях. Ами ако грешах? Ако просто беше една висока жена? Съществуваше и по-страшна възможност: да не греша. Ако беше тя и я разкриех пред всички, последствията щяха да бъдат фатални.

Тя беше толкова погълната от опашката, че едва след секунди видя пръстите ми толкова близо до воала си. Най-после си даде сметка за намеренията ми и изпищя с един по-скоро мъжки глас. Аз се уплаших колкото нея, а може би и повече от нея. Тя отскочи назад и избяга. Хукнах да я преследвам, но преди да изляза от сградата, се разнесе заповеднически глас:

— Господин Томсън! Може ли да знам какво правите?

Понечих да отмина, но Дългия гръб изръмжа едно недвусмислено „Стойте“. Не можех да не се подчиня на толкова директна заповед.

— Винаги съм имал добро мнение за вас, господин Томсън — укори ме той. — Защо искате да го развалите? Знаете ли, че днес допуснахте сериозно провинение? Две провинения! Първо се срещате със затворник, използвайки забранен за вас достъп, а после безпокоите посетителка.

Хората, които носят униформа, колкото и незначителна да е тя, не целят толкова да се спазва законът, колкото да се подчини заподозреният. Най-добрият начин властите да забравят за нас е да се признаем за виновни, така че казах:

— Просто съм объркан. Приемете извиненията ми. — И веднага след това: — Може ли да си тръгна?

Естествено, Дългия гръб стана по-снизходителен.

— Господин Нортън ми каза, че сте били в окопите. Сражавали сте се за страната, това ви прави чест.

— Да, в артилерията. Може ли да си тръгна?

Дългия гръб говореше, с поглед, зареян някъде над главата ми и встрани от нея, сякаш аз бях последното нещо на този свят, което го интересуваше.

— Оръдията са велико оръжие. И предполагам, най-безопасното. Имам предвид разстоянието, на което се намират от врага. Е, не го приемайте като упрек. Раниха ли ви?

— О, не. Според лекарите белите ми дробове вече не са толкова еластични. Ала предполагам, че мога да се смятам за късметлия.

Задържа ме още малко. Докато преди не ме забелязваше, сега се взираше изпитателно в мен с онзи свой поглед на нощен фар. Дългия гръб гледаше всеки човек така, сякаш знаеше нещо лошо за него. После вдигна очи и ме бодна приятелски два пъти по гърдите с палката.

— Този път ще премълчим какво са видели очите ни. Но това неправомерно държане да не се повтаря повече. — Най-после ми посочи изхода с гумената си палка и рече: — Вървете, господин Томсън.

Когато излязох, вече беше твърде късно. На улицата нямаше никого, освен черната и мокра настилка и пустите циментови ъгли.