Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (14)

13

По заповед на Уилям негрите изкопали голям трап и довлекли телата на мъртвите тектони. Хвърляли труповете и ги засипвали с пръст. Било мъчителна операция, защото очите и кожата на тектоните създавали илюзията, че са още живи. Според Маркъс мъртвите негри не стават бели, а само сиви. При тектоните било обратното. Със смъртта твърде бялата им кожа ставала восъчно бяла, а после перлено сива. Би могло да се заключи, че смъртта е еднакво справедлива към всички. Труповете на тектоните обаче запазвали една трудно определима особеност. Полуотворената понякога като на риба уста. Или стъклените очи с вечно вдигнати клепачи и с влажна паяжина в ретината. Часове след това те още гледали плътната синева над Конго, без да искат да разберат, че вече са мъртви и са изгубили правото да гледат човешкото небе. Маркъс се взирал във вцепенените им тела и не можел да повярва, че наистина са мъртви или че някога са били живи.

— От земята дойдоха и в земята се връщат — отбелязал Уилям след последната лопата пръст.

Никой не знаел дали било молитва, ирония или проклятие.

Пепе превел обясненията на негрите от мината: те твърдели, че тектоните се били появили от дупката с шумовете. Носели въжета и куки, с помощта на които се изкачили по стените.

През останалата част от деня Пепе бил по-мълчалив от друг път. Когато привечер Маркъс и той се прибрали в палатката, никой от двамата нямал желание да разговаря. Преди да затвори очи, Маркъс се завил с едно одеяло, което винаги му служело за възглавница. Откакто се намирали в Конго, за пръв път използвал завивка за спане.

— Не знаех, че в Конго може да е студено — забелязал Маркъс, треперейки.

— Не е студ — казал Пепе. — Това е страх.

Малко след това Пепе добавил:

— Това не е за мен. Свърши се.

— Какво искаш да кажеш? — попитал Маркъс.

— Махам се — бил отговорът. — Тази нощ. Ще изчакам Уилям и Ричард да заспят. После ще измъкна хората от мината и ще избягаме.

Маркъс се надигнал.

— Да не си полудял? Не можеш да направиш това.

— Защо не?

Маркъс не знаел как да отговори. Отново легнал. Вперил поглед в тавана на палатката и казал:

— Ти си знаел, нали? Винаги си го знаел. Вие негрите сигурно имате някоя легенда за хората, които живеят в преизподнята.

Пепе обърнал глава към Маркъс. Изглеждал даже развеселен.

— Легенда? За каква легенда говориш? Не знам никаква легенда.

Пепе се разсмял толкова силно, че Маркъс се уплашил да не събуди Уилям и Ричард.

— Не — обяснил Пепе. — Всичко знам от дядо си. Той ми говореше какво е видял. И казваше, че белите винаги се държат еднакво, независимо откъде идват.

Маркъс бил заинтригуван. Обърнал се към Пепе и подпрял главата си с ръка.

— Не разбирам.

— Дядо ми знаеше какво говори. Белите винаги правят едно и също. Първо идват мисионерите и плашат с ада. После идват търговците, които крадат всичко. А после войниците. Всички са лоши, но следващите, които идват, са по-лоши от предишните. Първо дойде господин Тектон, който искаше да ни накара да повярваме в неговия бог. Днес се появиха търговците. Скоро ще се появят войниците. Не искам да съм тук, когато пристигнат.

— А тя?

Пепе се поколебал.

— Навсякъде има странни хора.

— Видя ли какво сториха тектоните с ръцете и краката на онзи човек? — попитал Маркъс.

— Белите са такива — отсъдил Пепе. — Карат ни да работим като носачи и миньори. И забогатяват. — Въздъхнал. — Поне ще имам щастието да отведа събратята си от мината с мен.

— Сега са ти събратя? — подиграл се Маркъс. — Напомням ти, че ти участваше с удоволствие при оковаването им. За бога, Пепе! Намираме се на петстотин мили от което и да е цивилизовано или поне обитавано място. По обратния път ще минеш през селищата, които нападнахме на идване. Имаш само една стара пушка и малко муниции. Никой няма да дойде с теб. И когато те разпознаят, ще те убият. Стига джунглата да не те убие преди това. — Маркъс въздъхнал. — Не го прави, Пепе. Твърдиш, че искаш да освободиш мъжете от мината и да ги отведеш оттук. Сигурен ли си, че няма да те убият при първата възможност, която им се удаде? Не им липсват поводи.

— Може би — отвърнал Пепе. — Но поне ще ме убият те, а не някой друг.

Откъм джунглата се разнесъл животински рев с непозната и вледеняваща красота. Шумовете на джунглата, запалената газена лампа, палатката и взаимната им компания им доставяли истинско удоволствие. Маркъс не искал да се примири с мисълта, че Пепе си тръгва. Завъртял се под одеялото като сърдит любовник.

— Ела с мен — предложил Пепе.

— Не, ще остана тук — отвърнал Маркъс.

Угасили газените лампи. Но не заспали. Пет минути по-късно Пепе се обадил в тъмното.

— Заради нея, нали?

След малко Маркъс отвърнал:

— Уморен съм, Пепе, много съм уморен. Тази нощ ще спя дълбоко. Толкова дълбоко, че няма да чуя нищо.

Не спели. Престрували се, че спят. Три часа по-късно Пепе станал, взел старата си пушка и скъсаната си шапка и преди да излезе от палатката, приближил устни до ухото на Маркъс. И рекъл:

— Du courage, mon petit, du courage.^[1]

И излязъл.

В книгата написах друга версия за сбогуването на Пепе. Каква? Тази, която ми разказа Маркъс: за един непоколебим Пепе, който въпреки молбите на Маркъс остава с него, бори се срещу тектоните, рискува собствения си живот заради него, докато накрая самият Маркъс го принуждава да тръгне, като го заплашва с револвера си. Не му повярвах. Държането на Пепе беше толкова героично, че се превръщаше в карикатура. Така че един ден, когато преглеждахме главата, сплетох пръсти с опрени на масата лакти и казах: „Маркъс, защо ме лъжеш?“ Той се огледа наоколо с колебаещ се, засрамен и по-несигурен от всякога вид.

Аз знаех отговора: лъжеше, за да предпази доброто име на Пепе, на единствения си приятел, когото е имал на света. Може би някой ще попита: щом съм знаел, че лъже, защо съм написал фалшивата версия? Отговорът е: защото ми беше писнало от негрите на доктор Флаг. Нека поне веднъж, казах си аз, един негър да убие тълпи от бели, обратно на това, което глупакът Флаг би те накарал да напишеш. И понеже това не се отразяваше върху структурата на повествованието, си го позволих.

Защо постъпих толкова елементарно? Всъщност втората версия описва най-добрия от всички възможни образи на Пепе. Показва, че Пепе е бил единственият разумен човек на онази поляна.

* * *

Много е изговорено за самотата на осъдения на смърт. Малко е изговорено обаче за самотата на палачите. Маркъс никога нямало да забрави изражението на Уилям и Ричард на следващата сутрин, когато си дали сметка за масовото бягство. Били си представяли всички възможности — опити за убийство, бунтове и кражби, но не и това. Ричард винаги спял с дългата пушка до себе си, все едно му била любовница. Уилям — с револвер под възглавницата. Торбичките със злато били заровени под палатката на Уилям. Никой обаче не искал да им отнеме златото или живота. Никой не искал да забогатее. Нито дори да си отмъсти. Само искали да избягат, нищо повече. А това било извън разбиранията на братята Крейвър.

Маркъс си спомняше колко безлюдна и пуста била поляната онази сутрин. Черните тела вече не изпълвали мината. Гласовете им не нарушавали шумовете на джунглата. Робите без господар са свободни. Господарите без роби са нищо. Били сами.

Огънят от предната вечер още пушел и тлеещата жарава отразявала много добре настроението в лагера. Маркъс и Ричард седели пред гаснещия огън и го гледали апатично. Уилям, който бил встрани, намерил манерката на Пепе. Претеглил я на ръка и после яростно я захвърлил на земята. Маркъс и Ричард не откъсвали очи от жаравата.

— Сега какво? — рекъл Ричард.

— Сега ще ни убият всичките — отвърнал, без да се замисли, Маркъс, който пушел. Дори той самият не знаел, че гласът му можел да прозвучи толкова сурово.

— Да ни убият? — попитал изненадан Ричард. На устните му се появила скептична усмивка. — Кой ще ни убие, като всички са избягали?

Маркъс вдигнал очи от пепелта, погледнал Ричард, извърнал се и се взрял в мината. Ричард разбрал.

— Господи, Господи — проплакал той и закрил очи с ръце.

— Какво става тук? — поискал да знае Уилям, който вече бил забравил за манерката на Пепе.

— Ричард плаче — казал Маркъс с неприсъщ за него суров глас.

Уилям си дал сметка. И го погледнал така, сякаш му казвал: първо Ричард, после ще се заема с теб.

— Хайде, ти си войник! — окуражил го той, като го прегърнал през рамо. — Къде е духът на победата?

Ричард обаче не бил войник, бил развалина. Уилям настоял.

— Ти си офицер на британската империя!

— Това не е провинция на империята — промълвил най-после Ричард. — Това е Конго.

Отговорът се харесал на Уилям. Не можело да се говори с човек, който дори не слуша. Ричард отговарял, а щом някой отговарял, значи можело да бъде убеден.

— Ричард! Какво са те учили във военната академия? Какво се прави в такива случаи?

— Не искаш да разбереш — отвърнал Ричард, който въпреки ограничените си умствени възможности можел да бъде много разсъдлив, — нито един военен инструктор не ни е учил как да отблъскваме нашествие на тектони.

Уилям надал вик. Маркъс имаше много жив спомен за този вик. Спомняше си го по същия начин, както би си спомнил за неочаквано слънчево затъмнение. Бил нов, необичаен глас, нещо средно между човешка амбиция и животинска същност. С него възвестявал притежанието си и обявявал война. Нямало да си тръгне. Нямало да предаде мината. Никога, на никого. Да дойдат, когато искат. Уилям надал този вик и с това все едно излял кофа студена вода върху главата на Ричард.

— Ричард! — настоял той. — Какво трябва да направим? Ти си инженер. Кажи ми какво трябва да направим!

Ричард отворил и затворил уста няколко пъти, без да каже нищо, но Уилям все така стоял пред него и настоявал за отговор.

— Ограда — рекъл Ричард накрая, сякаш четял наръчник с инструкции, написани във въздуха. — Трябва да оградим мравуняка с ограда.

— Ограда?

— Да. Ще построим укрепление, но предназначението му е не да попречи на тектоните да влязат в мината, а да им попречи да излязат от нея.

— Чу го, Маркъс — казал одобрително Уилям. — Отиваме да сечем дървета. Ще ни трябват много дънери. Хайде.

И завел Маркъс в гората, а Ричард останал при мравуняка, за да направи измервания и да възстанови инженерните си познания.

Уилям и Маркъс започнали да секат дървета. Не трябвало да бъдат нито твърде големи, нито твърде малки. Търсели дънери между два и три метра, достатъчно високи, за да не могат да бъдат прескочени, когато направят оградата, но и да не бъдат твърде обемисти, за да могат да ги завлекат до мравуняка. Въоръжени с брадви, двамата работели много близо един до друг. Уилям казал:

— Отдавна не си на наша страна. Не си прави труда да отричаш: знам го. Но не разбирам защо. Защо, Маркъс? Заради пари ли е? Смяташ, че заслужаваш повече?

Маркъс мълчал. Уилям продължил:

— Наистина ли смяташ, че не мислим за теб? Не бъди глупав, ще те възнаградим. Ще се върнеш по-богат, отколкото голтак като теб би могъл и да мечтае. Ние от семейство Крейвър никога не изоставяме прислугата.

След като поваляли дърветата, окастряли клоните им, за да стане оградата плътна. Маркъс продължавал упорито да мълчи.

— Значи не е заради пари — заключил Уилям.

Завързали няколко дънера и после всеки метнал на рамо по един край на въжето, за да ги теглят. В последния момент обаче Уилям оставил Маркъс да тегли сам целия товар. Той вървял до него, сякаш бил водач на мулета.

— Заради негрите ли е? Нима зад тази циганска кожа се крие дух на филантроп? Не, не е това. Сега вече няма негри. А ти си по-унил от всякога. Тогава защо?

Маркъс струпвал дънерите близо до мравуняка. Амгам седяла пред палатката с кръстосани крака. Уилям спрял. Сивите му зеници били като оловни монети.

— Заради нея е — досетил се той накрая. — Заради нея.

Уилям бил смаян. Погледът му се местел от Маркъс към Амгам и от Амгам към Маркъс. Било му трудно да направи връзка между двамата. Човек като него рядко намирал повод да се учудва.

— Заради нея — повтарял той, — заради нея е.

* * *

В продължение на пет дни и пет нощи тримата англичани строяли малкото укрепление. Колкото и трудна обаче да била задачата, Уилям не забравял за чувствата, които бил разкрил у Маркъс.

Строителните работи започнал Ричард. Той забил един кол до самия мравуняк. От кола излизало въже, дълго четири метра, а на другия край на въжето бил завързан друг кол. Той опънал въжето и обиколил мравуняка, като дращел по земята с върха на втория кол. Въжето служело за радиус, а колът на Ричард браздял земята като рало. Така отбелязал кръг. Уилям и Маркъс копаели браздата, която Ричард бил прокарал, и поставяли в издълбания ров дънерите. Забивали ги вертикално, закрепвали ги добре и ги привързвали един за друг с въжета.

Издигали здрава стена. Използвали кирки, лопати, брадви и чукове. Страхували се и работели с преметнати на гърбовете пушки. Прикладът затруднявал работата им. Ремъкът, кръстосан на гърдите, им пречел. От устата им излизали проклятия, а на ръцете — драскотини и пришки. Никога не били предполагали, че един толкова елементарен на пръв поглед строеж изисква толкова усилия. Нощем продължавали работата, като си светели с три газени лампи, които умножавали сенките по три. Все едно че били девет души.

Уилям и Ричард непрестанно мислели как да направят оградата по-висока, по-здрава, по-плътна. И докато прилагали техническите знания, пренебрегвали напълно толкова очевидните логични доводи: че оградата е лудост и че всеки поне малко здравомислещ човек щял да се махне оттам.

Имало един момент, в който Маркъс за малко щял да изкрещи, да каже „стига“. Нима не виждали? Никаква ограда нямало да спре тектоните. Оставил инструментите и се запътил с твърда крачка към Ричард. Той бил по-слабото звено от братята Крейвър. Може би ако го поразтърсел, щял да се осъзнае. Ричард работел до огъня. Изглаждал с мачете грапавините по дънерите, предназначени за оградата.

— Искаш ли нещо, Маркъс? — попитал Ричард, като го видял.

Преди обаче да изкаже мнението си за абсурдната стена, Маркъс направил една спонтанна забележка:

— Не, Ричард, не така — казал той. — Не режи клоните в горната част на дънера. Само ги подкъси и ги заостри. Така ще си одраскат ръцете, ако решат да се качват.

— Прав си! — признал Ричард. — Много хубава идея. Добре си го измислил, Маркъс!

От този момент нататък престанал да се противопоставя. Похвалите на Ричард по парадоксален начин накарали Маркъс да приеме присърце работата. Фактът, че бил изказал забележка по един дребен аспект от издигането на оградата, предполагал, че по принцип я одобрява като цяло. А Ричард, който бил толкова уплашен, че щял да приеме каквато и да е помощ, независимо откъде идвала тя, от този момент започнал да се съветва с него за всяка подробност с изключителна любезност. И така, без да разбере много добре как, Маркъс не успял да изрази несъгласието си с оградата. Хората невинаги умеят да дадат израз на мислите си, а в някои случаи липсата на дар слово може да подкопае твърдостта на характера.

През всичките тези дни успял само веднъж да се види с Амгам. Възползвал се от една дребна злополука по време на работа, когато върхът на един кол оставил дълга, но повърхностна рана на ръката му. Той напуснал строежа, за да промие раната. Като го видяла, Амгам отишла да му помогне.

Стояли прави до една палатка. Маркъс излял водата от една манерка върху раната. Тя му подала бинтовете. Ръцете им се допрели. Маркъс обаче знаел, че Уилям не откъсва очи от тях. Тя също знаела това. Могла да изрази любовта си единствено с леко стискане на ръката. Шестте й пръста се задържали върху ръката на Маркъс няколко секунди в повече. Човек би казал, че допирът е бил твърде повърхностен. В действителност обаче не било така.

Той не бил сам на този свят. Кехлибарените й очи мислели за него. От този допир, при който усетил свръхчовешката й топлина, той разбрал, че Амгам мислела само за едно: как да се освободят.

С изключение на този епизод те посвещавали цялото си време на строежа на оградата. Работели непрекъснато и една нощ, седмица по-късно, когато стената вече се извисявала в цялото си великолепие, с онази безспорна красота, която притежават човешките творения, издигнати сред най-дивата природа, Амгам се приближила до нея.

Нощта била особено прохладна и влажна. Хиляди насекоми пърхали във въздуха с малките си крила. Около мравуняка вече се издигала идеално построена стена от дънери. Дори имала вратичка, която се отваряла като подвижен мост. Ако си представим оградата като циферблат на часовник, то входът се намирал на мястото на шест часа. От двете страни на подвижния мост, съответно на местата на пет и на седем часа, били построени наблюдателници, от които можело да се наблюдава мравунякът, и амбразури, през които да провират дулата на пушките. На мястото на дванайсет часа имало трети пункт за стрелба. Идеята на Ричард била да се създаде система от кръстосан огън, така че нашествениците да бъдат повалени веднага щом се появят от мравуняка.

Амгам влязла във вътрешното пространство на оградата. Никой не се противопоставил на това. Били капнали от работата през деня и я оставили да прави каквото си иска. Влезли подир нея. Гледали я, докато наблюдавала стената. Внезапно, без да знаят добре защо, мнението на Амгам се било превърнало в нещо много важно.

Три газени лампи, поставени на равни разстояния една от друга върху амбразурите, осветявали вътрешното пространство. Студеният им блясък рисувал удължени и изкривени сенки. Деветте сенки, дванайсет, ако броим и тази на Амгам, спрели. Тя най-после била разбрала, че целта на конструкцията е чисто военна. Приближила се до мравуняка. Така виждала стената от перспективата на евентуален нападател, който се появява от дълбините. Маркъс, Уилям и Ричард не откъсвали очи от нея. И накрая Амгам направила един жест.

Нямало нужда от думи. И тримата разбрали. Не било толкова жест, колкото цялостно отпадане на тялото, тъга на човек, който е зрител. Всички разбрали, че Амгам изпитва непознато за тях тримата чувство: чужда болка, също както ние изпитваме чужд срам.

Ричард бил най-разстроен.

— Някой да я отведе оттук — скимтял той с плачлив глас. — Моля ви, нека някой я отведе.

Никой не го слушал и накрая я отвел той. Уилям и Маркъс останали сами, един срещу друг, до мравуняка. Трите газени лампи издавали лек шум на освободен газ, който се смесвал с нощните звуци на джунглата. Сега, когато Уилям знаел за чувствата му към Амгам, можел да ги използва като още едно оръжие срещу Маркъс. В онази нощ обаче Уилям сякаш бил друг човек.

Уморен, Маркъс седнал и се облегнал на оградата. Пред погледа му се изпречили краката на Уилям, обути във вечните бели панталони.

— Тя изпълзя от недрата на земята… подобно на червеите… а ти я обичаш… обичаш я…

Не говорел презрително. По-скоро говорел като човек, който се опитва да реши кръстословица в „Таймс“ на глас. Уилям грабнал газената лампа, около която кръжали насекоми и нощни пеперуди. Поставил я на земята между двамата и се навел. Уловил с два пръста една от най-големите пеперуди, с бели криле. Пуснал я в отвора на лампата. Тя пламнала като хартиена комета. Не откъсвал поглед от горящото насекомо.

— Кажи ми, Маркъс Гарви, какво харесваш у нея? Искам да знам.

Уилям го бил разкрил, било безполезно да се крие повече. А и нямал сили да започва словесен дуел с толкова по-образован от него човек. Там горе Млечният път приличал на гръбначен стълб, прорязващ небето.

— Харесва ми да я докосвам — рекъл.

Очите на Уилям никога досега не били приличали толкова на очи на акула. А в очите на акулата любов няма. В онази нощ обаче очите му съзнавали безпомощността си да бъдат друго нещо. Уилям си отишъл. В палатката си, при нея. Сигурно щял да я насили със студенината на учен, който провежда експерименти с лабораторни мишки. Именно този парадокс отдалечавал Уилям Крейвър от човешкия род — може би е искал да стигне до любовта, но единственият път, който познавал, бил насилието.

Малко по-късно Ричард дошъл при Маркъс, който още лежал по гръб. Ричард бил най-уплашен от всички. Или пък най-малко умеел да крие страха си. Запалили по цигара. Мислите на Маркъс се реели в приказното, осеяно със звезди небе, и Ричард казал:

— Не обичам да гледам звездите, защото имам чувството, че те са по-близо до дома, отколкото ние.

Маркъс се надигнал и седнал. После неволно погледнал към палатката на Уилям. Какво ли ставало вътре? Не искал да знае, не искал да мрази Уилям повече, отколкото вече се бил научил да го мрази. И докато се взирал в зеленикавия плат на палатката, през ума му минала една мисъл: никога едно толкова обичливо и едно толкова противно същество не са били толкова свързани. Все едно да поставиш абсолютното добро и абсолютното зло в една бутилка. Маркъс затворил очи. Не, определено не желаел да знае какво става там вътре.

— Нека ти разкажа една стара семейна история — казал Ричард. — Когато бяхме деца, някой ни подари едно коте. Единственото нещо, което го различаваше от другите котки, беше бялото връхче на опашката му. Уилям си играеше много с него. Баща ми също. Това ме изненадваше, защото бях свикнал да го виждам много сериозен. Майка ми вече беше повалена от болестта, която щеше да я отведе в гроба, и това котенце ни развеселяваше много. Един ден го намерихме умряло в градината. Навсякъде имаше кръв. Ако човек се взреше добре, щеше да забележи, че тялото беше разрязано на две съвършено еднакви половини. Баща ми каза, че го премазало колелото на една кола. Но колелото на никаква кола не беше разрязало котето като с гилотина. Беше удар с брадва. Всъщност бяха два удара. Дори едно дете може да борави с брадва.

Ричард въздъхнал:

— Спомням си друг ден. Вечеряхме. Уилям ни обясни откритието, което току-що бил направил. Казваше, че чувствата не са като мненията, защото човек може да промени мнението си, когато поиска, но е невъзможно да изпитваш едно чувство, ако чувството не желае да го изпитваш. Същата вечер чух баща ми да говори с майка ми. За Уилям. Каза, че Уилям прилича на изключителна книга. Но че добрият Господ е забравил да напише точките, запетайките и ударенията в тази изключителна книга. Майка ми го попита: „Искаш да кажеш, че момчето изпитва лоши чувства?“ А баща ми отговори: „Не, скъпа, още по-лошо — казвам, че няма чувства“.

Фактът, че Ричард споделял такива неща с Маркъс, може би бил признак за слабост на духа и Маркъс би трябвало да се възползва от тази възможност, за да го накара да си възвърне здравия разум. Не. Маркъс не пропуснал никаква възможност поради простия факт, че такава никога не му се предоставила. Ричард бил твърде зависим от брат си, за да му се противопостави. В критични моменти се подчинявал напълно на неговата воля. А можело ли човек да си представи по-критичен момент от този?

На следващата сутрин започнал последният етап от всякакъв човешки живот на онази проклета поляна. За Уилям не съществувало никакво противоречие между целите и обстоятелствата. След като отбраната била готова, той не виждал никаква причина да преустановят извличането на злато. Денят протичал така: Маркъс копаел в мината и пълнел с пръст една голяма плетена кошница. Горе Уилям издърпвал с въже кошницата. Вземал я на ръце, прекосявал вратата в оградата и се отправял към коритото за промиване, където изпразвал съдържанието й. Ричард пък отделял пръстта от златото. Уилям се връщал към отвора на мината. През това време Маркъс бил напълнил нова кошница. Уилям спускал празната и изваждал пълната.

Мината се била превърнала в огромно сводесто пространство. Поне за сам човек. На обяд сноп слънчеви лъчи прониквал през отвора на мравуняка и падал отвесно като светлина от театрален прожектор. През останалото време газените лампи, окачени на гредите, едвам осветявали повърхността, но не и стените в дълбочина.

Преди сто черни тела изпълвали мината. Сега, когато била празна, гласът на Маркъс ехтял из сферичното пространство. В промеждутъците отварял плоското шише с уиски и отпивал по глътка, а скърцането на капачката се умножавало безброй пъти. Когато това ставало, той неволно се оглеждал. Имал чувството, че тунелите са телескопи от друг свят. И че са насочени право към него. Тук се чувствам длъжен да кажа, че това, което най-много ме впечатляваше от онзи период — като оставим настрана моралните оценки, — беше фигурата на Уилям Крейвър. Каква изключителна сила на волята, способна да се противопостави и да се опълчи на всички закони на вселената!

Защо го е направил? Дори вече е нямал миньори. Ричард може да е бил пълен с пороци, но Уилям е бил твърде умен. Тогава защо е останал?

Мисля, че го е подтиквал един мощен, но скрит дълбоко импулс. В дързостта на Уилям имало тайно желание да полети в пропастта. Той е бил убиец. И сега, за пръв път в живота си, заемал мястото на жертвата.

Ще ви разкажа приказка: една гладна змия се приближава към едно птиченце, птиченцето вижда, че змията идва. Защо птиченцето не бяга?

Защото иска да знае как свършва приказката.