Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (19)

18

При нападението на тектона Маркъс изгубил съзнание. Или по-скоро халюцинирал. Кислородът във въздуха не достигал, а и тектонът продължавал да го удря с явното намерение да му счупи главата. Маркъс започнал да бълнува. Чувство за вина и спомени се смесили и удрящият го тектон, който го бил възседнал и бил притиснал гърдите му с крака, вече не бил тектон. Бил мечокът Пепе, който се връщал от отвъдното гневен, защото го бил предал на властите на уелското село. Мечокът Пепе казвал: „Знаеш ли какво ми сториха, Маркъс? Искаш ли да ти кажа как използват инструментите на една кланица върху тялото на мечка?“ И веднага след това мечокът Пепе се превръщал в Годфроа и питал: „Знаеш ли какво ми сториха, Маркъс? Искаш ли да знаеш как се отнасят тектоните с пленниците си?“

— Не! — извикал Маркъс. — Не съм те предал, Пепе! Отведоха те, защото мама беше умряла! Аз бях само едно дете, не можах да се противопоставя!

Тектонът, който се борел с Маркъс, спрял да го удря. Дори неговото любопитство се събудило, като чул толкова тъжния и отчаян, толкова не на място тон. Прекратил ударите, за да огледа жертвата си с вида на ловец, който не успява да разпознае плячката, която е уловил. Това предоставило скъпоценни секунди на Маркъс. Високо горе, зад тектона, видял надничащите глави на Уилям и Ричард. И докато плюел мехурчета кръв, той извикал:

— Стреляйте! За бога, стреляйте!

Ричард се решил да рискува. И като по чудо куршумът се забил в гърба на тектона. Лицето му се сгърчило в гримаса, изразяваща по-скоро изненада, отколкото болка, и той се строполил върху Маркъс като повалено дърво.

Маркъс още не бил в безопасност. Бил затиснат от тектона и каменната му броня. Дишал с мъка, не можел да се освободи от трупа върху себе си. А последните сантиметри от фитила вече догаряли. Маркъс се опитал да избута мъртвеца. Ръцете му напипали орнаменти с геометрична форма върху предницата на ризницата. Тялото на мъртвеца обаче не помръднало дори с педя. Изстенал.

— Можеш да го направиш, Маркъс! Отмести го от себе си!

Бил гласът на Уилям. Ричард бил изгубил всякакво присъствие на духа и не можел да го подкрепи дори морално. Уилям насърчил Маркъс.

— Забий лакти в земята и бутай! Бутай!

И Маркъс успял някак си да го направи. Не избутал туловището на тектона, а по-скоро се плъзнал под него. Потърсил пръскащия искри фитил. Бил обаче полузаслепен. Кръвта покривала лицето му като течна маска. Гъста червена пелена закривала тъмната вътрешност на мината. Тектонът бил разцепил веждите му и струи кръв се стичали в очите му и оцветявали всичко в червено. Отгоре Уилям му викал да угаси фитила.

Трябвало да търси динамита, ориентирайки се по пращенето на горящия фитил. Запълзял и заопипвал земята, докато изведнъж усетил парване по ръката си. Едва ли друг човек се е чувствал толкова щастлив, че се е опарил.

Следващите му действия били почти машинални. Маркъс избърсал кръвта от лицето си. После, вече по-спокоен, изтръгнал полуизгорелия фитил и го заместил с друг, по-дълъг. Наострил уши: в дъното на тунела можело да се чуе шептенето на тектони. Нашествениците използвали тунела за укритие, така както били предвидили братята Крейвър. Маркъс запалил новия фитил и със сетни сили хвърлил заряда в отвора. Тунелът завивал и после тръгвал надолу.

След като хвърлил динамита, Маркъс отскочил назад. Докато се изкачвал по стълбата, можел да прочете по лицето на Уилям желанието му да го блъсне, да го остави вътре завинаги. Още една ръка обаче придържала стълбата с неподозирана твърдост: била ръката на Ричард.

Динамитът избухнал със закъснение и когато това станало, имали чувството, че избухва на голяма дълбочина. До тях достигнал трясък и някакво глухо ехо. В продължение на няколко секунди краката на англичаните треперели, сякаш в обувките си имали рояци пчели. После забелязали първите признаци, че всичко е свършило: от джунглата, обграждаща ги от всички страни, се чували шумовете на животинския свят, който се събуждал.

— Браво! — казал въодушевено Ричард, като тупал одобрително Маркъс по гърба. — Браво, момче! Днес беше чудесен!

В отговор Маркъс получил пристъп на нервен смях. Братята Крейвър разбрали причината едва когато Маркъс им посочил лицата: пушекът, излизащ от мината, бил изцапал лицата им в черно. Приличали на коминочистачи. Или на зулуси. Особено Уилям, винаги толкова бял, а сега черен, включително ризата му.

След смеха Маркъс почувствал непреодолима умора. Не бил спал вече цяло денонощие. Краката му се подкосили и той се свлякъл на колене. Уилям вече бил забравил за него.

— Да, жалко, че експлозиите са разрушили подпорите — казал той, като надникнал през отвора на мината. — Таванът може да падне върху нас. Трябва да изградим всичко наново.

Ричард обаче му възразил с леден глас.

— Господи… Все още ли мислиш за злато? Как е възможно, Уилям?

На Маркъс му направило впечатление, че Ричард, че човек като Ричард бил способен да изрази толкова ясна и дълбока мисъл. Бил обаче твърде изтощен, за да разсъждава. Имал нужда от сън. Отдалечил се от Уилям и Ричард, които спорели и викали. Този път Ричард не отстъпвал, сякаш преживяното му вдъхвало сили, за да се противопостави на брат си. Маркъс можел да се възползва от суматохата и да отиде в палатката на Амгам. Не, нямал сили дори за това. Едва стигнал до огнището в лагера и се отпуснал изтощен на земята.

Затворил очи. Една от бузите му се опирала в червеникавия пясък, този толкова ситен африкански пясък, сякаш го били пресели през сито с хиляди дупчици. Допирът бил много приятен. От оградата до него достигали ругатните, които Уилям и Ричард взаимно си отправяли. Маркъс едва сега откривал, че да стоиш настрани от една свада може да доставя наслада. И така, докато се наслаждавал на това блажено полусъзнателно състояние, мислите му за пореден път се върнали към нея, към Амгам.

Какво е искала да каже предния ден, докато пишела онези знаци върху пясъка? Маркъс не знаел да чете, още по-малко на езика на тектоните. Амгам била много умна жена, познавала недостатъците на любимия си. Защо е допуснала глупостта да пише онези знаци? Изминали няколко минути. В ума на Маркъс проблеснала светлина. Глупавият бил той. Амгам никога не би допуснала подобна грешка. Амгам не е написала нищо. Рисувала е. Маркъс напрегнал паметта си. Било рисунка на някакво подобие на паяжина с център и точки, отдалечени от центъра. Какво можело да означава?

Боже мой, помислил си Маркъс, ами ако Амгам е искала да изобрази метода, по който тектоните копаели? И ако онези барабани, които отеквали под земята, онези нападения по двойки са били само отвличаща вниманието маневра, докато те копаели на друго място? И ако са искали да заглушат шума, който вдигали, докато дълбаели други тунели, за да ги нападнат в гръб?

Отворил очи. Огнището на лагера заемало цялото му зрително поле. Внезапно огнището изчезнало, потънало, сякаш го бил погълнал водовъртеж. Пред него се появила дупка, която се разширявала. Маркъс имал чувството, че тази част на поляната била горното отделение на пясъчен часовник и че бил настъпил моментът пясъкът да премине в долното отделение.

Всичко станало много бързо. Мигове след като дупката се отворила, тектоните наизлезли като бели сенки, движещи се със светкавична бързина. Приличали на гущери с човешки ръст. Един тичал надясно, друг наляво, следващите също, за да не станат лесна мишена за куршумите. Маркъс едва имал време да извика с цяло гърло:

— Тееектоони! — И побягнал към оградата.

Уилям и Ричард забелязали новата заплаха.

— Да влезем! — предложил Уилям. — Да се скрием вътре!

Предлагал да сменят отбранителната позиция и тримата да се укрият във вътрешното пространство на оградата. Било отчаяно предложение. Маркъс застинал на място. Не, не можел да понесе мисълта да се върне там вътре. И вместо да отиде с Крейвър, той побягнал. Отдалечил се от оградата и се отправил към джунглата.

Тичал дълго. Страхът се бил загнездил в коленете му. Тичал ли, тичал. Точно когато стигнал до края на поляната, се спънал и паднал. Погледнал назад.

Уилям и Ричард се били укрили зад оградата и стреляли през амбразурите като обезумели, без да си правят труда да се прицелват. Маркъс видял също няколко тектони да изкачват оградата. Един от тях, явно много ловък, пълзял по земята извън зрителното поле на Ричард. Промъкнал се под пушката му и хванал дулото с две ръце. Ричард успял да издърпа оръжието. Уилям и Ричард били принудени да се бият, опрели гръб един в друг в средата на ограденото пространство, до самия мравуняк, и да стрелят по всеки тектон, осмелил се да изкачи дървената ограда. Ричард крещял.

Това вече не било негова кауза. Маркъс вече не бил човек, бил само един заек. Не го интересувало нищо и никой. Тектон! Бягай, бягай, за да си спасиш живота, Маркъс Гарви, бягай!

Хиляди клони го шибали по лицето и краката. Спрял под едно дърво едва когато вече не можел да направи нито крачка повече. Свил се в ъгъла между дънера и коренището и кръстосал ръце върху коленете си. От поляната достигали шумовете от битката. Все още се чували изстрели и викове. Уилям и Ричард се насърчавали взаимно. Заповедите на тектоните звучали страховито. На какво приличали гласовете на тектоните? Никога не бил чувал нищо подобно.

Не знаел какво да прави. Треперел целият, подобно на луд след ледена баня. Хванал с ръце главата си и затворил очи. От време на време стрелбата и виковете се усилвали. Друг път пукотевиците се прекратявали, сякаш всичко било свършило, но скоро отново прозвучавали с възобновена сила. Братята Крейвър сигурно използвали патроните като ръчни бомби, защото се чували и експлозии. По едно време Маркъс отворил очи. И видял пред себе си един мъж.

Бил извънредно нисък, с черна кожа с червеникави нюанси. Облеклото му се състояло само от кора от дърво, която покривала гениталите му. Носел копие. Не изглеждал обаче агресивен. Бил съвсем друг вид човек. При това един недоумяващ човек. Гледал Маркъс строго, после в посока към шумовете от поляната, и когато отново поглеждал Маркъс, все едно искал обяснения от него.

Маркъс разбрал, че за този мъж тектоните и англичаните са едно и също. За този мъж нямало разлика между Маркъс и братята Крейвър, между братята Крейвър и тектоните. За онзи малък мъж имало само една неразбираема битка и неприятни шумове. Отново се втренчил в Маркъс с очи, преливащи от презрение, и го попитал за сетен път: кажи ми какво е всичко това?

Маркъс не проронил нито дума. Зъбите му тракали като кастанети. Само треперел, сгушен в подножието на дървото. Малкият човек се обърнал и си отишъл. Движел се като котките: без да поглежда назад и без да вдига шум.

Битката продължавала. Маркъс мислел, че никога няма да свърши. Внезапно обаче изстрелите, виковете и експлозиите секнали. Първо настъпила пълна тишина, а после отново се разнесъл накъсаният ритъм от шумове на джунглата.

И какво направил Маркъс, когато дошъл на себе си? Върнал се на поляната. Когато го попитах за причините, породили подобна безсмислена постъпка, той не можа да ми отговори.

Какво безумие. Щях да разбера, ако Маркъс бе останал в лагера, за да се бие, и разбирах, че е избягал под въздействието на паниката. Не разбирах обаче това доброволно завръщане към ужаса. Вече бил видял, че положението на братята Крейвър е безнадеждно. Бил видял тектоните да влизат в ограденото пространство, преодолявайки последната отбранителна позиция. И въпреки това се върнал на поляната.

Настоях, исках да разбера реакцията му. Съществуваха обаче много моменти, които Маркъс не можеше да обясни. Млъкваше, загубил дар слово пред значимостта на събитията, които ми разказваше. Никога не го упрекнах за мълчанията и за колебанията му. Напротив, опитвах се да го насърча да говори. Често трябваше да следвам главната нишка на разказа му слепешком. Можех да разбера болката, която му причиняваше припомнянето на събитията, разиграли се в Конго. При това самият той се намираше в отчаяно положение — беше затворник и го очакваше смъртно наказание. От друга страна, случаят на Маркъс беше пример за човек, надраснат от собствения му опит. Всеки може да преживее лавина, война, разочарование. Не всеки обаче е способен да опише една лавина, една война, едно разочарование. Още по-малко нещастник като Маркъс Гарви. А отгоре на всичко аз исках от него да въведе логически ред в един свят, привидно лишен от логика.

И така, защо Маркъс Гарви се е върнал на поляната? След като го разпитах, успях да стигна до едно-единствено заключение.

Знаел ли е Маркъс какво го очаква? Отговорът ми е „да“, знаел е. Това е напълно сигурно, както е сигурно, че бил неразривно свързан с Амгам и вече не можел да я изостави, каквото и да става. За да се разбере постъпката на Маркъс, имаше само един логичен отговор: в някои неща, като любовта, няма логика. Любовта не може да се сравнява с рационалността на един компас.

Маркъс отместил последните клони, които го отделяли от поляната. Денят гаснел. Слънцето се било превърнало в оранжева топка, която танцувала над короните на дърветата. Уилям и Ричард били живи — седели на земята с гръб един към друг, с наведени глави и надзиравани от един тек-тон. Лицата им все още били черни от пушека и барута по време на битката. Имало нещо противоестествено в гледката на претърпелите поражение двама братя. Те били обладани от ярост души, безмилостен бич. Били родени, за да побеждават, за да опожаряват света. А сега седели беззащитни, сразени от непредвидена стихия. Като факли под дъжда.

Видял около седем тектони, които си почивали до палатките. Друг тектон, който бил по-близо и с гръб към него, стоял прав. Тектоните имали овален череп, но черепът на този бил конусовиден като куршум. Бил висок над два метра. На светлината на залязващото слънце сянката му била дълга като на жираф. Държал каската със сгъната в лакътя ръка и гледал в слънцето с вирната напред брадичка. Начинът, по който държал каската, му придавал аристократична елегантност. Бил живо въплъщение на идеалния офицер: строен, с изпънат като струна гръб. Току-що бил преживял ужасна битка, но бронята му отново била чиста. Дори имал време да се заинтересува от слънцето. И изглеждал така, сякаш искал да го всмуче в себе си.

Изведнъж тектонът се обърнал. Видял Маркъс. Лицето му било като на кон, едро и с длъгнести бузи. Сега, когато бил с гръб към слънцето, зениците на огромните му котешки очи се разширили с невероятна бързина. Ала не го нападнал. Напротив. Приближил се до Маркъс бавно и със свободната си ръка го хванал за лакътя. Завел го при Уилям и Ричард. Направил го без никаква враждебност, като човек, който помага на слепец да прекоси улицата. Маркъс не оказал съпротива. Дори се учудил на собствената си покорност. Непрекъснато въртял глава наляво и надясно, търсейки Амгам. Не я видял. Тектонът го накарал да седне при братята Крейвър. Отдръпнал се на няколко крачки и отново потънал в съзерцание на слънцето.

— Тя къде е? — попитал Маркъс.

— А ти къде беше? — отвърнал Уилям.

— Ние сме военнопленници и трябва да ни смятат за такива — разсъждавал Ричард. — Съществуват международни договори.

Маркъс го чул и дълго време не можел да мисли за нищо друго. Как можело човек като Ричард Крейвър да иска да се отнасят към него като към военнопленник? Ричард не разбирал нищо. А може би не желаел да разбере.

През целия ден тектоните само почивали и разглеждали плячката. Маркъс разбрал, че много малко тектони били оцелели от куршумите и динамита. Преброил ги: пет, шест, седем. Седем, само седем.

Когато се здрачило обаче, седемте тектони се приближили до пленниците. Елегантният офицер казал нещо. Останалите започнали да ги удрят с крака и юмруци. В началото несъмнено ставало дума за отмъщение заради всички убити тектони. Англичаните нищо не можели да направят, освен да прикриват главата и гениталите си в очакване боят да спре. Той обаче не спирал. Уилям, Ричард и Маркъс се намирали в кръга, образуван от тектоните, които яростно ги удряли. Постепенно ударите станали по-равномерни. Маркъс забелязал, че офицерът повтарял някакви звуци. Това вече не било наказание. Тектоните искали да превърнат ударите в универсален език. Видял, че офицерът сочел телата им с дългия си и тънък пръст. Какво се опитвал да им каже?

Болката е добър учител. Маркъс си свалил ризата. Като награда тектоните прекратили боя.

— Съблечете си дрехите! — казал Маркъс.

Послушали го. Докато си сваляли някоя дреха, не ги удряли. Ако обаче спирали, ударите се възобновявали. Съблекли дори долните си дрехи. До момента Маркъс бил виждал само загорелите от слънцето ръце и врат на Ричард. Сега откривал, че кожата му е розова като на прасенце. Тектоните се разсмели.

Шепа смеещи се тектони било ужасяваща гледка. Бели като брашно, смъртнобледи лица, които стояли около тях и се смеели с грачещ смях. Устните на тектоните били много по-тънки от устните на англичаните. А зъбите им много често били жълтеникави. Сочели между краката на тримата англичани и се кикотели. Смеховете им били смесица от завист, ирония и сарказъм в равни части. Смеели се и придружавали смеховете си с вой, като вълци, виещи срещу луната. Пленниците прикривали с ръце гениталите си, но мъчителите им ги отстранявали, за да могат да виждат добре повода за смеховете си. Накрая ги принудили с удари да поставят ръце на тила.

— Защо трябва да търпим това? — възкликнал Ричард. — Ние сме англичани.

— Не върши глупости — предупредил го Уилям. — Съблечи си дрехите.

Най-абсурдното било, че Ричард вече бил напълно гол с изключение на вълнените си чорапи, хванати на пищяла със сребърни жартиери. Тези жартиери му стрували живота.

Металните жартиери се харесали много на един от тектоните и той се навел, за да му ги свали. Вбесен, Ричард ритнал крадеца в носа. Останалите тектони се нахвърлили върху него. Ричард оказал съпротива. Ръцете му от време на време се подавали от мелето от облицовани с камъни униформи. След малко се чуло хрущене, шум като от счупени орехи. Било коляното на Ричард. Това сложило край на съпротивата му и тектоните изоставили жертвата си, която стенела и се гърчела върху червеникавия пясък. Уилям и Маркъс не могли да му помогнат: тектоните поставили пред краката им някакви предмети с формата на половин яйце. Напомняли черупките на огромните костенурки в южните морета. Вътрешността им, покрита с плат, служела за носене на багаж. От двете страни висели черни кожени ремъци. Маркъс и Уилям гледали черупките, без да знаят какво да правят. Удари. Завързали черупките на гърба си, сякаш били раници. Ударите престанали.

Тектоните отново се заинтересували от Ричард. Двама от тях разглеждали раненото коляно така, както се разглежда крака на някой кон.

— Изправи се, Ричард, изправи се! — извикал Маркъс, без да си маха ръцете от тила.

— Не мога! — скимтял той. — Коляното ми е счупено.

— Можеш да ходиш! Трябва да ходиш! — настоял Маркъс.

Уилям разбрал и подкрепил Маркъс.

— Хайде, Ричард! Метни една черупка на гърба си и върви!

Един тектон извадил нож с много широко и късо острие.

Ричард го видял.

— Добре съм! — изкрещял той. — Чувате ли ме? Никога не съм бил толкова добре!

Какво е Конго? Конго не е място. Конго е другата страна на вселената. И измежду всички възможни страни, носещи името Конго, има със сигурност едно Конго, посветено на изкуплението. Разбрал ли го е Ричард Крейвър, преди да умре? Тектонът забил ножа в тила му.

Сигурно засегнал някой нерв, защото Ричард изпружил крака и ръце, сякаш бил подложен на силен електрически ток. Крайниците му изглеждали като вдървени. Но не умирал. Все още не. Тектонът го доубил с неумели удари с ножа. Вторият тектон смъмрил палача за несръчността му. Конвулсиите на Ричард се засилили. Бил забелил очи, а едрото му тяло се мятало и гърчело. Били необходими още два-три удара с ножа.

После тектоните заблъскали англичаните. Нямало съмнение относно съдбата, която ги очаквала: вътрешността на мината. Маркъс и Уилям се спуснали по стълбата, а тектоните по въжетата, които висели от отвора. Когато всички слезли в мината, двама тектони се пъхнали в единия тунел с главата напред. Други тектони поставили черупката на Маркъс в същия тунел. С мимики му показали какво искат от него: да влезе и да пълзи напред, като бута черупката пред себе си. Маркъс не можел да повярва на това, което правели с тях. Възпротивил се. Никога нямало да влезе вътре, никога. Усетил ръце по цялото си тяло; едни извивали китките му, други го държали за тила, опитвайки се да го накарат да наведе глава. Маркъс се съпротивлявал като луд в усмирителна риза. Една палка го ударила по устните. Изплюл счупени зъби и кръв към нападателите си. Нямало да влезе! И докато се борел, се появила тя, Амгам.

Тектоните я посрещнали мълчаливо. Все още носела белите панталони и бялата риза на Уилям. Приближила се към него. Тектоните прекратили ударите и наблюдавали сцената с престорено безразличие. Маркъс отгатнал, че я приемали без особен ентусиазъм. Тя била една от тях и в същото време напълно различна от тях. Видял също, че високият и строен офицер й оказва голямо внимание. Спрял я любезно с ръка и започнал да я разпитва, сякаш били стари познати. Тонът на гласа му бил мек, нейните отговори — не. Маркъс никога не би предположил, че един мъж тектон може да говори толкова нежно. Ръката му все така пречела на Амгам да се приближи до Маркъс. Нещо го боднало под лъжичката: дори безнадеждното му положение не му попречило да си даде сметка, че офицерът и Амгам са идеална двойка. Уилям стоял с наведена глава. Пред него била жената, която държал като затворничка нощ след нощ. Една нейна дума, и тектоните щели да му изтръгнат крайниците един по един и много бавно. Тя обаче дори не го забелязала. Вниманието й било насочено към Маркъс.

Амгам погалила бузата на Маркъс. Той усетил топлината на ръката й. По изрично желание на Маркъс Гарви няма да възпроизвеждам това, което тя му казала и което той разбрал напълно. (Колкото и смешно да изглежда, шейсет години по-късно и след всичко, което се случи, продължавам да зачитам това желание.) Тя го целунала по устните. Него. А публичната целувка на Амгам била много повече от целувка. Мисля, че е било жест, напълно противоположен на онази протегната ръка, която един ден поемала пръчките динамит.

Тектоните ги разделили. Маркъс се засъпротивлявал още по-ожесточено. Не знаел, че пред себе си имал специалисти в изкуството да опитомяват роби. Носели черни еластични палки. Заудряли го по бъбреците и ударите били невероятно болезнени. Маркъс крещял от ужас, издавал пронизителни викове, като от зле смазани панти. Никога нямало да влезе в тунела!

Влязъл. Разбира се, че влязъл.