Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (31)

30

Разказът за смъртта на Стенли, великият изследовател на Африка, винаги е предизвиквал у мен противоречиви чувства. Докато бил на смъртното си ложе, Стенли чувал ударите на часовник. Една вечер в полунощ, след дванайсетия удар, той прошепнал:

— Виж ти, дойде времето… колко странно…

Това били последните му думи.

Понякога мога да разбера интуицията на Стенли: великата власт на времето е, че може да реши, че не е време. Преди шейсет години се намирах на дъсчения под на кея — обезсърчен, обграден от мъгла и плъхове, с отлепени бели дробове. Преди шейсет години и само преди един абзац.

В продължение на цял час не можех да отделя гърба си от стената на контейнера. Не можех, не исках. Всичко ми беше безразлично. Студът, урината на Маркъс, която се стичаше по ушите ми, дори пристанищните плъхове, които свикнаха с присъствието ми и си играеха между коленете ми. Мислех за всичко и не мислех за нищо. Главата ми сякаш беше пустиня: човек би могъл да върви с дни във вътрешността й и пейзажът нямаше да се промени.

Ала същата тази вечер Томас Томсън извърши нещо, което може да се смята за действително смела постъпка — той стана и се отправи към дома на Едуард Нортън. Можех да се върна в пансиона. Предпочетох да отида в кантората на Нортън. Не успявах да пропъдя от ума си вика на Маркъс: „Нортън, глупако, Нортън!“ Сега се колебаех дали тази фраза я бе изрекъл Маркъс или вятърът. Във всеки случай Нортън трябваше да ми обясни много неща.

Пригладих с ръце косата си и избърсах с лакът жълтите капки, които се стичаха от върха на носа ми. Движех се машинално. Трябваше да вървя изправен, като че ли бях глътнал бастун, като с едната ръка притисках гърдите си, а с другата гърба. Иначе болката ставаше непоносима. Представете си гръден кош, превърнат в чувал с гвоздеи. Само като си го помисля, стигам до заключението, че отиването до кантората на Нортън е било истинско чудо.

Рано сутринта застанах пред вратата на Нортън. Слънцето още не беше изгряло, но над града вече се прокрадваше бледа светлина. Ако спазваше работното си време, Нортън скоро щеше да превърне дома си в кантора.

Отвори вратата. Естествено, беше повече от учуден, като ме видя. Укори ме с присъщия си безучастен тон.

— Знаете ли колко е часът?

Аз отвърнах:

— Знаете ли с кого току-що говорих?

Беше много умен мъж. Изгледа ме и това беше достатъчно, за да разбере какво се е случило.

— Влезте, господин Томсън — каза ми той с безукорна вежливост. — В края на краищата не сме отпразнували успеха на нашето начинание.

Когато Нортън затвори вратата след мен, аз казах:

— С удоволствие бих ви убил.

— Не го правете — отвърна Нортън спокойно. — Ще ви обесят. И знаете ли защо? Защото единственият адвокат, способен да ви спаси, ще бъде мъртъв.

Огледа ме мълчаливо. И заключи:

— Не, не искате да убиете никого. Всъщност искате обяснение.

Протегна ръка, сякаш ми казваше: „Заповядайте“. Видях едно кресло и се строполих в него. Бях в плачевно състояние. Бях прекъснал Нортън точно в момента, когато се е обличал. Обърна се с гръб към мен, за да си оправи вратовръзката пред огледалото. Забелязах, че е по-издокаран от друг път. Жартиерите на чорапите му бяха сребърни, а иглата на вратовръзката — златна. Нортън винаги носеше хубав елек над ризата, но тази сутрин елекът му беше от най-скъпите.

— Как изглеждам? — попита ме той, разпервайки ръце. Явно изражението на лицето ми е било достатъчно красноречиво, защото побърза да каже: — Имайте търпение. Искахте обяснение. Скоро ще го получите.

— Не, грешите — отвърнах аз. — Защо го направихте, Нортън? Какво точно спечелихте? Искам да знам само това.

Нортън обаче не ме слушаше. Вниманието му беше погълнато от вратата и от часовника на стената. Каза, без да ме погледне:

— Сега аз ще ви задам един въпрос: какво движи света, господин Томсън?

Не му отвърнах. Нортън се приближи към креслото ми изотзад и го обърна така, че да гледа към вратата. Застана от едната му страна. Наведе се към мен и прошепна:

— Тази раса е изключително точна.

Часовникът отброи седем сутринта. И наистина последният удар съвпадна с позвъняването на вратата. Като насън чух Нортън да казва:

— Заповядай, скъпа, вратата е отворена.

Изобщо не ми беше минавала през ума толкова елементарна мисъл: че освен Маркъс Гарви и мен, още един човек знае цялата история: самият Едуард Нортън. Защо да не се влюби и той като мен в Амгам, ако не и повече?

Една висока като кула, слаба и черна фигура пристъпи към нас. Шапката й приличаше на торта, от която се спускаше черен воал подобно на миниатюрна театрална завеса. Когато жената ме видя, спря рязко. Нортън обаче галантно й посочи с ръка едно кресло срещу моето с думите:

— Седни, скъпа. Той е приятел.

Исках да умра. Не ми беше трудно да си представя последните месеци. Щом Гарви бе разказал историята си на Нортън, своя адвокат, логично беше да е улеснил връзката му с Амгам. Докато аз мечтаех за нея, пушейки в леглото си в пансиона, тя е прекарвала часове наред в кантората на Нортън. Нощем, когато страдах заради присъдата, която още не бе произнесена, Нортън е спал с нея.

Нортън напусна мястото си до моето кресло и застана до нейното. Хвана леко воала й с четири пръста и го вдигна много бавно. Светът около мен замря. Единствено воалът се движеше. Когато го вдигна, Нортън ме попита:

— Познавате я, нали?

Свих се още повече в креслото. Разбира се, че я познавах. В „Таймс ъф Бритън“ бях писал текстовете под много снимки, на които тя присъстваше, придружена от мъжа си или сама. Беше Берит Бергстрьом, съпругата на шведския предприемач, арестуван заради тъмните си сделки. Не беше Амгам.

— Вече имате отговор — каза Нортън. — Престижът движи света. А сега аз съм адвокатът от „случая Гарви“, благодарение на когото кантората ми стана най-известната в Лондон. Клиентите ми са каймакът на обществото в страната. Госпожа Бергстрьом е пример за клиентите, които сега имам. Дори един ден присъства на процеса, за да се убеди, че наема добър адвокат. Между другото, знаете ли, че съпругът на госпожа Бергстрьом очаква да бъде съден и е в същия затвор, в който беше Гарви?

Доволен, той млъкна и накрая подчерта.

— Престижът, Томас, престижът. Писателите искат да имат успех, за да имат престиж. Адвокатите искат да имат престиж, за да имат успех. В известен смисъл се допълваме, не мислите ли?

Не можех да откъсна очи от госпожа Бергстрьом, не можех. Казах, без да погледна Нортън:

— Мислех, че вас ви движат парите.

— Да. Това е въпрос на фактори или на връзки: обичам парите, а престижът движи парите. Ако вие бяхте мултимилионер, който има сериозни проблеми със закона, в коя кантора щяхте да отидете? И колко щяхте да сте готов да платите, за да се отървете от затвора?

Той въздъхна щастливо.

— Ако човек иска да стане богат, никога не трябва да върви след парите, трябва да направи така, че парите да вървят след него. И знаете ли какво, господин Томсън? Репутацията е пастир на капитала.

Заявих от чисто интелектуално любопитство:

— Маркъс не е измислил сам историята за тектоните.

— Не — призна Нортън. — Гарви беше невероятно ограничена личност. Той следваше инструкциите ми.

Говореше за Маркъс, сякаш той беше изчезнал от света преди много време. Може би за Нортън, за когото действителността се свеждаше до съдебните дела, беше така. Нортън погледна през прозореца. Слънчев лъч се прокрадна в стаята, възвестявайки новия ден. Седна в трето кресло до госпожа Бергстрьом. Отметна глава назад и впери очи в тавана. Тилът му пасваше идеално на цилиндричната извивка на облегалката. Сега говореше със затворени очи.

— Нямахме никакви шансове да спечелим делото. Затова се замислих за някаква извънсъдебна стратегия. Хрумна ми, че можем да настроим общественото мнение в наша полза. Изгледите за успех бяха минимални, но това беше единствената възможност. В този смисъл книгата беше последното спасително средство, което ми хрумна. Обяснявах историята на Маркъс по глави. Той ги репетираше в килията си. Репетираше дотогава, докато станеше готов да се покаже пред вас. Е, нямаше кой знае какво друго да прави в килията. На младини е бил актьор и го убедих да играе добре. Животът му зависеше от това. Обясних му изрично, че единственият ни шанс е книгата.

Нортън отвори очи и без да мигне, каза с най-бездушния глас, който някога бях чувал:

— Ако книгата не постигнеше очаквания успех и не мобилизираше общественото мнение, само щяха да обесят Маркъс. Ако го постигнеше, аз щях да спечеля делото и слава като адвокат.

Нямах сили да му отговоря. Чувствах се като маслено петно в океана. А маслените петна не говорят, те само се косят на повърхността. Погледнах към жената. Тя беше отишла в затвора, за да посети мъжа си. Криеше се под траурни дрехи просто защото хората не искат да ги разпознават, когато чакат на опашка в затвора. Особено богатите. Тайнственият приятел, който посещаваше Маркъс, не е била Амгам, бил е Нортън, който му е диктувал главите. Тази жена не беше Амгам. Маркъс Гарви беше убиец. Нортън беше амбициозен адвокат, комуто не бяха нужни ограничените печалби от една книга. Със славата, придобита благодарение на делото „Гарви“, богатите клиенти щяха да го направят богат. Нищо повече.

Нортън отвори очи. Направи познатата пирамидка с пръсти. И ми каза с необичайна за него искреност:

— Възхищавах се много на литературната стойност на главите, които вие пишехте. Историята, която разказвах на Маркъс, беше гротескна, повърхностна и безлична. Вие обаче притежавахте неимоверната способност да й вдъхнете живот. Издигнахте я до естествената й висота. Човешката душа е изключително субективна. Предполагам, че литературата е точно това — тя превръща човешката шлака в злато. Може да се напише цял труд за този случай.

Можех да отвърна, че този труд е нашата книга. Не го направих. Не чувствах нищо. Нито дори омраза. Може би не ми бе оставил време, за да го намразя. Или пък бях твърде изтощен след една нощ на алкохол, безплодно преследване и отлепени бели дробове, за да нападам когото и да било. Нортън пристъпи крачка напред, опитвайки се да се защити от обвинение, каквото не му бях отправил.

— Трябва да знаете, че се основавах на силни аргументи. От една страна, аз наистина съм против смъртното наказание. Един английски съд никога не би отсъдил справедливо в случай като този. А мисля, че всеки англичанин би трябвало да бъде освободен от отговорност за това, което се случва по екзотичните ширини, както каза съдията. Що се отнася до останалото, съжалявам, че ви излъгах, но не можех да ви разкажа всичко, преди да завършите книгата. Вие трябваше да бъдете въодушевен от историята, иначе нямаше да я напишете така, че да звучи достоверно. А единственият начин да си подсигуря победата, беше да издигна една книга до нивото на справедлива кауза.

Госпожа Бергстрьом леко се изкашля. През останалото време все едно че я нямаше. Аз попитах:

— А момичето? Амгам?

Нортън обаче беше погълнат от своя свят на аргументи. Продължи да ми дава обяснения и да размишлява, като избягваше да ме гледа, сякаш се защитаваше от някакво неясно, неопределено и поради това трудно за оборване обвинение.

— Вие не ми дадохте друга възможност, освен да преработя историята на Маркъс — заяви той. — В деня, когато ми казахте, че сте връчили копие на херцог Крейвър, аз се принудих да променя стратегията. До появата на господин Тектон всичко съответстваше горе-долу на истината.

Бяхме стигнали до точка, в която принципи като справедливост, истина и свобода нямаха почти никакво значение.

— Да, но момичето?

Не ме чуваше. Размишляваше, като потъркваше с ръка брадичката си.

— Разбира се, това не променя факта, че освободихме един убиец… От друга страна, той е убиец на убийци във време на убийци…

Нортън заговори съвсем тихо и не чух последните му думи. Внезапно се обърна към мен, сякаш се събуждаше от сън.

— Момичето? Какво момиче?

Аз самият бях учуден от търпението, любезността и деликатността, с които настоях.

— Момичето от книгата. Главната героиня. Тя откъде се взе?

— А, да. Момичето — отвърна Нортън, сякаш се връщаше към забравена тема, поглаждайки с два пръста веждата си. — Добавих я в крачка.

Спомням си, че направо занемях. Исках да кажа нещо, но все едно ми бяха впръснали някаква течност в устата. Като по чудо успях да изрека:

— Някой ден ще се разбере, че всичко е било лъжа.

Нортън поклати отрицателно глава.

— Хората не се интересуват дали фактите съответстват точно на истината — каза той. — Това, което искат, е те да ги развълнуват.

— Но ще се разбере, че е лъжа — настоях аз. — Рано или късно.

— Рано или късно? — изненада се Нортън. — Никога. Случаят е приключен.

Аз обаче не се предавах.

— Някой ден — отвърнах — цяла Централна Африка ще бъде изследвана. И няма да намерят и следа от тектони.

— Да, Томи, някой ден — каза Нортън. Сега в гласа му се долавяше съчувствие. — И в този ден все така ще поздравяват вас, а не мен за литературните достойнства на книгата. И ако някой ден, което не вярвам да стане, но човек никога не знае, изобличат някого в лъжесвидетелстване, това ще бъде Томас Томсън, не аз. Защото авторът сте вие.

Сега Нортън ме погледна по съвсем различен начин. Напомняше ми на преситен орел, който съзерцава от висините зайче. Приглади тънките си мустачки с пръст и каза:

— Спомням си, че поводът на последното ви посещение беше да изискате полагаемите ви се авторски права. Или се лъжа?

Дори когато изрече това, не го намразих. Всъщност изпитвах странна душевна апатия, сякаш истината ме бе освободила от всякакво чувство. Освен това съзнавах, че за човек като Нортън коварството е само една от формите, които приема пресметливостта. Естествено, той нямаше нищо против мен.

Погледнах към госпожа Бергстрьом. Беше висока скандинавка, лишена от всякакъв чар. Докато я наблюдавах, се питах дали липсата на реакция от моя страна се дължи не само на умората и болката, а и на нещо повече.

— Но вие сте човек без въображение — рекох. — Как можахте да съчините толкова стройна история?

— Кой? Аз ли? — изненада се Нортън. — Не съм съчинил нищо. Както казахте, аз съм човек без въображение. Извън юридическата сфера съм кръгла нула.

— Тогава?

— Един ден вие споменахте за първостепенната роля на литературните сценарии. Така че развих една книга на доктор Флаг, която използвах за литературен сценарий. И се постарах да се придържам към него.

— Доктор Флаг?

— Да. „Пандора в Конго“.

Понякога, когато си припомням този миг, чувам камбаните на Биг Бен. Така ли беше, или така си го спомням? Удариха ли камбаните точно когато Нортън ми разкри, че е следвал таен сценарий, наречен „Пандора в Конго“? Не знам. Минали са много години от тази сцена и вече не съм сигурен дали помня всички подробности, дали не съм забравил или прибавил някоя.

— В деня на първата ни среща ви я показах, не си ли спомняте? — продължи Нортън. — Вие бяхте авторът. Стори ми се удачно да я използвам като наръчник. Трябваше само да преработя образите. Мисионерът, който преживява духовна криза, стана Маркъс. Лъвът Симба, приятелят на главния герой, се превърна в Пепе. Братята Крейвър са двамата легионери, които защитават лагера до смърт. В „Пандора в Конго“ пигмеите живеят по дърветата. В книгата ги превърнах в тектони, защото нямах никаква представа за африканските племена и се страхувах, че Гарви ще допусне твърде много етнографски неточности, които можеха да го издадат. Но какъв африкански народ можех да избера? Никакъв! — възнегодува Нортън. — Каквото и племе да бях споменал, щеше да бъде обект на изучаване от някой антрополог. Направих справка в енциклопедиите и се оказа, че дори най-непознатите племена в Централно Конго си имат специалист, пък бил той и малко известен. Не исках да рискувам и да оставя бъбривеца Маркъс да говори глупости, които на процеса можеха да бъдат оборени от някой скептичен африканист. И си помислих: „Къде мога да скрия племе, което никой не познава, включително проклетите антрополози?“ Хрумна ми само един отговор: щом пигмеите живееха по дърветата, тектоните щяха да живеят под земята. — И добави: — Знаете ли какво, господин Томсън? Разпитал съм твърде много свидетели и съм научил един особен урок — че най-голямата лъжа обикновено се оказва най-правдоподобна. Защо ме гледате така?

Незнайно защо Нортън се беше оживил. Беше се изправил и жестикулираше енергично. Приличаше на човек, който разказва на приятеля си приятните моменти, които е преживял, отдавайки се на любимото си занимание.

— Преди се чудех за момичето. В „Пандора в Конго“ се появява една принцеса. Обсъдих го с Маркъс, защото не знаех какво да правя. От една страна, трябваше ни главна героиня, за да следваме литературния сценарий на Флаг. Ала включването на любовна история ми се струваше излишно и мелодраматично. Колебаех се, понеже, както вие отбелязахте, не съм романист, и накрая казах на Гарви: „Виж, Маркъс, направи така, че едно момиче да излезе от мината. Ако на Томсън му хареса, нека живее. А ако забележиш, че не му харесва, направи така, че братята Крейвър да я убият под някакъв претекст. Импровизирай“. А той ми отвърна: „О, не се тревожете, господин Нортън. Вече му хванах цаката на този глупак. Просто трябва да му кажеш каквото иска да чуе. Всеки път, когато започваме разговора, е необходимо само лекичко да го побутна, за да ми подскаже сам накъде иска да върви историята. Разказвам му каквото му харесва, и точка“.

— И точка — казах аз.

Нортън спря рязко. Колкото и невероятно да изглеждаше, все още не си бе дал сметка, че думите му могат да ме обидят. Разтърси глава, съзнавайки, че е постъпил жестоко. Ала не можа да потисне една срамежлива усмивчица, като на човек, който си спомня някоя незначителна, но приятна случка. Със същата тази усмивка ми каза:

— Гарви често се бунтуваше. Един ден отидох при него с куп листове, които вие бяхте вече написали, и му казах: „Гарви, тук има един пропуск. На тези листове, а те са много, не се споменава тенджерата на канибалите. Искам една от тези кръгли и достатъчно големи тенджери, в които да могат да се сварят двама души“. Гарви ми отвърна, че в Африка никога не е виждал такива тенджери. Че в лагера използвали военни алуминиеви казани, които били доста големи, но не чак толкова, колкото съм искал аз. „Няма значение — казах, — в книгата на доктор Флаг има тенджера, ако обичаш, обясни на Томсън, че сте имали една в лагера.“ Гарви обаче се възпротиви с едно от присъщите си гневни избухвания на капризно дете. Твърдеше, че експедицията никога не би могла да пренесе такава огромна овална тенджера от тежка керамика, че и без това носели твърде много багаж. Казваше, че в нашата история почти не се появявали африканци, а ако се появявали, били само фигуранти. И че в Конго дори не бил чувал за човекоядци. Така че защо трябвало да готвят в някаква си шибана тенджера на канибали? „Как искаш да се напише роман за Африка без канибалска тенджера? — попитах го аз. — Или ще разкажеш на Томсън за една огромна тенджера, или си търси друг адвокат.“

Слушах го внимателно. Той се почувства задължен да каже още нещо. Погледът му минаваше през мен, като че бях прозрачен. Впусна се в разсъждения.

— Вие не знаехте, но с вас бяхме добър екип. Например един от проблемите, с които се сблъсках, беше образът на Пепе. В „Пандора в Конго“ лъвът Симба се връща и спасява главния герой в последния момент. Е, аз направих така, че Пепе да се върне на поляната, за да спаси Маркъс. Макар че, както сигурно добре си спомняте, в „Пандора в Конго“ Симба накрая се озовава в лондонската зоологическа градина. По очевидни причини не можехме да позволим Пепе да се озове в Англия. Не знаех какво да правя. Маркъс се ангажира да намери решение. По неговия си начин — изтезавайки и убивайки Пепе.

Нортън направи пауза. Аз все така мълчах и той отбеляза:

— Гарви беше жесток човек. Можем да затворим в клетка една хиена, но никога няма да можем да я опитомим. Често се карахме. Изгубихме цели три свиждания например, обсъждайки предполагаемите му сексуални подвизи с главната героиня. Аз го укорявах — Нортън посочи с пръст празното пространство, сякаш Маркъс още беше пред него. — „Пази благоприличие, Гарви! Доктор Флаг връзва героите си на отделни колове, за да избегне изкушенията на плътта. А виж какво правиш ти! Не се отклонявай от сценария, следвай проклетия сценарий!“ Той обаче се смееше с присъщия си сатанински смях, оголвайки долните си зъби и ми отвръщаше: „Млъкнете, не знаете колко скучен е животът в затвора! Оставете ме да се позабавлявам малко с този нещастник Томсън“.

— Преди малко казахте, че адвокатите и писателите се допълват взаимно — прекъснах го рязко аз. — Съществува една разлика: лъжите на писателите не вредят на никого.

Нортън разпери ръце и контраатакува.

— Човече, не разбирате ли? Това превръща книгата ви в истинско литературно произведение. Досега сте били хронист от разстояние, журналист с второстепенни източници. Веднъж призната за художествено произведение, книгата ви ще бъде роман в истинския смисъл на думата.

Исках да му възразя, но всеки път, когато се опитвах да кажа нещо, се отказвах точно когато думите бяха на върха на езика ми. Нортън зачиташе мълчанията ми по-скоро коварно, отколкото търпеливо. Не можех да говоря. Бях пил и белите ми дробове висяха в гръдния ми кош. Беше очевидно, че няма да успея да се изразя с подобаваща за случая пълнота. Нортън се усмихна. Негов специалитет беше да оставя без думи опонентите си. Дори и седнал, аз едвам се държах да не рухна. С една ръка притисках гърдите си, а с другата гърба, опитвайки се да спра люшкането на белите си дробове. Как бих могъл да говоря в това състояние? Този път обаче Нортън се лъжеше. Накрая успях да изразя мислите си с три думи. И като дете, което изплюва хапка, която за малко да го задуши, аз казах:

— Вие ме излъгахте.

Лицето на Нортън се нагърчи като парцал. Защо отдаваше такова значение на обвиненията ми? Не знам. Може би така помрачавах радостта му от изкусното решаване на „случая Гарви“, който беше една съвършена юридическа конспирация. Или пък не искаше да чуе нито един глас, който да му напомни каква е крайната същност на професията му.

Отново седна. Под привидно спокойното му изражение се криеше зле сдържано неудоволствие. Бях го обидил и сега се чувстваше длъжен да ме смаже. Тялото му пасваше идеално на креслото. Чак сега забелязах, че крайниците му са извънредно дълги. Ръцете му стигаха до края на страничните облегалки. Пръстите му бяха вкопчени в кадифето. В тази поза приличаше на фараон, готов да издаде присъда. Мълчеше. Накрая каза:

— Колкото и да са хубави, любовните истории винаги създават проблеми, цял куп проблеми. Ала когато една любовна история е идеална, има само един проблем: че е лъжа.

Вероятно Нортън желаеше да го прекъсна, да заговорим за други неща. Аз обаче не го направих. Не исках да му спестя присъдата.

— Вие сте умен, талантлив и образован човек — продължи той. — А сега ми отговорете с ръка на сърцето на един въпрос, само на един.

Струваше му много да зададе този въпрос. Бях твърде млад и още не знаех, че победителите обикновено са снизходителни. С една дума, Нортън не искаше да ме нарани повече, отколкото беше необходимо. Аз обаче упорито мълчах. Накрая не му остана друг изход, освен да стисне с пръсти облегалките на креслото и да ме атакува.

— Кажете ми нещо, господин Томсън, нито в един момент ли не се усъмнихте в Гарви? Наистина ли повярвахте на цялата тази история за подземна раса, за Гарви героя, за жени с цвят на сирене и гореща кожа? — Нортън направи за последен път пирамидката с пръсти. — Вярвахте на историята на Гарви, защото искахте да го спасите или защото искахте да напишете роман? Обичате главната героиня заради това, което можем да прочетем за нея в книгата? Или тя е толкова очарователна в книгата, защото искате да обичате жена като нея?

Не отговорих. Не поисках. Или по-скоро поисках да не отговоря. Само мога да кажа, че минаха повече от шейсет години и още не мога да отговоря на въпроса на Нортън. Отговорът е всъщност тази книга.

Станах от креслото. Беше ми трудно да пазя равновесие, като боксьор, който не иска да признае, че е нокаутиран. Нортън също се изправи. Отново беше любезният домакин, който изпраща гостите си до вратата. И с ръце в джобовете, невъзмутим и спокоен, той каза:

— Томи, може ли един въпрос?

Нямах сили да му откажа нищо. Едва можех да различа вратата, която се въртеше пред очите ми като пумпал.

— В „Пандора в Конго“ има едно понятие, което не разбирам — рече той. — Не посмях да ви попитам за него от страх да не свържете книгата с историята на Гарви. Е, мисля, че сега вече няма значение. — Той смръщи вежди, сериозен и замислен, завъртя пръст във въздуха и ме попита: — В какво се състои Теорията на спорите?

Не си спомням нищо от последвалия диалог. Нито дори как съм излязъл оттам. Само си спомням, че докато прекрачвах прага, мислех на глас.

— Представяте ли си законите в света да са били писани така? Декларациите за независимост, завещанията на кралете, свещените ни книги. Представяте ли си всичко да е дело на литературен негър и зад този негър да няма абсолютно нищо? Най-много един посредствен сценарист.

Нортън ме прегърна през рамо с ръка. Стараеше се да бъде мил. Искам да кажа, че един лекар може да ни упоява с хлороформ машинално и в същото време воден от искрено съчувствие. Ръката му ме утешаваше и ме тласкаше вън от дома му.

— Послушайте ме — каза Нортън, — човек като вас не бива да мисли такива неща.

След като вече бях на улицата, той добави:

— Всичко е въпрос на стил. — И преди да затвори вратата: — Сбогом.

Дневната светлина нарани зениците ми. Дадох си сметка за състоянието си. Бях съсипан, мръсен, пиян и с отлепени бели дробове. Бузите ми приличаха на изхабен гласпапир. Собственият ми дъх на застоял тютюн ме отвращаваше. Мислех само за нея, за нея. Преставаме ли да обичаме един човек, когато научаваме, че е умрял? Нима трябва да престанем да го обичаме, когато знаем, че не се е родил?

Вървях по улиците, които ми се сториха еднакви. В началото беше далечен шум. После — врява, сред която звучаха тимпани и барабани и която постепенно се усилваше… Привлечен от виковете, неусетно се приближих към източника им. Стигнах до широк булевард. Преди да се усетя, вече бях погълнат от радостната тълпа.

Празнуваха примирието, войната беше свършила. Хората пееха, приветстваха и прегръщаха всеки, който носеше униформа. Войната беше свършила и с нея си отиваше и мъката по света. Тълпата ме сграбчи като октопод с пипалата си. И не ме пускаше.

Хората бяха щастливи. Нортън беше щастлив. Гарви беше щастлив. Всички бяха щастливи. Исках да се прибера у дома. Има ли по-самотно същество от един тъжен човек сред множество, празнуващо победа?

* * *

Конго. Зелен океан. А под дърветата — нищо.