Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (3)

2

По онова време живеех в стая под наем в един беден квартал, в къща, където хора и мишки водеха битка с неясен изход. Преди стотина години сградата е била обитавана от богаташи. Бароковите орнаменти на фасадата и двете стълбища, едното за господарите, другото за прислугата, бяха безмълвен спомен за едно бляскаво минало. Поредната експанзия обаче на лондонските предградия беше стигнала до сградата. Това бе предизвикало нейния неизбежен упадък. Постепенно гордо издигащата се извънградска къща, приличаща на курортен център, била погълната от градската структура на британската столица. Вината била на „Ройъл Стийл“, предприятие за производство на локомотиви и железопътно оборудване. Фабриката била построена наблизо и скоро около нея се появили жилищни блокове за работниците. Пасбищата и нивите със захарно цвекло се превърнали в беден квартал. Земята поевтиняла, богаташите се преместили в други райони и категорията на сградата неизбежно се понижила.

Когато се настаних там, къщата се издигаше като овехтяла реликва, като остров, обсаден от блокове, изградени от обикновени червени тухли. Разказвам това, защото, без да се познава историята на къщата, не би било възможно да се разбере характерът на госпожа Пинкъртън, собственичката, която била принудена да превърне имота си в пансион. Господи, минало е толкова време, а още изтръпвам, когато някой произнесе името Пинкъртън.

Беше слаба и върлинеста, с неизменно прав като кюнец гръб. Никога повече не видях толкова арогантна, винаги вирната брадичка, като че ли някаква невидима кука я дърпаше нагоре. Изразът на лицето й беше като на постоянно преживящ и душещ заек. Облеклото й ме отвращаваше. Черни обувки, черни чорапи, черен шал, черни палта. Кок във формата на кокосов орех, също черен. И не че беше бледа по природа, но поради неизбежния контраст с черните дрехи лицето й напомняше маска от брашно. Не носеше траур (мисля, че е изпитала скръб единствено в деня, когато бе умряла кралица Виктория), но се обличаше в черно, защото черното беше единственият цвят, който понасяше. Много скоро разбрах какво най-много я възмущава — беше фактът, че останалото човечество не е огорчено като нея. И понеже не харесвах нищо у нея, опитах се поне да я мразя, както учените мразят вирусите — безпристрастно.

Усилията ми обаче в тази посока останаха безплодни. Аз бях един от най-отдавнашните наематели. За да си спестя няколко пенита, бяхме се споразумели да поема дребни домакински задължения: да извикам водопроводчика, когато тръбите се запушат, да разпределям пощата по стаите на наемателите, да прибирам бутилките мляко от входната врата. Такива неща. Бяха приятни задължения, които вършех охотно. Да водя обаче разговор с нея, беше като да се разхождам из кактусова гора. Гласът й беше дрезгав и приглушен, сякаш някаква мумия ни се заканваше от отвъдното за това, че сме нарушили свещено табу.

Коварните й засади направо ме изкарваха вън от кожата. Пинкъртън никога не нападаше лице в лице, открито, а действаше като морска артилерия, бомбардирайки на мили разстояние. Най-дразнещи бяха изтощителните й подмятания. Тя беше неспособна например да каже:

— Господин Томсън, защо не сте опразнили пощенската кутия?

Или:

— Господин Томсън, от крана не тече вода.

Или:

— Господин Томсън, къде е млякото?

Кълна се, че щях да съм й благодарен за прямотата. Вместо това тя казваше:

— Някой е забравил какви са седмичните му задължения.

Да се говори с нея, беше мъчително упражнение, трудноразбираемо за човек, който не го е изпитал. Умът ми трябваше да прави тройно усилие, докато се питах: А. Кой може да е този „някой“? Б. Какво „задължение“ съм забравил да свърша? В. За бога, защо не говори ясно?

Може да изглежда дребнаво, но не беше. Има доста изтънчени мъчения. Да си представим очи, които търсят само недостатъци. Уши, които чуват само проклятия. Някой, с когото не е възможно да се води спокоен и обикновен разговор. Всеки път, щом си отвореше устата, аз заставах нащрек, за да разбера откъде ще ме нападне. Винаги трябваше да мисля за това, което евентуално си мислеше тя. Бяхме нещо като професионални шахматисти, принудени да предвиждат играта на противника с пет или шест хода напред.

Друг пример: нужни ми бяха цели шест месеца, за да разбера, че мрази обръщението „госпожице“. Никога не ми каза, забелязах го по държането й. Всеки път, щом чуеше думата „госпожице“, брадичката й щръкваше още по-нависоко и тя гледаше толкова нагоре, че неведнъж съм се питал дали няма течове по тавана. Не. Просто се дразнеше да й напомнят, че няма съпруг. Един ден си направих експеримент и я нарекох госпожо Пинкъртън вместо госпожице, сякаш съществуваше някакъв въображаем господин Пинкъртън, и невидимото напрежение, което тя създаваше около себе си, веднага спадна. Поне мъничко. Както и да е, фактът, че госпожа Пинкъртън беше черно плашило и свадлива стара мома, доказваше, че мъжкото съсловие е по-умно, отколкото някои жени смятат.

Човек би решил, че без мъж, и следователно и без деца, тя би се радвала да стане една от онези скъпо платени гувернантки, които възпитават потомците на кайзера. Ала не беше. Беше само собственичка на пансион в един беден квартал и нейното огорчение и разочарование не можеха да се изразят с рационални понятия. Бъркаше любовта с добрите обноски и ако я бяха попитали какво най-много я тревожи в този живот, щеше несъмнено да отговори, че я е страх да не закъснее за собственото си погребение.

Другият постоянен обитател на пансиона — освен собственичката — беше Мария-Антониета. Наричаше се точно така, като обезглавената френска кралица. Принадлежеше на госпожа Пинкъртън и беше костенурка, най-странната и уродлива костенурка, която някога е съществувала. Беше се родила без черупка или пък беше оцеляла след загубата й, не знам точно.

Не бих се учудил, ако някой изгубил търпение гост я размажеше с чук. Мария-Антониета имаше изключително лош нрав. Всяко домашно животно, включително папагалите, е способно да научи един минимум от основни правила на поведение: „Седни“, „млъкни“, „вън“ и тъй нататък. При Мария-Антониета беше обратното: тя приемаше за даденост, че ние хората трябва да й се подчиняваме.

Една костенурка без черупка е много странно нещо. Ако се замислим, костенурките по принцип са чудати твари с миниатюрните си слонски крака, с човката си на папагал и със смешната си опашка. А Мария-Антониета отгоре на всичко нямаше черупка. Беше тягостна гледка: слаба като черво, с кожа на влечуго, опъната по тялото й. Нямаше къде да си скрие главата, така че я държеше високомерно изправена като перископ, сякаш предизвикваше хората да критикуват странстващата й уродливост. Мария-Антониета никога не стоеше на едно място и когато се движеше, приличаше на плувец епилептик. Беше ми невъзможно да свикна с костенурка, която тича като бръмбар, освободена от тежестта на черупката. Внезапно съзирах прокрадваща се сянка, прилепена до стената и завиваща зад ъгъла. Мария-Антониета мразеше всеки, който я погледнеше учудено. С една дума, всички изобщо и Томи Томсън в частност.

Но нека забравим за Мария-Антониета. Имаше нещо, което не проумявах, и това беше екстравагантната връзка между Пинкъртън и господин Макмахън. Въпреки шотландската си фамилия той беше ирландец. Съществува предубеждението, че всички ирландци са пияници, шегаджии и грубияни, ала аз си давам сметка, че един писател би трябвало да избягва клишетата. Макмахън обаче беше точно такъв. Католик, баща на седем деца (може би осем, не си спомням), голям шегобиец и с обноски, особено на масата, които биха стъписали дори банда пирати.

Дойде в пансиона след мен. Бицепсите му бяха малко отпуснати заради възрастта, но дебели като стволове на канадски дъб. Косата му беше подстригана късо, в моряшки стил, и гъста като четина. Беше дошъл в Лондон като мнозина свои сънародници в търсене на по-достойна заплата от тази, която плащаха в потиснатата Ирландия. Смятах, че няма да остане и три дни, че Пинкъртън ще го изпрати в затвора или директно в лудницата.

Работеше от изгрев до залез в „Ройъл Стийл“. Късно вечерта се връщаше в пансиона мръсен и с изпоцапано лице. Човек разбираше, че е дошъл, по следата от сажди, която се проточваше по целия коридор. Спомням си изражението на Пинкъртън, когато я видя за пръв път.

Напомняше на биолог, движещ се по следата на непознат вид — тежащ един тон охлюв, който по пътя си оставя катранени лиги. Пинкъртън вървеше по коридора наведена, без да вярва на очите си, докато стигна до вратата на Макмахън. Какъв ужас! Приличаше на Марта, превърната в статуя от сол. В нейния случай, черна сол.

Вечерта едва сдържах смеха си, а тя — плача си. Всички наематели вечеряхме, когато Макмахън се присъедини към нас на масата. Сервира си яденето, подсмърчайки, кашляйки, кихайки и прочиствайки гърлото си, сякаш се беше задавил с китова кост. Господин Макмахън не ядеше, той поглъщаше картофите както крокодил — месото на зебра. И го правеше, като извършваше пет операции наведнъж: дъвчеше, сърбаше, гълташе, говореше и пееше.

В онези дни гостите бяхме малко, двама или трима, и страшно се отегчавахме. В действителност не си говорехме, защото нямаше какво да си кажем. Макмахън го изтълкува по свой начин.

— Всички ли сте тъжни? — каза. — Добре, тогава ще ви изпея една ирландска песен.

И той ни изпя една весела мелодия от своята родина. Не знам дали се хареса на наемателите, но поне успя да смени цвета на лицето на Пинкъртън от бяло в отровнозелено.

В неделя сутрин обичаше да се разхожда из къщата бос, по панталони и кожени тиранти. И нищо повече. Стоеше във всекидневната — място, претъпкано с кресла, с грозни портрети на прадедите на Пинкъртън и с едно старо пиано, на което от трийсет години никой не свиреше. Макмахън си позволи волността да превърне стаята в нещо като работилница. Поправяше всякаква счупена или развалена домашна вещ. Шевни машини, брави, полици и обувки. Правеше го, за да се развлича, а ние си спестявахме някоя и друга пара, така че Пинкъртън не посмя да се оплаче. Прекарваше почивните дни там, полугол, и докато работеше, пееше и се почесваше по гърдите и по голямото като мях и също така космато шкембе. За Пинкъртън това беше най-близката до римска оргия гледка, която бе виждала през живота си.

Той беше практичен човек. Също и много дебелокож. Мисля, че и в пустинята Калахари камъните са по-чувствителни от господин Макмахън. Веднъж ми поиска роман на доктор Флаг. Дадох му един. Бях любопитен да разбера какво ще бъде мнението му за него.

— Благодаря, Томи — каза ми той три дни по-късно, когато ми го върна, — вече поправих крака на леглото. Клатеше се, а Библията е твърде дебела, за да я използвам като подложка.

Друг път се наложи да замине за Ирландия за някакъв документ. На една масичка беше телеграмата, която бе изпратил на съпругата си. Гласеше следното: „Следващата седмица пристигам с ферибота точка изкъпи се точка“.

Най-неприятното при господин Макмахън обаче бяха стомашните газове. Избухваха в първите часове на нощта иззад вратата му и се чуваха из целия етаж и в половината сграда. Не преувеличавам.

Съжителството с Макмахън ме доведе до заключението, че той е изобретател на четири вида газове. Едните ги кръстих газове „Биг Бен“ — те бяха на строго определени промеждутъци, все едно че отброяваха часовете. Бум, пауза, бум, пауза, и така до полунощ. Другите бяха газовете „Викерс“, не толкова звучни, но в ритъма на картечница „Викерс“. Главната им характеристика беше, че нямаха ограничение в количеството. Можеха да бъдат десет, двайсет или трийсет. Всичките звучаха с една и съща сила. Макмахън контролираше отлично разширението на сфинктера и дозата на освободения газ. Въпреки това понякога губеше контрол и газовете заприличваха на ято диви патици, квак, квак, квак. Третите бяха газовете цигулка — по-високи, по-дълги, като мяукане на котенце, изгубило майка си. Точно тях понасях най-трудно. Четвъртата категория определено бяха газове „Доктор Флаг“. Кръстих ги така заради един от романите на доктора, в който всеобщ африкански потоп, имащ за цел да изтръгне Африка от езичеството, започваше със силна гръмотевица — само една, но всемогъща.

Пръдните „Доктор Флаг“ атакуваха изневиделица и нямаше спасение от тях. Когато избухваше някой газ „Доктор Флаг“, всички наематели се събуждахме и повече не можехме да заспим. Беше една пръдня, само една, но това бяха бомби, бомби от такъв калибър, какъвто още нито един инженер не бе успял да изобрети през 1914-а. Земетръс, който ни караше да отворим очи и да ги втренчим ужасено в гредите на тавана. Измежду всичките гости само аз бях достатъчно близък с него, за да му поставя въпроса, макар и дискретно. Отговорът му? „Преди да се пръсне, по-добре да се пусне.“

Защо госпожа Пинкъртън така и не го изгони? Добър въпрос. Най-много ме изненадваше фактът, че към него не прилагаше, дори и отдалече, никоя от тактиките си за индивидуално оскърбление. Държеше се безучастно, напълно неутрално. Тя гледаше господин Макмахън мълчаливо, внимателно и проницателно, с изражение, което можеше да значи всичко или нищо. Без да се намесва, без да изказва мнение.

Мисля, че той я объркваше. По някакъв начин тя разбираше, че изтънченото й коварство ще е безполезно срещу Макмахън, който беше прекалено първичен, за да го проумее: колкото и досаден да е един комар, той никога няма да пробие кожата на слон. Възможно е също така Макмахън да е пораждал противоречиви чувства у нея.

Както вече казах, Пинкъртън беше разорена буржоазка. Странеше от пролетариите като от чумави. В лицето на Макмахън обаче работническите навици и буржоазното възпитание се съчетаваха по много странен начин. Един пример: след като изтървеше някоя от ужасните ирландски ругатни, той винаги добавяше „моите извинения, госпожо Пинкъртън“. И още един: наистина в неделя се разхождаше полугол, но само след като се върнеше от черква. И никой не можеше да се съмнява в отговорността му като баща: работеше като вол и изпращаше цялата си заплата в Ирландия.

Вярно е, че същият този човек правеше и жестове. След черква винаги се връщаше с букет цветя за госпожа Пинкъртън.

— Трябва да добавяте сапун във водата — казваше Макмахън. — Така цветята се запазват по-дълго време.

— Сигурен ли сте? Чувала съм, че содата бикарбонат е по-ефикасна.

— Сода вместо сапун? Хъм… Нека опитаме.

Когато бяха заедно, те бяха способни да превърнат всяка тема на разговор, включително цветята, в технически въпрос. Сядаха пред вазата, втренчваха се в нея, сякаш чакаха оттам да израсне дърво, и с часове обсъждаха кое е по-подходящо да се добави — сапун или сода. На човек, който не ги познаваше, сцената би се сторила абсурдна. Пинкъртън притежаваше перверзната способност да поглъща целия кислород от едно помещение. Макмахън обаче напомпваше двойно и по този начин се установяваше един вид хомеостатично равновесие. Мисля, че дори те самите не съзнаваха това.

Оставаше само въпросът с газовете. Ако обаче човек се замислеше, Макмахън изпускаше газове само в стаята си. Правото на уединение е едно от най-големите завоевания на съвременната култура. Защо един човек да не може да изпуска газове в собствената си стая? В стаята си човек има право да изпуска газове и има право да плаче.

В началото на месеца, когато получаваше пари, той се напиваше. Това беше единственият извънреден разход, който си позволяваше. През цялата нощ го чувахме да плаче. Повтаряше имената на жена си и на седемте или осемте си деца сред хълцания, стенания и подсмърчания. Ще предам един от типичните усукани и отчайващи диалози, които водехме с госпожа Пинкъртън. Тя ми каза:

— Господин Макмахън плаче.

Естествено, госпожа Пинкъртън нямаше за цел само да изтъкне един обективен факт. Опитваше да ми намекне, че „това“ безпокои нея и наемателите и че „някой“ би трябвало да спре, да потисне или да порицае плача на господин Макмахън и че този „някой“ съм именно аз, Томас Томсън.

Причината беше, че госпожа Пинкъртън се трогваше единствено когато получаваше коледната картичка: беше от едно застрахователно дружество, което изпращаше една и съща картичка на всичките си клиенти, подписали преди повече от двайсет години полица за недвижимо имущество. Така че жена като нея трудно можеше да разбере толкова елементарно нещо — че един мъж, който е далече от родината и семейството си, може да плаче от мъка. Мисля, че чувствата предизвикваха у нея същия страх, който африканската джунгла предизвикваше у читателите на доктор Флаг. Не знаеше какви опасности се крият там вътре от чисто невежество, поради което очакваше всякакви ужасии. И ако по невнимание някое чувство се осмелеше да се прояви, тя го задушаваше, сякаш беше племе от човекоядци, водещо война срещу британската администрация.

Отговорът ми беше лаконичен.

— Влезте и му го кажете вие лично.

Спомням си този диалог, защото той имаше много положително въздействие: госпожа Пинкъртън никога повече не спомена за плача на господин Макмахън, нито ме помоли да се намеся в какъвто и да е смисъл.

* * *

От това, което току-що разказах, би могло да се заключи, че съм бил нещастен. Нищо подобно. Не трябва да объркваме алергията с пролетта. Всъщност това беше най-веселото и безгрижно време в живота ми.

Стаята ми беше най-уединената в цялата къща, в дъното на един коридор, така че се намирах на безопасно разстояние от Пинкъртън, Макмахън и останалите. От прозореца си виждах комините на „Ройъл Стийл“, които се издигаха на хоризонта. Работните смени на фабриката бележеха ритъма на целия квартал. Можех да изброя над осемнайсет различни тона на сивото. Сивият цвят на облаците, на фасадите, на покривите на къщите, на улицата, на тротоарите и на уличното платно. Когато валеше дъжд, всеки тон се потъмняваше с още един нюанс. Това изобщо не ме притесняваше.

Мебелировката ми беше оскъдна като тази в стаята на Ван Гог, а може би и повече. Маса, стол, легло, гардероб, както и най-ценното ми притежание: една изключително модерна пишеща машина. За този, който не разбира, ще напомня, че беше 1914-а и аз пишех.

Бях израснал в сиропиталище, където, противно на духа на епохата, получих сносно образование. По онова време законната възраст, до която можеше да се остане в сиропиталището, беше петнайсет години. Аз обаче се чувствах толкова щастлив там и бях толкова обичан от персонала, че с помощта на различни юридически хитрости успяха да ме оставят още четири години. През тези допълнителни четири години работих в библиотеката на заведението. Това насърчи любовта ми към книгите. Дотолкова, че когато на деветнайсет години реших да напусна доброволно институцията, бях твърдо решил да се посветя на литературата. В деня, когато си тръгнах, ми платиха, спазвайки строга счетоводна отчетност, четирите години, през които бях работил като помощник-библиотекар. Беше хубав прощален подарък. Тази финансова подплата щеше да ми позволи да живея известно време без лишения и да се посветя на писателска дейност.

Във всеки случай бях отседнал в пансиона с искреното намерение да стана писател и се посвещавах на тази дейност със спартанска дисциплина. Сирената на „Ройъл Стийл“ бележеше работното ми време. Рано сутринта показалецът ми вече бе във въздуха, в очакване на пронизителния вой, за да започне да удря по клавишите. Пишех непрекъснато и работният ми ден свършваше чак когато сирената известяваше часа за почивка. Живеех буквално като работник на перото.

В онези дни участвах в един кръжок от начинаещи млади писатели, които заместваха таланта с буквоядство. Именно там срещнах Франк Страб. Дойде веднъж, само веднъж. Като се замисля, си давам сметка, че бе дошъл да хване някой шаран като мен. Запознахме се, той прочете няколко страници, които бях написал, и ми определи среща в един евтин ресторант в Северен Лондон. Останалата част от историята вече е известна. Горкият Страб? Горкият аз.

* * *

Едуард Нортън лично ми отвори вратата на кабинета си. Беше облечен елегантно както на гробището, с вратовръзка, с ослепително бяла риза и копринен елек. От входната врата по коридора се влизаше директно в помещение, обзаведено като кабинет. Всъщност беше предната част на апартамента, в който живееше, превърната в кантора. Това не накърняваше ни най-малко образа му на професионалист. Тази скромност го облагородяваше именно защото не се опитваше да скрие това, което е: кантората на адвокат, който е в началото на кариерата си. Стените бяха облицовани с дървена ламперия на височината на очите, а дървото винаги придава уют.

В деня, в който се запознахме, аз бях в уязвима позиция. Този път не исках Нортън да ме хване неподготвен. Бях наясно, че ще застана пред един професионалист, който упражнява професията си в съда и извън него. Човек, който мери прецизно всеки от жестовете си. Който дозира информацията, който казва това, което му е изгодно да каже, и нито дума в повече. Упреквах ли го за това? Да и не. В края на краищата адвокатите са като лекарите: ако са добри, никога не знаеш какво мислят.

Той почти веднага прибягна към стратегията си на морално изтощение. Накара ме да седна срещу него и каза:

— Един момент, ако обичате.

В продължение на минута, на една дълга минута той писа нещо със скъпата си писалка. Бях сигурен, че това е хитрост, че само драска нещо по хартията. Караше ме обаче да чакам. По този начин подчертаваше своята значимост и омаловажаваше моята, защото този, който кара да го чакат, винаги има превъзходство над този, който чака. Нямах друг избор, освен да оглеждам тънките му мустачки и идеалната му плешивост.

Остави писалката и направи жест, който щях да виждам отново още безкрайно много пъти: събра пръстите на ръцете си, сякаш се молеше, във формата на малка пирамида, докосвайки с нея върха на носа си. Аз не съществувах. След секунди размисъл той се обърна към мен.

— Вижте какво прочетох тази нощ.

И той ми посочи един роман на доктор Флаг, поставен в края на масата. Случайно се оказа същият, с който започна кариерата ми на литературен негър: „Пандора в Конго“.

— Вие ли го написахте?

— Името на автора не е моето — казах, — но наистина аз го написах.

— Имате сръчно перо. Винаги съм се възхищавал на сръчните автори. Щях да опитам късмета си в литературното поприще, ако не страдах от вродена липса на въображение. Литературните ви наклонности на семейната среда ли се дължат?

— Не познавам родителите си — отвърнах. — Израснах в сиропиталище.

— Съжалявам. Сигурно сте имали тежко детство.

— Бях удивително щастлив.

Сиропиталищата имаха много лоша слава, затова отговорът ми го изненада. И понеже изглеждаше твърде самоуверен, аз се почувствах горд, че съм го хвърлил в недоумение. Той се върна отново към литературата.

— Как успявате да сътворите от нищото цяла една история?

— Не го правя. Просто следвам сценария — обясних сухо аз. — Не създавам нищо, само запълвам празноти.

Нортън кимна с глава.

— Може би сте прав — каза той като човек, който признава, че не владее дадена материя, — но все още смятам, че притежавате сръчно перо.

Предполагам, че едва ли може да се направи друг комплимент на такава долнопробна литература. Във всеки случай това беше казано от чиста любезност, като прелюдия към въпроса, който всъщност беше събрал двама души, толкова различни. Той смени темата.

— Колко ви плащаше доктор Лутър Флаг на книга?

— Флаг не ми плащаше нищо — отвърнах. Чак когато чух гласа си, разбрах, че още съм възмутен и озлобен. — Флаг плащаше на един човек, този човек плащаше на някой си Спенсър, Спенсър на Страб, а Страб на мен. Всеки от тях ме е изстисквал малко повече от другия.

— Ще ви платя три пъти повече. Така ще компенсираме тази тройна експлоатация.

Не казах нищо. Нортън се наведе леко над масата.

— Бих искал да напишете една история, една африканска история. Момчето, което ще ви я разкаже, се казва Маркъс Гарви и е в затвора.

— Как се е озовал там?

— Чака да го съдят. Обвинен е в убийството на двама братя, Ричард и Уилям Крейвър. Много е загазил.

Заинтересувах се.

— Смъртна присъда?

Нортън въздъхна примирено, отвори една папка и каза:

— Има доказателства срещу него. Най-лошото в случая е, че не става дума за какви да е жертви, а за синовете на херцог Крейвър.

Не се сещах за кого говори. Нортън ми опресни паметта.

— Судан, обсадата на Хартум… Спомняте ли си?

— О, разбира се — подскочих аз. — Крейвър, офицерът, който не успя да спаси генерал Гордън, обсаден в Хартум. Години по-късно го реабилитираха. И го направиха херцог.

— Точно така — потвърди той. — Уилям и Ричард бяха синове на благородник. А Маркъс, едно незначително конярче. Не вярвам да му дадат големи шансове. Засега имам само една стратегия: обжалвам поради пропуски в процедурата и така забавям хода на делото.

Веждите ми се извиха нагоре като подвижен мост.

— Но аз нямам никакви правни познания. Никога не съм съчинявал юридически документи.

Попаднал на свой терен, Нортън отново се превръщаше в един безкрайно уверен в себе си адвокат.

— Изобщо няма да имате нужда. Вие сте литераторът, аз — адвокатът. Разкажете събитията според версията на Гарви, пишете, все едно че е роман. Сюжетът си го заслужава — тук тонът на Нортън стана по-тържествен: — Ричард и Уилям Крейвър отишли в Конго през 1912 година. Маркъс ги придружавал като помощник. Тримата навлезли дълбоко в джунглата. Върнал се обаче само Маркъс. Стоял извън полезрението на правосъдието, докато не го арестували в края на миналата година тук, в Лондон.

— А доказателствата?

— Категорични. Има клетвена декларация на английския посланик в Конго. Също така е намерен мотивът на престъплението: два огромни диаманта с изключителна стойност. Прокуратурата разполага и с признанията на Гарви. Само едно от тези доказателства е достатъчно, за да бъде обесен десетократно един господин Никой като Маркъс Гарви.

— В такъв случай за какво ще ви послужи едно подробно описание на случилото се в Конго?

— Не знам — каза лаконично Нортън.

— Тогава? Защо искате да напиша версията на Гарви?

Той заяви по-скоро реторично, отколкото искрено.

— Защото съм отчаян. — Нортън млъкна. Обмисли добре думите си: — Нямам време да взема от него по-изчерпателни показания. Може би цялостният поглед върху историята ще ни насочи към една разумна линия на защита.

Не знаех какво да кажа. Той се усмихна.

— Романите ви са развличали много хора. Сега може би имате възможност да спасите човек.

Предполагам, че от негова гледна точка това бяха достатъчно солидни аргументи, защото дори не ме попита дали приемам поръчката. Също така е вярно, че аз не възразих. Уточнихме някои подробности и той ме изпрати до вратата.

Нортън можеше да бъде много любезен и много студен. Открих го в онзи момент. Докато изминавахме краткото разстояние до вратата, той ми каза, без да ме гледа, и с поучителен и укорителен тон:

— Никога повече не питайте един адвокат дали клиентите му са виновни. Ако Джак Изкормвача беше мой клиент, щях да защитавам интересите му. Не трябва да смесваме призванието да защитаваш някого с избора да вярваш в него. Последното принадлежи към личната сфера. А моите най-съкровени убеждения отхвърлят смъртната присъда. Когато държавата убива, тя ни приравнява с най-долния убиец.

— Искате да кажете, че Маркъс заслужава бесилото?

— Искам да кажа, че вие сте достатъчно умен, за да си съставите собствено мнение. Никой не е бил толкова близко до Маркъс Гарви, колкото ще бъдете вие.

Отвори вратата и се усмихна, с ръка на дръжката. За толкова сериозен човек като Нортън тази полуусмивка беше нещо напълно ново.

— Знаете ли? — рече той. — С вас ставаме трима замесени в тази история. Един мъж, един благороден дух и един джентълмен. Не знам обаче точно кой кой е.

— Не ви разбирам — отвърнах.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Случилото се в Конго надхвърля човешкото разбиране, Томсън. Това е една от онези истории, които ни карат да се съмняваме във всичко. Изслушайте я и я напишете. Никога не съм чувал нещо толкова изключително. Никога. Нито пък вие.

Вече споменах, че Нортън имаше вид на млад и амбициозен адвокат. Интуицията ми подсказваше и още неща: че зад тази студенокръвна обвивка се крие смазваща рационална машина, без приятели, без врагове; един привилегирован ум и воля, поставена в услуга на предимно егоистични интереси. Такъв човек не можеше да бъде на страната на Томи Томсън. Би трябвало да обръщаме повече внимание на интуицията си.