Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (16)

15

Тектоните се върнали чак на обяд. Нападали с нова, но неумела стратегия: от мравуняка излизали двама тектони, които, тичайки на зигзаг, се опитвали да стигнат до вратата на оградата с намерение да я повалят. Били самоубийствени мисии. Тектоните падали мъртви, преди да са докоснали дънерите.

Нападенията били произволни, безредни. Понякога една двойка следвала друга без никакъв интервал от време; друг път се бавели повече от половин час. Луната вече се издигала над поляната, ала тектоните не се отказвали. Сега се чувала глуха музика, която се разнасяла от дълбините на мината. Бил дружният звук на много рогове.

— Чувате ли? — извикал Ричард от амбразурата си. — Напомня ми химна на моя полк!

И се засмял на собствената си шега. Уилям също. Още двама тектони излезли от мравуняка. Уилям ги убил със своя уинчестър, преди Ричард да има време дори да се прицели.

— Ей! — възнегодувал той. — Следващите са мои.

Маркъс почти не бил мигнал цяла нощ и поискал разрешение от Уилям да се оттегли. Опасността вече не изглеждала толкова голяма и братята Крейвър приемали набезите със спортно въодушевление, така че Уилям му разрешил.

Маркъс се възползвал, за да се отбие скришом в палатката на Амгам. Заварил я прикована здраво към кола в центъра на палатката. Този път Уилям бил използвал дървените пранги на носачите. Дали бил разкрил предните бягства? Прегърнали се. Маркъс само повтарял:

— Скъпа, скъпа, скъпа…

Избликът на целувки и прегръдки от нейна страна обаче бил от друго естество. Радвала се, че Маркъс е жив, но същевременно това бил порив на една отчаяна жена. Опитвала се да му каже нещо. Той си дал сметка за това едва когато Амгам сграбчила с две ръце предницата на ризата му. Приличала на сервитьор, който пъди пияница. Маркъс разбрал какво му казвала: върви си!

— Ти не разбираш — опитал се да я успокои Маркъс. — Не знаеш какво става навън. Това е първата вертикална война в историята. Но братята Крейвър я печелят.

Не, той не разбирал нищо. Амгам се опитвала да му обясни, като рисувала някакви неща на пясъка с шестия си пръст. Маркъс, естествено, не знаел тектонската азбука.

Навън набезите на тектоните продължавали. И музиката. Към глухия звук на роговете сега се били присъединили барабани, които звучали като камъни, които се удрят едни в други. Цялата тази музика сякаш била създадена за оркестър от каменни инструменти. Из поляната отеквали войнствени, студени звуци. Чували се също гласовете на Уилям и Ричард, които се насърчавали взаимно. Дори се смеели, доволни от всяка уцелена мишена. Маркъс помилвал бузите на Амгам.

— Любима, само исках да знаеш, че съм жив. Не знам как ще завърши всичко това. Ала си спомни, че вчера бяхме по-зле.

Маркъс продължавал да милва лицето на Амгам. Кожата й била по-топла от всякога. Ала трябвало да напусне палатката. Дори не искал да си представи реакцията на Уилям, ако ги откриел вътре заедно, прегърнати. Когато си тръгвал, тя запротестирала. Не успяла да му каже каквото искала. Маркъс бил капнал от умора. Двайсет и четири часовото напрежение било изтощило нервите му. Имал нужда от почивка. Влязъл в палатката си и щом се докоснал до нара, мигновено заспал.

В просъница усетил, че някой го разтърсва за рамото. Продължил обаче да спи и се събудил едва когато един глас прошепнал името му на ухото. Можел да разпознае този глас навсякъде.

— Пепе? Пепе!

Пепе запушил устата му с ръка.

— Не викай. Братята Крейвър може да те чуят.

— Какво правиш тук? — попитал изумен Маркъс. — Защо си се върнал?

— Защо? Заради теб, глупако! От доста време те дебнех от гората. Видях те да влизаш и когато се уверих, че братята не гледат насам, се промъкнах тук. Доста са заети при оградата.

Очите на Маркъс били подути и зачервени. Разтъркал лицето си с ръце. Пепе му казал:

— Чудо, Маркъс, преживях чудо!

— Чудо… — повторил Маркъс, без да разбира нищо.

— Да! — възкликнал Пепе. — Хората ми простиха, това е чудото. Мислех, че ще ме убият. След като ги освободих, вървяхме цял ден и цяла нощ. На следващата сутрин им казах, че ако искат да ме убият, да го направят, и че пушката няма да ме предпази. Не поискаха да ми сторят нищо. Казаха ми, че съм помогнал да откраднат живота им, но след това съм им го върнал. Така че сме били квит.

— Това е добра новина, Пепе — казал Маркъс, който все още не се бил разбудил напълно.

Негърът забелязал липсата на въодушевление в думите му и го разтърсил за раменете.

— Не искаш да разбереш. Това се отнася и за теб! Попитах ги и ми отвърнаха, че няма да ти сторят нищо. Знаят, че единствените зли същества на поляната са белите, независимо откъде идват. Можеш да избягаш! — казал Пепе и го дръпнал за ръката. — Да вървим!

— Сега ти не разбираш — отвърнал Маркъс, вече буден, като се мъчел да се отскубне. — Няма да отида никъде без нея. А с нея не можем да отидем никъде.

Пепе не казал нищо. От палатката можели да различат оръжията на двамата Крейвър. Пушката на Уилям се чувала по-често. Тази на Ричард била по-мощна и шумна.

— Тогава остани в Конго! — казал накрая Пепе. — Само тук няма да ви сторят нищо. Живейте в джунглата. Постройте си колиба, да е на скрито, но близо до някое село. Когато ви потрябва, хората няма да ви откажат сол, човешка приказка или помощ.

Да, защо не? Маркъс усетил как радостна възбуда се разляла из гръдта му подобно на течност. Преди двайсет и четири часа всичко изглеждало изгубено. А сега имал възможност да спечели всичко.

— Хайде! — подканил го Пепе. — За какво да чакаме?

В отговор Маркъс го прегърнал. Бил наистина човек с късмет. Животът го бил отвел до най-злокобното място, до края на света, и именно там срещнал Амгам и Пепе.

Сега Маркъс нямал търпение да избягат. Навън братята Крейвър били засилили стрелбата. Помолил Пепе да му помогне да напълни една раница с инструменти, които щели да му трябват за живота в джунглата. Двамата я натъпкали набързо със сечива и лекарства и после Маркъс казал:

— В палатката на Уилям. Амгам е там.

Маркъс и Пепе излезли, като се придвижвали пълзешком и се опирали на лакти. Трябвало само да прекосят краткото разстояние до палатката на Уилям, без братята да ги видят. Маркъс не мислел за нищо друго, освен за Амгам в палатката. Зад него обаче Пепе казал нещо на своя африкански език. Огледал се и видял, че навсякъде имало тектони.

Не било точно масово нахлуване. Тектоните тичали поединично или на двойки, като гледали да избягнат куршумите на братята, вместо да се опитат да ги обезвредят. Уилям бил вбесен повече на брат си, отколкото на тектоните.

— Оставям те за секунда и ти се разсейваш! — казал той, докато стрелял във всички посоки. — Представи си, че вместо десет изскочат сто!

Доколкото Маркъс успял да разбере, вълна от тектони се била втурнала към оградата точно в момента, в който Уилям — по някаква най-банална причина — отклонил вниманието си от отбраната. Нямал време да мисли много-много: един тектон се нахвърлил върху него. Маркъс изпискал като мишка и започнал да се отбранява с раницата. Пепе нямал такъв късмет. Бил нападнат от двама яки и много високи тектони. Господи, колко едри могли да бъдат тектоните! Двамата го хванали, сякаш бил речна пъстърва: страхували се, че ще се изплъзне от ръцете им, а не че ще ги нападне. В отчаянието си Пепе изтръгнал каската на единия. Не могъл да стори нищо повече. Тектоните го сграбчили здраво и се затичали с него към оградата. Единият го държал за шията, а другият за краката. Носели го в хоризонтално положение, което изключвало всякаква възможност за съпротива. Маркъс престанал да се крие и извикал на братята Крейвър, като сочел към бегълците.

— Спрете ги!

Въоръжен с по един револвер във всяка ръка, Уилям стрелял по последните тектони. Ричард държал под око вътрешното пространство на оградата, в случай че се появели нови нашественици. Никой от двамата не разбрал какво имал предвид Маркъс. А двамата тектони се движели много бързо. Преди да си дадат сметка, един от тях вече бил отворил вратата. Уилям го убил на място, но това не попречило на втория тектон да скочи в мравуняка. Със себе си влачел Пепе.

— Не го оставяй да влезе в мината! — извикал Маркъс на Уилям.

Ричард обаче затворил вратата. Братята се огледали: всички тектони, които успели да прескочат оградата, били мъртви.

— Беше Пепе! — извикал възмутено Маркъс, като размахвал юмруци. — Беше Пепе!

— Пепе? — изненадал се Уилям. — И какво правеше тук този гаден дезертьор?

Маркъс се хванал за главата. Свлякъл се на земята на колене. Пепе бил в мината, пленник на тектоните!

— Нищо не разбирам — казал Ричард.

Оглеждал един от труповете, като го ръчкал с дулото на пушката си. Броните на тектоните не издържали на куршумите на пушката му. С приклада ударил една продупчена от куршум каска, сякаш била топка за крикет. Смущавала го стратегията, която тектоните следвали, изпращайки толкова решителна и в същото време малобройна група.

— Десет тектони са безсилни срещу две пушки — разсъждавал той. — Вече би трябвало да го знаят. Какво са целели тогава?

— Може би да вземат пленници — предположил Уилям.

От дълбините на мината се разнесли писъци.

— Пепе! — възкликнал Маркъс. — Това е Пепе!

Тектоните искали те да чуят виковете. Маркъс си запушил ушите, но не могъл да ги заглуши напълно. Не можел дори да си представи какви са инструментите за мъчения, способни да изтръгнат такива звуци от човешко същество.

Внезапно някой запушил устата на Пепе. И вместо виковете му се чул глас на тектон. Звучал така, сякаш се разнасял от каменен високоговорител. Тонът бил рязък, с дълги паузи между отделните изречения. Спирал и после започвал отново със същата монотонност.

Маркъс подскочил. Ръцете му се стрелнали към кожения колан на Уилям.

— По дяволите… — възпротивил се той, но Маркъс вече бил взел връзката с ключове и тичал към палатката му.

Върнал се с Амгам, която бил освободил от прангите.

— Превеждай! — заповядал й Маркъс. — Превеждай!

Амгам нямала нужда от заповеди. Вслушала се внимателно и после казала нещо на езика тектон, като го придружила с жестове. Сочела към вътрешността на мината, после към оградата от дънери и след това отново към мината. Изнудването било твърде елементарно и лесно за разбиране: ако искате да ви върнем Пепе, съборете оградата.

Всички замълчали, включително тектоните, Пепе и Амгам. Тя реагирала първа. Преди братята Крейвър да кажат нещо, Амгам се приближила до Маркъс. Хванала главата му и я притеглила към гърдите си.

Ричард въздъхнал облекчено и после се засмял пресекливо. Уилям го последвал. Неговият смях бил дълбок и хриплив от никотина, натрупан по гърлото му. Смехът на единия поощрявал смеха на другия. Смеели се все по-продължително и все по-силно. По ризата на Ричард избили тъмни петна от стичащата се пот, но смехът дотолкова го бил завладял, че не можел да си избърше дори челото. Изуменият Уилям ръкопляскал като епилептик, прогонващ комари. Наистина било смешно: тектоните мислели, че те ще предадат отбраната си в замяна на един негър!

Маркъс приличал на хълцащо бебе. Както можело да се предвиди, виковете на Пепе отново се разнесли от отвора на мравуняка. Това още повече засилило смеховете на братята Крейвър. Нито едните, нито другите обаче не били предвидили реакцията на Маркъс. Той се бил отдръпнал от Амгам и сега тичал със запален фишек в ръка.

— Не, динамит не! — изкрещял Уилям. — Подпорите ще паднат, а нямаме миньори, които да ги вдигнат отново!

Маркъс бил прекрачил през вратичката в стената и вече се намирал в ограденото пространство. Фитилът пръскал искри наоколо.

— Съжалявам, Пепе — казал Маркъс и хвърлил фишека в отвора на мравуняка.

Спомням си, че Маркъс Гарви плачеше, когато ми разказваше този епизод. Дотогава не го бях виждал да плаче. Протегна дясната си ръка и прошепна:

— Кой би предположил, господин Томсън? Че на тази ръка, убила толкова африканци, съдбата ще наложи такова наказание — да убие единствения приятел, когото имах на света.