Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (10)

9

Има един епизод от историята на Рим, в който Марк Антоний предлага на Цезар короната. Той отказва и народът възхвалява жеста. В действителност Цезар желаел страстно короната. Било хитрост, за да се разбере мнението на плебса. Онзи ден в кабинета на Нортън преживях подобна сцена. Нортън беше от хората, които от предпазливост и стратегически съображения говореха за убежденията си само когато познаваха убежденията на останалите.

Следващите глави му харесаха много повече. Обръщаше страниците и кимаше одобрително с глава. Дори чувах как, докато четеше, произнася „добре“, „добре“, „да“, „да“, „добре“, „добре“. Спря. Беше стигнал до абзаца, в който се появяваха тектоните. Пое си въздух. Прочете още малко и каза:

— Душевноболен, нали? От онези луди, които се нуждаят от цяла лудница, която да е само за тях.

— Луд? — отвърнах аз. И след дълго колебание продължих: — Не, бих казал, че не. В никакъв случай. Естествено, в началото човек си мисли, че нещо му хлопа. Но не, Маркъс не е луд. По-скоро му вярвам. И дори да ви се струва невероятно, вярвам и на историята му — признах аз.

— Браво! — извика Нортън. Удари с юмрук по масата и водата в чашата се разплиска. — Знаех си! Знаех си, че ще се съгласите с мен!

— Маркъс не лъже. Не съм полицай и не съм опитен в разпитите. Просто преценявам разказа му от друга гледна точка — поклатих отрицателно глава. — Аз съм специалист по историите. А частите на тази съвпадат до съвършенство. Има много аспекти и всеки един от тях потвърждава другите. Маркъс е твърде неопитен, за да създаде такава сложна история. Един болен човек не може да измисли толкова заплетен сюжет. Не мислите ли?

Млъкнах, сетне предупредих Нортън.

— Братята Крейвър си остават същите действащи лица. И не смятам да променям този аспект.

— А аз не изисквам от вас да правите компромиси — отвърна Нортън. — Радвам се обаче, че жестокостта на братята Крейвър остава на втори план. Благодарение на това действията на Маркъс са по-сдържани и следователно по-защитими.

У Нортън имаше нещо, което не успявах да разбера. Вече не говореше за текста като за свидетелско показание. Говореше така, сякаш написаното излизаше извън рамките на юридическата област. Попитах го:

— Смятате ли, че работата ми допринася за правната защита на Маркъс? Откривате ли някакъв обнадеждаващ знак?

— Вече ви казах, че това е необикновена история. Само един истински писател би могъл да я издигне до нивото, което заслужава — усмихна се той. — Да се надяваме, че ще бъдете достоен за нея. Вършете работата си и пишете, господин Томсън, пишете. Трябва да се получи една хубава книга. Но юридическата стратегия ще определям аз.

Не го разбирах. Както и да е, не беше мой проблем. Наблегнах на това, което наистина беше мой проблем.

— Искам да знаете, че написването на книгата ще отнеме време. Историята става все по-наситена. И понеже разполагам само с един час на всеки петнайсет дни, за да се срещна с Гарви, това може да продължи цяла вечност. Преди прекарвах повече време с Маркъс — обясних аз, — но от известно време някой го посещава. Твърди, че това е единственият приятел, който му е останал. Какво знаете по въпроса?

Това не го интересуваше. Облегна се на стола с ръце, поставени на тила. После завъртя пръстите на едната си ръка във въздуха, сякаш развиваше електрическа крушка.

— Нима можем да го лишим от приятелска компания? Не би било човешко. Храната в затвора се състои от картофи и нахут, месо дават на всеки три седмици. Ако тези посещения му повдигат духа, то това ще бъде от полза за книгата. — Той изпревари забележката ми: — Да, знам, не разполагаме с време. Съдебните дела обаче зависят от хиляди дребни фактори. Надявам се, че някоя процедурна баналност ще ни позволи да спечелим времето, което ни е нужно.

Изрече това, докато четеше последните страници, които бях написал. Погледна към тавана.

— Не разбирам — каза той сякаш на себе си. — По това време тя би трябвало вече да се е появила.

— Тя? Кого имате предвид? — попитах.

Нортън понечи да ми отговори, но някакъв шум, идващ отвън, му попречи. Беше някакъв глух ропот, напомнящ суматохата при голямо корабокрушение. Шумът непрекъснато се засилваше. Когато отворихме прозореца, крясъците нахлуха в кабинета като живо същество.

Истинска човешка река изпълваше булеварда. Тълпата пееше патриотични химни и вървеше по посока на Трафалгар Скуеър. Не разбирах нищо. Прозорецът на съседната кантора се отвори. Някакъв служител, облегнат на перваза, съзерцаваше тълпата. Нортън го попита какво става.

— Нима не знаете? — Мъжът беше много близо, но трябваше да вика, за да го чуем. — Войната избухна!

— Каква война? — попитах аз.

Милиони хора пееха с пълно гърло патриотични химни. Звучаха толкова силно, че съседът на Нортън доближи ръка до ухото си.

— Какво казахте?

— Питам — извиках аз, като свих на фуния дланите си — срещу кого сме във война…

Мъжът разпери ръце.

— Всички са във война срещу всички! В момента цяла Европа е във война!

Нортън се отдалечи от прозореца. Направи няколко танцови стъпки, беше превъзбуден. Затворих прозореца, за да не се чуват виковете, и казах:

— Не знаех, че сте такъв патриот.

— Вие също би трябвало да се радвате — рече той.

Аз не бях на това мнение.

— Според мен войните не се водят от патриотизъм, а от желание за печалба и от хищнически инстинкт.

Той спря да танцува.

— Вие сте и винаги ще бъдете антисоциален елемент — съжали ме един усмихнат Нортън. — Но нямах предвид висшата политика, мислех за случая Гарви.

— Сега още по-малко ви разбирам — предадох се аз.

— Нали се оплаквахте от сроковете за написването на книгата? От днес ще имате предостатъчно време. Тази война е процедурната баналност, от която се нуждаехме.

Както винаги Нортън беше прав. Персоналът на Министерството на отбраната се разрасна неимоверно. Вследствие на това бюджетите и персоналът на останалите министерства се свиха. Фактът, че най-много пострада Министерството на правосъдието, е съвършен пример за това какво означава една война. Нортън, който беше гений в създаването на юридически спънки, написа десетки, стотици заявления в защита на Маркъс. Мисля, че през първата година на войната жалбите, с които бе бомбардиран съдът, който водеше случая Гарви, бяха повече от бомбите, паднали върху територията на Белгия. По-голямата част бяха обжалвания по формални причини. Нортън не хранеше ни най-малката надежда, че ще спечели някое от тях, но знаеше, че недостигът на персонал ще удължи сроковете и че датата на процеса ще бъде отложена. Вече казах: Нортън беше гений. По-голямата част от гениите са такива заради начина, по който управляват естествените си заложби. Той беше гений заради начина, по който управляваше недостатъците на света.

* * *

Маркъс не можел да дойде на себе си от изумление. Гласът вече не се чувал. Сега до тях достигал шумът от влачещо се тяло. Настъпила тишина. После чули дишане, примесено със стенания. Уилям и Ричард насочили дулата на оръжията към отвора. Ужасен, Маркъс се скрил зад краката на Ричард.

Нещо бяло се показвало. Първо видели върха на череп. Уилям и Ричард се прицелили с пушките. Не стреляли вероятно от чисто любопитство. Би ли се побрало едно тяло в толкова тесен отвор? Все едно че виждали змия да излиза от яйцето. Крайниците се плъзнали извън отвора, като че ли били гумени. И накрая тялото паднало на земята със звука на картофено пюре, когато се изсипва в чиния.

Била жена. Носела туника, подобна на туниката на господин Тектон, но имала много по-млади и безкрайно по-меки черти. Лежала на земята и била изненадана като тримата мъже. Косата й била сплетена на дебели плитки във формата на миши опашки, които падали върху тила й. „Какви големи и кръгли очи“, помислил си Маркъс. Те наистина били кръгли и за разлика от очите на господин Тектон, не били вдлъбнати в лицето. Ричард доближил до нея една газена лампа и от светлината зениците й се свили. Останалата част от очната ябълка имала цвят на мед, подобно на течен кехлибар. Най-интересното в очите й обаче не бил котешкият им вид. Най-интересното било, че не се страхували от пушките.

Маркъс забелязал, че жената е с извадени от ставите ръце. Ричард попитал:

— Какво прави?

— Извадила си е ръцете от ставите на рамената, за да мине през дупката — отвърнал Уилям. — Сега си ги намества.

— Не разбирам.

— Нали си военен? Като бойскаути са ни учили, че щом главата минава през един отвор, тогава и цялото тяло може да мине през него.

— Млъкни! — изръмжал Ричард. — Уроци по човешка анатомия ли ще ми преподаваш?

— Човешка? — Уилям се замислил и леко мръднал дулото на пушката. — Съблечи я, Маркъс.

— Кой, аз? — подскочил Маркъс.

— Да, ти. Старецът не носеше оръжие. Но никога не се знае.

— Но аз съм без оръжие! — възразил Маркъс.

— Точно затова — отвърнал цинично Уилям. — Ние ще те покриваме.

Маркъс се колебаел. Ставало обаче дума за пряка заповед на Уилям. А и това било само едно момиче. От какво да се страхува? Задал си въпроса и разбрал, че не го е страх, а го е срам. Накрая се решил да пристъпи напред. Направил го почти приклекнал, като вървял с разперена пред себе си ръка в знак на мир, сякаш й казвал: няма да те нараня. Тя седяла облегната на стената, със свити към гърдите крака. Дори тогава изглеждала така, сякаш изпитвала по-скоро любопитство, отколкото страх. Човек трудно можел да го проумее. Била заобиколена от толкова различни, при това въоръжени същества, но не се страхувала.

Когато Маркъс се приближил още малко, държейки все така ръката си в знак на мир пред себе си, тя протегнала своята. Не искала да го спре. Пръстите им се сплели като в молитвен жест. Единствено фактът, че тя имала шест пръста, попречил те да паснат до съвършенство. Имало обаче нещо повече, много повече: ръката на девойката била невероятно топла. Треска? Не. По някакъв начин Маркъс разбрал, че момичето не е болно и че това е естествено за нея.

Ричард казал нещо на Маркъс. Той не го чул. Вниманието му било погълнато от залялата го неочаквано топла вълна, от идващата от друг свят ръка, преплетена с неговата. Уилям бил принуден да извика името му. Маркъс се почувствал така, сякаш някой бил счупил с чук огледалото на витрина. Най-после обърнал глава. Уилям настоял.

— Съблечи я.

Не знаел как. Ризницата й била още по-фина от тази на господин Тектон. Прилепвала съвършено на шията и на китките. Маркъс прокарал ръка по раменете, гърдите и корема на момичето, търсейки някакво скрито копче. Ризницата била невероятно компактна, изработена от едно-единствено парче. Не се виждало никакво копче. Тя разбрала намеренията на Маркъс и се обърнала, за да му покаже гърба си. В началото Маркъс помислил, че това е начин да изрази нежеланието си да я разсъблекат. Обзела го паника. Дулата на Уилям и Ричард били на три педи от него. За щастие тя не се съпротивлявала, дори му сочела как да съблече ризницата й. Маркъс се вгледал по-внимателно и на гърба на момичето забелязал миниатюрни закопчалки. Опитал да откопчае едната, но пръстите му треперели.

— Не се страхувай — казал Ричард, разбрал погрешно чувствата на Маркъс. — Държим я на прицел.

Наложило се тя да му помогне. Ръцете й били много дълги. Извила ги назад като акробат и разкопчала десетте закопчалки за пет секунди. Оставало Маркъс само да свали туниката. Тя протегнала ръце, за да го улесни и цялата ризница се изхлузила като обелка на банан.

— Всичко! — извикал Уилям. — Съблечи й всичко!

Под туниката девойката носела риза и червени панталони, плътно прилепнали към тялото. Ръкавите стигали до лактите й, а панталоните до коленете. Били две отделни дрехи. Маркъс протегнал ръка към ръкавите на ризата, но внезапно спрял. Вместо да я докосне, пипнал с ръце собствените си бузи. Били много топли. Най-горещи били ушите му, сякаш били в някаква пещ. Допирът на ръката й ли бил причината цялото му тяло да гори? Не, топлината била причинена от друго: от срама, че разсъблича една жена.

— Маркъс! — изкрещял Уилям.

И с дулото на пушката го ръгнал два пъти в гърба. За щастие момичето разбрало какво искали братята Крейвър и му помогнало. Четири ръце измъкнали ризата през главата. После тя се изправила. Дотогава я били виждали само седнала. Била много висока, почти два метра. Маркъс се навел и свалил панталоните й, като ги дърпал там, където би трябвало да са джобовете. Белите й бедра сякаш нямали край. Тя стояла изправена и го гледала така, като че ли не разбирала какво прави.

Девет газени лампи, окачени на гредите, осветявали мината. Тялото на жената обаче щяло да се вижда и без тях: била толкова бяла, че щял да бъде достатъчен и един атом светлина. Била по-бяла от господин Тектон. Зърната на гърдите й също били бели. Космите на пубиса приличали на малък килим от бяло кадифе. По ръцете и косата имала няколко засъхнали петна от кал, които само засилвали белотата й.

— Затова ли маймуните пищяха така! — казал Уилям. — Заради някаква си белезникава, мръсна и изгубена албиноска.

— Албиноска? — попитал Ричард.

— Не си ли виждал негри албиноси в Леополдвил? Любопитна гледка. Приличат на бели негри или на черни бели. Тук навярно има много албиноси. Това трябва да е.

— А албиносите под земята ли живеят?

— Разбира се, че не.

— Но ние я видяхме как излиза от дупката — настоял Ричард, чиято умствена ограниченост често се проявявала в безсмислено твърдоглавие. — Маркъс също я видя, нали, Маркъс?

— И какво? — изгубил търпение Уилям.

— Значи сигурно идва изпод земята.

— Не, Ричард, това е невъзможно — казал Уилям със саркастична нотка в гласа.

— И защо не?

Уилям отвърнал с отмерен, поучителен и категоричен тон, наблягайки върху сричките.

— Защото под земята няма хора, Ричард. Под земята не живеят хора. Под земята са само мъртъвците, заровени в гробищата.

Ричард се осмелил да възрази за последно.

— Съгласен съм. Може би не. Но тогава какво правеше под земята?

— Помисли малко! Сигурно е дошла със стареца. По някаква причина е изостанала назад. Когато е видяла, че връзваме стареца, се е скрила в мината. После негрите влязоха в мината и тя сигурно се е пъхнала в дупката, където я намерихме. От три дни е там. Не е предполагала, че негрите няма да напуснат мината. Беше изтощена и накрая не е имала друг изход, освен да излезе. С дулото на пушката той вдигна ризницата на момичето. — Погледни дрехите й! Защо са толкова мръсни и смачкани? Защото от три дни се крие в тази катакомба.

— Или защото идва от много далече — прошепна Маркъс.

— Каза ли нещо? — попитал Уилям.

Маркъс, естествено, не отвърнал нищо. Уилям заповядал:

— Да си облече отново червената пижама. Не искам маймуните да я видят гола. От тях може да се очаква всичко.

И я отвел. Ричард и Маркъс го последвали. Когато излезли от мината, Уилям наредил негрите да се наредят в кръг. Застанал в центъра с разкрачени крака и с ръце на кръста. Пепе превеждал думите му.

— Ето я причината за страховете ви! Едно момиче! Вижте го! А вие, толкова много мъже, хленчите, защото сте чули стенанията на тази хлапачка. Не ви ли е срам?

Навън, под слънцето на Конго, белотата на момичето заслепявала очите. Речта на Уилям упражнила известно въздействие върху миньорите. Уилям бил майстор във владеенето на логиката. Умеел да подбира аргументите по такъв начин, че ситуацията да бъде винаги в негова полза. Уилям никога не целял да убеди противника, той искал да го смаже. Така че да го слушаш, било равносилно да му се подчиняваш. Отишъл още по-далече, коварно по-далече.

— Вие свършихте много тежка работа — казал той на негрите. — Може би не сме ви дали дължимата награда. Щом сте стигнали дотук, вие също заслужавате да участвате в печалбата. Решихме, че ако добивът на злато е задоволителен, ще получите справедлива и щедра отплата. А сега да отпразнуваме факта, че страховете ни се разпръснаха. — Уилям махнал с ръка: — Пепе, Маркъс, донесете една масичка и няколко бутилки шампанско. Побързайте.

Така и направили. Миньорите се строили както по време на хранене и Уилям налял от напитката. По една щедра струя във всяка дървена паница. Радост.

— Шампанско за маймуните? — учудил се Ричард, докато негрите пиели и се смеели.

— Това ще ги мотивира. Но не ги развързвай.

— А белезникавата? — попитал Ричард.

Уилям се замислил. Момичето не било помръднало от мястото си. Съзерцавало дърветата и синьото небе на Конго, удивено от формите и цветовете наоколо. Маркъс забелязал, че погледът й бил много различен от погледа на господин Тектон. Накрая Уилям проговорил:

— Първо аз — казал той и дал бутилката на Ричард, за да продължи да налива шампанско. — През това време ти ги надзиравай.

И се затворил в палатката с момичето. Ричард наредил на Маркъс да поеме функциите на сервитьор, докато той надзиравал миньорите. Разхождал се бавно нагоре-надолу с пушка на рамо и пушел. Когато Маркъс напълнил всички паници, Пепе му прошепнал на ухото:

— Господин Маркъс, един човек иска да говори с вас.

— С мен?

— Да. — И Пепе посочил с пръст един много стар мъж, може би най-старият от всичките негри.

Не се интересувал от шампанското и стоял настрани от веселбата. Останалите негри пиели и танцували, доколкото им позволявали оковите на глезените. Маркъс и Пепе се доближили до мъжа. Уилям бил в палатката, но Ричард можел да ги види, затова Маркъс отвел стареца зад едно дърво. Докато отивали натам, Маркъс попитал Пепе:

— Той е нещастник като останалите. Защо искаш да говоря с него?

— Старците винаги трябва да се изслушват.

Маркъс погледнал назад. Ричард гледал ту към негрите, развеселени от шампанското, ту към палатката, в очакване на реда си. Старецът заговорил, като непрекъснато жестикулирал и се кланял. Изминала минута от изложението му, а Пепе стоял невъзмутимо и мълчал.

— Защо не превеждаш? — попитал Маркъс.

— Още не е казал нищо. Просто се представя.

Тонът на стареца се променил. И Пепе превел.

— Казва, че той няма какво да губи, че е много стар и животът му е омръзнал. Казва, че шест негови деца и деветнайсет внуци били убити от белите. Едни умрели по време на походи, други, докато събирали каучук, трети по време на наказание. Искал да умре. Затова, когато хората от селото избягали, той не мръднал от входа на колибата си.

Маркъс си го спомнял. В едно от празните селца били намерили един старец, седнал пред колибата си, равнодушен към всичко. Имали нужда от носачи и всеки бил добре дошъл. Пепе го вързал.

— Казва, че не го е страх да умре. Но не разбира какво е сторил, за да заслужи такава страшна смърт.

— Но той не чу ли Уилям? Това е само едно момиче.

— Казва, че момичето не се брои. Има предвид другите.

— Кои други? — попитал Маркъс. — По-кратко, Пепе! Какво иска от мен?

— Казва, че иска да избере смъртта си — преведе Пепе без ни най-малък признак на вълнение. — Иска вие, който сте по-малко бял от останалите, да го убиете.

На това място аз, в качеството си на съставител на историята, можех лесно да направя услуга на Маркъс. Този малък епизод не е повлиял по никакъв начин върху общия ход на събитията. Поради това бих могъл да напиша, че Маркъс Гарви се смилил над стареца и го освободил. Той обаче не го сторил.

— Накарай го да млъкне! — възкликнал Маркъс. — Убий го сам, щом той това иска. Ти си още по-малко бял от мен!

— Казва, че белите са по-опасни от самата опасност. Казва, че само те убиват, когато не ги молиш за това, и само те не убиват, когато ги молиш за това.

— Не ми превеждай повече! — извикал Маркъс и си запушил ушите с ръце. — Защо ми причиняваш това, Пепе? Защо? Мислех, че сме приятели!

— Казва, че в нашия свят идва смъртта. Изкачва се към нас.

Ричард заповядвал на мъжете да се върнат в мината. Скоро щял да забележи отсъствието му.

— Вече чу господин Ричард, Пепе — казал Маркъс нетърпеливо. — Всички на работа!

Уилям се забавил дълго в палатката. Когато излязъл, изглеждал различен. Очите му били още по-пронизващи от обикновено. Също и по-тъжни. Маркъс се изненадал от това изражение, защото Уилям не познавал тъгата, познавал само разочарованието. Вгледал се в него и колкото повече го наблюдавал, толкова по-невероятно му се струвало това, което виждал.

Би могло да се каже, че Уилям излязъл от палатката подмладен с двайсет години. Превърнат в момче, в лошо момче, сърдито и едновременно с това уплашено. Направил няколко странно колебливи стъпки. Гледал със зареян поглед в далечината. Взел един револвер и се прицелил наслуки, сякаш искал да си припомни някои забравени умения по стрелба. Приличал на актьор, който репетира роля, в която е играл преди много години. Свалил оръжието. Разтворил и свил длани, за да раздвижи вцепенените си пръсти. Ричард не видял нищо от това. Само искал да влезе в палатката. Запътил се с присъщата си слонска походка, стъпвайки нетърпеливо и по-леко, отколкото можело да се съди по якото му телосложение. Уилям обаче му препречил пътя.

— Не.

— Какво не?

— Остава с мен.

— Защо? — възмутил се Ричард.

— Промених мнението си — казал Уилям.

— Не съм бил отдавна с жена!

— Ти никога не си бил с жени, бил си само с момиченца — отвърнал Уилям. — А това, което е в палатката, не е за теб.

Всички на поляната станали свидетели на остра свада. Накрая, разбира се, Ричард се отказал от бялото момиче. Променил тактиката си, сега се присмивал на завоеванието на брат си. Също като в приказката за лисицата и зеленото грозде. Нещата обаче не приключили с това. Уилям го изгонил от палатката! Отново се скарали. Както могло да се предвиди, Ричард накрая се примирил. И в лагера започнало местене като плочки на домино. Уилям си присвоил палатката, за да остане в нея с бялото момиче. Ричард преместил багажа си в палатката на Маркъс и Пепе, където щял да спи от тази нощ нататък. А Маркъс и Пепе, останали без жилище, получили заповед да се настанят в най-малката палатка, която до момента служела за склад и където били вързали господин Тектон. Останалата част от деня протекла привидно спокойно. Вършели обичайните си задължения, но всички забелязали нетърпението, с което Уилям чакал да падне нощта.

Той бил абсолютен господар на онази поляна сред джунглата, на онзи миниатюрен свят. Не се нуждаел от ничие разрешение, за да се оттегли в палатката си, когато пожелае. Въпреки това се сдържал. Може би преценявал границите на желанието си, на едно ново и непознато усещане. През деня никой не посмял да го заговори. Приличал на гръмоотвод след електрическа буря. Почти се виждали искри по върховете на пръстите му.

По време на вечерята Уилям не могъл да се сдържи повече. Изпил няколко глътки вряло кафе. В ъгълчетата на устата му се появили кафяви струйки и се стекли по шията му. Пъхнал няколко парчета полусурово месо в устата си като канибал и отишъл в палатката при нея.

Останалите скоро се разотишли. В новата си палатка Пепе и Маркъс не произнесли нито дума. Газената лампа била угасена, но те не спели. Маркъс надавал ухо. Искал да разбере какво става в палатката на Уилям. Било му невъзможно да преодолее това юношеско, безкрайно мъчително любопитство.

Не чул нищо. Нищо. Нито викове, нито стенания, нито негови, нито нейни. Само шумовете на африканската нощ.