Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (12)

11

Вече казахме, че Уилям и Ричард обичали лова. А откакто работата в мината се превърнала в рутина, двамата братя имали излишък от свободно време. Пепе бил достатъчен, за да надзирава работниците в мината. А малцината, които се редували да отделят златото в коритото отвън, се подчинявали безропотно на заповедите. Освен това в случай на необходимост Пепе винаги можел да поиска помощ от Маркъс, който готвел наблизо. Това обаче никога не се наложило. Ако братята Крейвър не били толкова недоверчиви и имали по-реалистичен поглед, щели да си дадат сметка, че негрите не проявявали ни най-малък признак на неподчинение, нито се опитвали да си присвоят и грам злато.

Една сутрин Маркъс придружавал Ричард на лов. Търсели едър дивеч, бивол или газела, с който да нахранят армията от миньори. Ричард се навел, за да огледа някакви стъпки в калта. Обърнал се възбудено към Маркъс.

— Извикай бързо Уилям! Наблизо има лъв. — И извикал въодушевено: — Ще уловим лъв!

— А ако Уилям е в палатката си? Искам да кажа, ако е много зает? — попитал Маркъс. — Сигурно няма да му хареса, че го прекъсват.

— Прави каквото ти казвам — заповядал Ричард. — Според теб какво повече интересува Уилям? Да улови лъв или да чука белезникавата?

Маркъс се подчинил, макар да знаел отлично, че предположението му ще се окаже вярно: Уилям изругал, когато Маркъс го заговорил от другата страна на платнището. Предположението на Ричард обаче също било правилно — въодушевявала го мисълта да застреля лъв. Уилям излязъл гол от палатката. Докато се обличал припряно, наредил:

— А, Маркъс, палатката е мръсна. Измети я.

Уилям изчезнал в гората. Маркъс влязъл в палатката. Таванът бил много нисък и трябвало да застане на колене. За метла използвал четка с черни косми. Била изработена от миглите на слон, убит от братята Крейвър. Маркъс бил съединил миглите от двете очи и бил направил много удобна метличка за почистване на ъгли.

Метял и гледал изпод очи Амгам, която била в дъното на палатката. Било му неудобно да я гледа. Може би Уилям я бил изнасилвал допреди малко. Приближавал се все повече към средата на палатката и все някога щял да стигне до нея.

Не изглеждала особено нещастна. Гола, с отворени очи, насочени към тавана, Амгам прокарвала много бавно ръка по гърдите и корема си. Пръстите дори стигали до белите косми на пубиса и се връщали обратно нагоре. Сякаш била заповядала на сетивата си да се изключат. Тя не била в палатката, там било само тялото й.

Амгам не се борела срещу болката. Вместо това тя я изтръгвала от себе си и я наблюдавала, сякаш била нещо живо, чуждо. Голяма част от тайната й, помислил си Маркъс, се състояла в различния начин, по който приемала болката. И точно в този момент разбрал, че Амгам е живо същество, което превъзхождало безкрайно много всички, които се намирали на поляната сред джунглата. Разбрал това с пълна увереност, по същия начин както знаел, че Англия е много далече и че в джунглата има дървета.

Маркъс продължавал да мете палатката. Правел го с автоматизъм, придобит след толкова месеци на служба при братята Крейвър. Четката повлякла някакъв непознат предмет. Той го хванал с два пръста, за да разбере какво е. Била каучукова торбичка, пълна с течност. Маркъс захвърлил презерватива с жест на погнуса.

Виело му се свят. На онази поляна в Конго действителността и фантазията били като две нации във война, като всяка нахлувала в територията на другата. Уилям изнасилвал Амгам, а този, който се страхувал от зараза, бил Уилям. А в това време той, Маркъс Гарви, метял пода с миглите на слон. Почувствал странно опиянение, сякаш въздухът в палатката бил от алкохолни пари. Обзело го желание да се смее, но се сдържал. Усещал, че ако го направи, ще полудее. Хванал главата си с ръце — ако не го направел, със сигурност щели да му пораснат криле на ушите и главата му щяла да излети. Видял шише с уиски. Отпил дълга глътка от него. После хвърлил една риза и панталони върху голото тяло на Амгам.

— Облечи се — рекъл, като продължавал да отпива от бутилката. — Прибираш се у дома.

В началото тя не го разбрала. Маркъс обаче бил взел решение. Дори й помогнал да закопчае ризата, за да тръгнат по-бързо. Излезли заедно. Маркъс се запътил с твърда стъпка към мината. Водел я, като я държал за лакътя. Крачел толкова енергично, че почти я влачел след себе си.

Пепе видял странната двойка. Тя се извисявала с две стъпки над него и била толкова бяла, докато той ситнел с късите си крака и кожата му била с маслинен цвят.

— Господин Маркъс? Къде отивате?

Пепе се обърнал към него на „вие“. Този знак на уважение не предвещавал нищо добро. Маркъс не отговорил. Пепе настоял.

— Моля ви, господин Маркъс, не го правете.

— Защо не? — казал Маркъс, без да се обърне. Бил вече стигнал до мравуняка.

— Господин Маркъс! Тя е различна. Принадлежи на господин Уилям. Ще имаме неприятности, големи неприятности. Не го правете.

Маркъс слязъл по стълбата след нея. Мъжете били прекъснали работа и ги гледали изумени. Когато стъпили на дъното на мината, всички негри се отдръпнали.

— Ще ме застреляш ли, Пепе? — предизвикал го Маркъс.

Водел Амгам към тунела, от който била излязла.

— Господин Маркъс! — извикал Пепе. — Стойте! Повече няма да ви предупреждавам!

Маркъс вдигнал глава. Там горе, в отвора на мравуняка, на фона на небето се откроявала херкулесовата фигура на Пепе, който се прицелвал в него със старата си пушка. Маркъс спрял. Накрая обаче казал:

— Няма да стреляш. Сигурен съм.

Пепе се поколебал в продължение на няколко тягостно дълги секунди. После свалил оръжието и казал примирително:

— Не, няма да го направя. Разбира се, че няма да го направя.

Примирението на Пепе обаче не означавало, че Маркъс е победил.

Когато Пепе говорел с негрите, правел го сякаш изпод водата. И сега им заговорил на същия език, който звучал, като че ли бил пълен с мехурчета. Не му отнело много усилия, за да ги убеди да заловят Маркъс и бегълката.

— Щастлив ли си, Пепе? — изкрещял Маркъс, опитвайки се напразно да се отскубне от двайсетината ръце, които го държали. — Какво им обеща? Паница леща?

— Не — отвърнал Пепе. — Сардини.

Нищо не можело да се направи. Мъжете не се били борили за свободата си, но били готови да попречат на Амгам да постигне своята. И за какво? За половин консерва сардини. Най-тъжното в случая било, че именно този ден се падало да ядат сардини. Наскоро Маркъс бил открил петдесет консервени кутии в един сандък, който смятал за празен. С една дума, те, така или иначе, щели да ядат сардини.

Амгам и Маркъс излезли от мината. Когато изкачил последното стъпало на стълбата и минал покрай Пепе, Маркъс му прошепнал на ухото:

— Никога няма да ти простя това.

След като излязъл, Маркъс не посмял да я погледне в очите. Продължил пътя си, сякаш тя не съществувала, и навлязъл в джунглата. Когато се отдалечил достатъчно от лагера, той се отпуснал на земята в същата поза, в която мюсюлманите се молят, и заплакал.

Покрусата на един човек трябва да е самотен акт, също като смъртта му. Когато един човек пада, когато се проваля, той трябва да бъде далече от бездушната публичност. Едно привидно поражение обаче може да бъде и успех, защото понякога хората спасяват достойнството си поради самия факт, че са се опитали да го спасят.

Внезапно Маркъс усетил шест пръста, които го милвали по главата. Преди да се опомнят, те вече се прегръщали.

* * *

Спомням си, че прекъснах Маркъс.

— Не е възможно!

— Кое не е възможно? — заинтересува се Маркъс, оглеждайки се на двете страни. — Някаква глупост ли казах?

— Твърдите, че сте правили любов с нея? Че сте станали неин любовник?

Лицето на Маркъс почервеня като зрял домат.

— Трябваше да го премълча, нали?

Седях напрегнат, с изпружен гръб. Сетне се отпуснах и се облегнах на стола.

— Не, не е това — отвърнах аз нерешително, изпълнен със съжаление, че бях извикал. — Постъпвате добре, като ми казвате всичко. Много добре.

— Тогава? Щом не е това, каква грешка съм допуснал?

Маркъс не можеше да проумее, че не бе допуснал никаква грешка, а просто беше наранил чувствата ми. В началото гледката на пръстите на Амгам върху тила му ми се струваше невероятна, после непоносима. Тези толкова бели, толкова тънки, толкова дълги бели пръсти. Не го попитах нищо повече. Не желаех да го слушам. Неволно обаче си представих Маркъс и Амгам прегърнати сред джунглата. Почувствах хладна топлина в сърцето, сякаш тънкият и наситен пламък на газова горелка пронизваше гръдта ми.

Защо се измъчвах толкова? Не можех да се примиря с чувствата, които изпитвах към Амгам. Всъщност ги ненавиждах. Те се бяха зародили преди няколко нощи в стаята на господин Макмахън и още тогава бях предугадил неприятностите, които щяха да причинят. По-нелепи чувства от тези не можеха да съществуват. И в края на тази поредна среща, докато седях срещу Маркъс Гарви, аз се питах: „Томи, човече, как можеш да ревнуваш от един затворник, отгоре на всичко заради една жена, която никога не си виждал и никога няма да видиш?“ Бях обаче и достатъчно съобразителен, за да разбера, че въпросът трябваше да бъде друг: на какво се дължеше тази способност на Гарви да ме нарани чрез думите си?

Историята на Маркъс Гарви изваждаше на показ недостатъците и предразсъдъците ми. Чак когато ми каза, че е бил с нея, разбрах до каква степен го презирам и се чувствам над него. Много е лесно да бъдем състрадателни към човек, който стои много по-ниско от нас. Затова си бях позволил лукса да бъда толкова снизходителен и великодушен към него, към това простовато циганче, което чакаше екзекуцията си. Сега обаче чувствата ми влизаха в конфликт с биографията му. Фактът, че човек като Маркъс е могъл да спечели любовта на Амгам, ме обиждаше. Той бе имал нещо, което аз никога нямаше да имам. Никога. А никога е много дълга дума. Повтарям я: никога.

В този епизод обаче нямаше нищо необикновено. Амгам е действала с мистериозна и едновременно с това съвършено логична прямота. Странното би било, ако бе действала по друг начин. Фактът, че Маркъс е едно нисше, мургаво и късокрако същество, не е имал никакво значение. Поне за нея. Амгам идвала от друг свят и не притежавала нашите предразсъдъци. А Маркъс бил най-добрият от всички на поляната. Затова Амгам е обичала Маркъс. Сега, когато знаех, че Амгам е била способна да обича мъж като Маркъс, аз я обичах още повече. А на него, един смъртник, завиждах.

Докато тези размишления ме занимаваха, Маркъс ме гледаше, без да има и най-малката представа за посоката, в която се бяха отклонили мислите ми. Настоя отново.

— Каква грешка съм допуснал, господин Томсън?

Прокашлях се шумно, опитвайки се да скрия неудобството си, и отбелязах:

— Преди казахте, че Уилям и Ричард били отишли на лов за лъв.

— Да, така е. Ричард беше видял следи от лъв в джунглата. Излязоха заедно да го търсят. Но не го намериха.

— В джунглата няма лъвове — заявих аз. — Сигурно е бил леопард.

— Леопард? — замисли се Маркъс. — Не знам, може би Ричард е казал леопард. Не си спомням.

* * *

Мината поглъщала все повече вниманието на братята Крейвър. В замяна на това интересът на Ричард към лова на биволи секнал като детска треска: внезапно. Сексуалното увлечение на Уилям също намалявало. Не я отстъпвал на брат си единствено от чувство за собственост. Уилям бил хитър, давал си сметка, че инстинктът на негрите за йерархия се засилвал пред този образ: най-белият мъж на света, властващ над най-бялата жена на света. Или на долния свят. В държането на Уилям обаче имало нещо странно.

Понякога, но само понякога, на Маркъс му се струвало, че Уилям използвал властта си не за да контролира Амгам, а за да попречи на останалите да се доближат до нея. Тези мисли обаче, твърде проницателни за един Маркъс Гарви, прекосявали съзнанието му като падащи звезди — много рядко и без да оставят следи след себе си.

Несправедливостта много често се проявява, когато праведните са сполетени от непредвидена беда. Може да се прояви и по обратния начин: когато съдбата дарява с неочаквано щастие порочните. Защото златната жила била изключително плодоносна. Всеки ден в коритото се пречиствало все повече злато. От средно шейсет и пет грама на ден се стигнало до деветдесет, после до сто, а после до сто и десет. Колкото повече злато се извличало, толкова повече изкопана пръст изисквали братята Крейвър от миньорите.

Веднъж извикали Маркъс да помогне в мината. Вътрешното пространство се разширявало с всеки ден и се налагало някой да помага при поставянето на дървените подпори.

Той забелязал, че след последното му слизане са настъпили големи промени. Мехурът бил много по-широк. Отворите в стените били по-многобройни и по-големи. Маркъс спрял пред тунела, от който Амгам била излязла. Отворът му бил по-широк. Дело на миньорите? Не. Те дълбаели еднакво във всички посоки. Когато изравяли пръстта, откривали вече съществуващи тунели, които се разширявали — колкото по-дълбоко копаели.

Миньорите не се нуждаели от много указания, за да поставят дървените подпори. Маркъс се възползвал от факта, че никой не го наблюдава, и се приближил към най-големия отвор. Запалил клечка кибрит. Слабият пламък осветил около два метра навътре в тунела. Достатъчно, за да види нещо като тръба, която имала формата на небце. По-нататък тунелът се извивал като червей навътре в земята. Внезапно усетил в лицето си полъх на вятър. Докато се питал дали този полъх е продукт на въображението му, кибритената клечка внезапно угаснала. Щом тунелът навлизал в земята, как било възможно да усети въздушно течение? Маркъс не искал да си задава повече въпроси. Споменът за господин Тектон бил още твърде жив. Когато излязъл от мината, бил един почти щастлив мъж.

В онзи период обичайното душевно състояние на двамата братя била трескавата възбуда. Мината ги доближавала до тяхното лично социално отмъщение. Уилям искал да си купи банка. Ричард — армия. А възбудата често се изразявала чрез шумно веселие. Вечер се напивали, крещели и стреляли с револвера във въздуха. Неведнъж Маркъс се опасявал някой куршум да не пробие брезента на палатката и да рани него или Пепе.

Африканците се превръщали в черни нибелунги. И това не е никаква метафора! Братята Крейвър били сложили до мравуняка грамофон с високоговорител във формата на огромен карамфил. Пускали предимно Вагнер. Възбудени от музиката, комарите нападали хората стремително, като мънички живи куршуми. Уилям обаче смятал, че музиката стимулира миньорите. Излишно е да добавяме, че ударите с камшик също допринасяли, и то много, за ускоряване на темпото на работа.

Всеки ден работели все по-усилено, всеки ден добивали все повече злато и мината се разширявала. През следващите две седмици царяло привидно, но осезаемо спокойствие. Сякаш мината и двамата братя, движени от общи интереси, били решили да гребат в една и съща посока. Вече не се знаело дали братята Крейвър били открили мината, или мината — братята Крейвър.

През това време Маркъс живеел в друг свят. Бил вкусил за пръв път любовта там, в джунглата, с нея, с Амгам. Конго било странно място. Място, където болката и удоволствието се сливали и наслагвали, също както пластовете растителен хумус.

Страстта на братята Крейвър към златото им оставяла много свободни пролуки, през които Маркъс и Амгам се уединявали за дълги часове. Работният ден бил изключително монотонен. Уилям пришпорвал миньорите, сякаш били волове, впрегнати в едно рало, и ги заставял да копаят повече пръст, повече злато, докато Ричард надзиравал работниците при коритото. Основното задължение на Маркъс било да приготвя специалните ястия за братята Крейвър и безвкусната помия за миньорите. Често, когато вече бил сготвил изисканите блюда на Уилям и Ричард, той оставял тенджерата да ври и отивал в джунглата на предварително уговорено с Амгам място.

Маркъс не бил склонен да смени нито един от онези мигове с Амгам дори за цялото злато на братята Крейвър. Тя го карала да я докосва, хващала ръцете на Маркъс и ги слагала върху тялото си. Тя също го докосвала, не знаела що е свян. На първите срещи, когато го прегръщала с горещото си тяло, Маркъс имал чувството, че ще се опече като ябълка в пещ. А в началото начинът, по който Амгам се любела, не му бил никак приятен. Чувствал се като животно, опипвано от ветеринар. Сякаш тя му казвала: направи това, направи го така. И Маркъс се питал: това нормално ли е, винаги ли е така?

Тези контакти обаче, на пръв поглед толкова грубовати, скоро разкрили една еротична изтънченост. Тя престанала да го води много по-скоро, отколкото той предполагал. Той изследвал тялото й със същата безцеремонност, с която тя била изследвала неговото няколко дни преди това. Всеки път, когато се любели, Маркъс откривал ново поле на удоволствие. И един ден си казал: „Всемогъщи Боже, времето, през което един самотен дървояд ще прояде всичките дървета в Конго, няма да ни стигне, за да изчерпим всички удоволствия с тази жена“.

Разбираемо е, че обясненията на Маркъс ми причиняваха двойно неудоволствие. Той нямаше задръжки, разказите му бяха изпълнени със словесни крайности. Не трябва да забравяме, че викторианският морал все още господстваше. Сега може да изглежда невероятно, но по онова време благоприличието препоръчваше думи като „крак“ или „ръка“ да не се произнасят без основателен повод, понеже били непристойни. Аз не знаех нищо за живота. А пред мен стоеше Маркъс Гарви, окован в белезници, но говорещ за стенания и тръпки с прекалена свобода, каквато не бих могъл да намеря дори в най-порнографските списания. Сякаш след Конго този мъж бе забравил, че животът и сексът съществуват отделно, разделени от стените на цивилизацията. Не можех обаче да направя нищо, освен да запиша думите му с треперлива усмивка на устните си.

Не трябваше да напрягам особено въображението си, за да си ги представя. Мургавият Маркъс Гарви в сърцето на джунглата, прогизнал от пот, прегърнал една жена с бяла като сняг кожа, но с пет-шест градуса по-топла от нашата. Втората причина за неудоволствието ми беше, че бях принуден да слушам подробностите за тази единствена любов, която бих желал да изживея, но която можех само да пресъздам върху хартия. Те са били любовници, а аз — един обикновен, зашеметен от почуда машинописец.

Тайната любов обаче винаги предполага и неудобства. Маркъс се опасявал Уилям и Ричард да не открият, че има връзка между отсъствията на двамата. Дори не искал и да си помисли за реакцията на Уилям. Измъчвал се също заради Амгам. Преди да се любят или след като са се любили, тя искала от него да се съсредоточи. Понякога го хващала за китката и го карала да седне, за да внимава повече. Искала да му обясни нещо много важно, но какво? Той не разбирал.

Маркъс се чувствал като куче, което се опитва да научи нещо: кучето разбира, че срещу себе си има по-висш интелект, но е неспособно да разбере какво се иска от него. Амгам винаги поемала инициативата: седни, слушай, внимавай какво ще ти кажа, разбираш ли го, разбираш ли го? Важно е да го разбереш! Амгам говорела и жестикулирала разгорещено или пък се изразявала много бавно, ала Маркъс не разбирал нищо. Тектонският език притежавал изключително богата фонетика. Понякога говорела с хиляди гласни и му било невъзможно да схване и една дума. Друг път гласът на Амгам звучал дрезгаво, със сипкавия звук на пясъчен часовник.

Маркъс напрягал въображението си, за да разгадае мимиката й. Можел само да прави предположения. Един ден му се сторило, че е разбрал разказа й: че Амгам е пътувала до това място, водена от желанието да опознае други форми на живот. Маркъс се изсмял. Не, това не. Никога не би го приел. Какъв интерес можел да буди животът на братята Крейвър, на негрите, на него самия? Ежедневието на поляната, робството в мината? Във всеки случай причините, които я били довели в нашия свят, били загадка. Амгам искала да му съобщи нещо друго, нещо много по-важно. Настоявала непрекъснато. И Маркъс, отчаян, гол, се хващал с ръце за главата и стенел.

— Какво искаш, момиче, какво искаш? Какво се опитваш да ми кажеш?

* * *

След няколко дни шумовете в мината се чули отново. Всички били заспали, но в полунощ ги събудили викове.

— Шампанско, шампанско, шампанско! — долитали крясъци от отвора на мината.

Уилям, Ричард, Маркъс и Пепе излезли почти едновременно от палатките си.

— Сега пък какво става? — попитал Ричард.

— Дано да е нещо основателно, защото иначе ще им отрежа езиците с ножиците за месо — казал Уилям.

Четиримата стигнали до мравуняка. С рязък вик Пепе накарал миньорите да млъкнат. Езикът на негрите можел да бъде остър като камшик, спомняше си Маркъс. После ги попитал защо викат.

— Шумове — превел Пепе. — Отново се чуват шумове.

— Какви точно шумове?

— Удари.

На Уилям му се спяло, а проклетите негри го били събудили. Разтъркал очите си. Маркъс помислил, че ще извади револвера, че ще стреля във въздуха, или още по-лошо, в някого. Уилям обаче бил непредвидим. Отговорът му заслужава да бъде цитиран като пример за помрачен разсъдък.

— Кажи им да си запушат ушите с влажна пръст. Така няма да чуват нищо.

И се върнал в палатката!

Според Маркъс, и колкото и невероятно да изглежда, тактиката проработила. Затворниците и децата имат много общи неща: негрите викали, но никой не им обръщал внимание. Не получавали отговор и накрая, като децата, които плачат, но никой не ги утешава, се уморили и млъкнали. В края на краищата каквото и да правели, не можели да излязат от мината без стълбата.

На следващия ден обаче на лицата било изписано онова изтощение, което причинява продължителният страх. Уилям разбрал, че негрите се нуждаят от успокоителни думи.

— Чуйте ме всички — извикал той. — Джунглата е населена с шумове. Шумовете никога не са наранявали никого. Не искам повече викове нощем!

Започнал новият работен ден. Ричард отвел Уилям настрана. Маркъс обаче могъл да чуе разговора.

— Не говори глупости, Уилям — казал тихо Ричард. — Всеки път, когато са чували шумове, се е случвало нещо. Това е истината.

— Един старец и едно момиче — отвърнал Уилям. — Само това се е случило.

— Никога не бях виждал такива хора. Не са нормални. И ти го знаеш.

— Не ставай глупав. Не могат да идват изпод земята. Сигурно има някакво просто обяснение, което ни се изплъзва.

Ричард поклатил тъжно глава.

— За бога, Уилям. Ти си я виждал най-добре от всички. Спиш с нея! Може би наистина има просто обяснение като това, че в недрата под Конго живеят хора. Кой знае какво още се крие там вътре!

— Какво искаш да ти кажа? — възкликнал Уилям с гневни нотки в гласа. — Наистина се случват странни неща. Но това е Африка, Ричард, Африка! Тук стават странни неща. Негрите са негри. Попречиха ли ни да стигнем до златото? Не. Видяхме един старец. И едно бяло момиче. Нима искаш да се откажем заради това, Ричард? — Уилям променил тона си. Прегърнал брат си през рамото. — Това е нашият шанс. Трупаме голямо богатство! Не смятам да се връщам сега, когато печелим толкова пари. И ти не искаш.

Ричард седнал с пушката между коленете. Галел приклада на оръжието. Секунди след това признал:

— Може би си прав. Какво повече може да се случи?

— Така ми харесваш.

И двамата се прегърнали силно. Единствено в този случай Маркъс видял проява на истинска привързаност между братята Крейвър. После Уилям пощипнал ласкаво бузите на Ричард.

— А сега върви да наглеждаш коритото. Или искаш маймуните да ни видят как се караме?

Щом му се удала възможност, Маркъс отвел Амгам в гората. Дърпал я за лакътя и гледал назад. Когато се уверил, че са сами, й казал:

— Това искаше да ми кажеш, нали?

Тя не го разбирала.

— Амгам! — Маркъс се опитвал да нарисува мината във въздуха. — Кой е под нея? Кой? Твои приятели ли? Познаваш ли ги? Искаше да кажеш, че рано или късно твоите приятели ще се изкачат.

Този път обаче тя не разбирала нищо. Очите й се движели, сякаш се опитвала да проследи полета на някоя муха. Местели се от ръцете на Маркъс към устните му и обратно.

Маркъс я накарал да седне на тревата и също седнал. Заговорил много бавно. С пръст сочел земята и казвал:

— Твои приятели? Твоите Пепе под нас?

— Пепе — разбрала тя най-после.

Маркъс се усмихнал.

— Да, разбира се, това е: Пепе, Пепе, Пепе! Приятелите Пепе на Амгам.

Тя обаче онемяла. Не споделяла радостта на Маркъс. Напротив. Лицето й приличало на бяла каменна стена, на платно от гранит. Изправила се рязко. Колко висока била! Маркъс седял на земята, а тя стояла пред него слаба, безкрайно висока, издигаща се до небето като кула от слонова кост.

— Шампанско! — извикала Амгам. Ръкомахала нагоре и надолу, за да засили смисъла на думите си. — Шампанско! Шампанско! Шампанско!

Маркъс се изправил с един скок. Уплашил се някой от лагера да не ги чуе и запушил устата й с ръка.

* * *

Същия този ден Маркъс не успя да ми обясни нищо повече. Времето ни беше свършило и пазачите му заповядаха да се изправи.

— Хората употребяват думата „страх“ с голяма лекота — каза той, докато го претърсваха, за да се уверят, че не съм му дал нищо. — Децата се страхуват от мъжа с чувала. Жените се страхуват от мишките. Мъжете се страхуват от надзирателя си. Хората се страхуват да не им повишат цената на хляба или да не избухне война. Но това не е страх. За да знаеш какво е страх, не е достатъчно да си чувал да говорят за него.

Маркъс вече беше в коридора. Двамата пазачи, застанали от двете му страни, го водеха за лактите. Той продължи да говори чак докато изчезна по коридора. Говореше спокойно, като оркестър, който свири на потъващ кораб. Докато се отдалечаваше, успя да ми каже:

— Амгам викаше „Шампанско, шампанско, шампанско!“ и когато запуших устата й, разбрах, че за пръв път в живота си изпитвам страх, истински страх. Разбирате ли ме, господин Томсън?

По обратния път за пансиона си помислих, че книгата не е по силите ми. Тръгнах напосоки, водейки спор със самия себе си. Как можеха да бъдат описани целият ужас и цялата любов на Маркъс, стоящ до Амгам и в очакване на тектоните? Невъзможно. Тази история не можеше да бъде написана. Поне аз не можех. От друга страна, книгата беше станала прекалено голяма, вече се извисяваше над мен, над Нортън, над самия Маркъс. Трябваше да й се сложи край. Дори нямаше значение дали имам достатъчно талант, както никой не пита един войник дали има достатъчно смелост, за да изпълни някаква мисия. Върнах се в пансиона чак вечерта. Там се сблъсках с господин Макмахън. Неочаквано, защото беше късно през нощта, а Макмахън спазваше стриктно разписанието си. Седеше в трапезарията с наполовина пълно шише уиски. Каза, че жена му била болна. А той, толкова далече, не можел да направи почти нищо, за да й помогне. Притесняваше го не толкова болестта, а това, че горката жена трябваше да продължи да се грижи за децата. Изпих една чаша в знак на солидарност. Отново напълних чашата му, както и моята. Пих твърде много. Макмахън не можеше да помогне на жена си, а аз не можех да помогна на Маркъс Гарви. Вече бях пийнал доста и казах с дрезгав глас:

— Не знаете обаче най-лошото.

— А, така ли? — отвърна ми Макмахън след дълга пауза. И неговият поглед беше зареян в стъклото на чашата.

— Да, не знаете. Много е вероятно скоро човечеството да бъде унищожено от раса от убийци.

— А, нима? — каза Макмахън равнодушно. Поклати глава надолу и нагоре, сякаш смилаше новината. Почеса се по късата си и гъста като на диво куче коса и попита: — Няма ли начин да бъдат спрени?

— Опасявам се, че няма. — След кратко размишление отсякох: — Не, никакъв. Ще ни унищожат. Човешкият род ще бъде превърнат в прах. От нас няма да останат дори развалини, за да напомнят, че сме съществували.

Двамата продължавахме да съзерцаваме втренчено чашите.

— Може би не заслужаваме нищо повече… — заявих аз. — Всичко ще е свършило.

Макмахън кимна с глава. Не очаквах разсъдлив пролетарий като него да каже:

— Майната му.

Беше прав. Един ден щяхме да бъдем история заради тектоните или заради времето, това нямаше значение. Всички щяхме да изчезнем. Ние, тези, които зависеха от нас, тези, които още не се бяха родили и които един ден щяха да зависят от тези, които днес зависеха от нас. Всички.

— Майната му — рекох.

— Майната му — каза Макмахън.

Напуши ме смях по същия начин, по който се появява хълцането. Макмахън също се разсмя. В края на краищата един ден всичко щеше да отиде на майната. И при тази мисъл на човек му ставаше смешно. Смяхме се толкова силно, че останалите наематели ни изшъткаха от стаите си да млъкнем. Не можехме да спрем. Заудряха по вратите, все едно че бяха барабани. Напомниха ми на там-тамите от джунглите на доктор Флаг. Съобщаваха голямата новина: майната му. Смяхме се, докато уискито свърши. После отидохме да си легнем. Какво друго можехме да направим? Тектоните всеки момент щяха да нахлуят в нашия свят. Уискито ни обаче се беше свършило. Случват се такива неща.