Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (29)

28

Делото на Гарви беше събудило необичайни очаквания. Може би защото беше един от първите случаи на XX век, при който правосъдието и героизмът се сблъскваха. Журналистът, когото „Таймс ъф Бритън“ беше изпратил — истински ветеран, — се учудваше на наплива от колеги. Каза ми, че на пресконференцията на военните, на която бе обявена офанзивата при река Сома, били отишли трийсет и осем журналисти. А вече бил преброил почти петдесет колеги, които отразявали „случая Гарви“. Трудно беше да се определи дали това, което привличаше тази публика, беше литературният Маркъс, или мъченикът Маркъс. Както и да е, залата беше препълнена. За щастие предвидливо отидох един час преди началото на заседанието. Въпреки това и макар че залата побираше около петстотин души, бях измежду последните, които пуснаха вътре, така че седнах в дъното, близо до вратата. Това поне ми донесе известна утеха — когато доведоха Маркъс в съда, окован и конвоиран от двама стражи, успях набързо да го поздравя.

— Не се безпокой, Маркъс — казах аз и стиснах ръката му. — Всичко ще бъде наред, имай доверие в Нортън!

Стражите не ми позволиха да го задържа повече от един кратък миг. Може би така беше по-добре. Аз съм от хората, които от вълнение едва говорят и думите ми вдъхват повече униние, отколкото надежда.

Едва сега започвах да разбирам обхвата на стратегията, за която ми бе споменал Нортън. Тълпата желаеше свободата на Маркъс. А народното възмущение не е сила за подценяване. На това първо заседание обаче пролича и огромната власт на силите, срещу които трябваше да се борим.

На първо място, театралността на самата обстановка. Импозантността зашеметяваше. Съдията, перуките, тогите в червено и черно, махагоновите мебели. Всичко беше преднамерено замислено в мащаб, който да принизи човека до положението на насекомо. А когато прокурорът се изправи, когато посочи с пръст Маркъс и го обвини от името на английската корона, сърцето ми се сви до размера на череша. А щом аз бях разстроен, какво оставаше за горкия Маркъс. Стори ми се по-нисък от всякога. От мястото си виждах само тила му. Сякаш го бяха свързали към електрически източник: косата му беше така щръкнала, че главата му приличаше на морски таралеж. Цялата тежест на британската империя се стоварваше върху един-единствен човек.

В началото на речта си прокурорът говореше сдържано. Ала постепенно започна да повишава тон, чрез който се изливаше една търсеща възмездие ярост. Описа Маркъс като долно същество, като коварна змия, като чудовище, недостойно да принадлежи към човешкия род. Когато поиска бесило за него, настъпи пълна тишина. Петстотинте души, които се намирахме там, си поехме дъх едновременно.

Двамата с Маркъс се сблъсквахме за пръв път със света на правосъдието, ала за Едуард Нортън той беше предпочитана територия. Още го виждам — прав, спокоен, но решителен, с бялата перука, скриваща плешивото му теме, и с дръзкия си мустак. Речта на прокурора беше сурова, дълга и досадна. Нортън обаче произнесе следните думи, които си спомням до една:

— Господин Гарви е невинен. И до края на този процес ние ще оборим всички доводи, които могат да наведат на обратния извод. Господин Гарви е невинен. И е герой. И до края на този процес ние ще представим всички необходими елементи, за да докажем това.

Мисля, че с това Нортън спечели половината процес. Тонът му беше толкова отмерен, толкова уверен в истината, която изричаше, и толкова различен от разпалеността на прокурора, че един сравнително неутрален зрител със сигурност щеше да вземе страната на Гарви.

След няколко дни извикаха Маркъс, за да даде показания. Той се раздвижи с мъка, като тътреше силно крака, подчертавайки така недостатъка си. Знаех, че краката му са къси и че коленете му не са съвсем наред. Знаех, че когато Маркъс върви, тялото му се клатушка така, сякаш капачките на коленете му са дефектни бутала. Ала знаех също, че се преструва. И правеше много добре, като се преструваше.

Прокурорът го попита нещо. Не си спомням въпроса. Спомням си, че Маркъс се огледа, сякаш търсеше подкрепа, а после това циганче, което обвиняваха в две жестоки убийства, изненада всички, като попита с извънредно възпитан тон:

— Извинете, бихте ли били така любезен да повторите въпроса?

Аз, който от собствен опит познавах въздействието на този колеблив поглед, успях само да си помисля: „Браво“.

Прокурорът не беше преценил добре мащаба на съпротивата, с която щеше да се сблъска. През първата фаза на процеса Нортън постоянно го възпираше. Сякаш усилията на обвинението се разбиваха в непредвидена преграда, която размиваше всеки довод, който можеше да вмени някаква вина на Маркъс. Този вълнолом се наричаше Едуард Нортън. През първите дни той обори всяко едно от доказателствата срещу Маркъс. И го направи по един методичен, умишлено бавен начин, сякаш изпитваше наслада, разбивайки надеждите на противника си. После навлязохме в по-спокойна фаза.

Един процес съдържа невероятно количество незначителни подробности. Процесите, дори най-зрелищните, са по същество скучни. По-голямата част от заседанията преминаха в разглеждане на процесуални въпроси, които поне за нас, непосветените в юридическата материя, бяха съвършено незначителни. През втората седмица залата опустя. Тези, които не бяха свързани пряко с делото, се отказаха да присъстват в очакване да настъпят по-решителни дни. На осмия ден в залата нямаше почти никого. Аз самият присъствах единствено от солидарност с Маркъс. Спомням си, че един ден прокурорът спомена херцог Крейвър. Стана ми жал. Когато прокурорът произнесе името му, почувствах как в гърлото ми засяда буца, все едно че се бях задавил. В съзнанието ми изникна едрата му фигура. Беше възрастен мъж и бе починал преди половин година. В това бягане на дълги разстояния, в което се бе превърнал „случаят Гарви“, той бе една от жертвите, останали по пътя. Може би така беше по-добре. Какъвто и да бе резултатът от процеса, успехът на книгата вече бе осъдил синовете му в един паралелен процес, който той никога нямаше да спечели.

В същия този осми ден седях на един от първите редове. Бях много близо до трибуната и се опитвах да закрия с ръка устата си. Така обаче прозевките ми ставаха още по-очевидни. По едно време се полуобърнах назад, за да се скрия от укорителния поглед на съдията.

Дървените скамейки зад мен бяха почти празни. Най-много да имаше десетина души. Някои бяха напълно безучастни към процеса, като една около петдесетгодишна жена, която най-невъзмутимо плетеше на една кука. В залата цареше тъжен полумрак. На високия таван имаше големи капандури, проектирани да пропускат светлината. Похвално намерение на архитекта, който не бе съобразил, че в британското небе съществуват атмосферни явления, наречени облаци. Стоях си аз така, потисках поредната прозявка, мислех си за архитектурата и слабата посещаемост и внезапно я видях.

Беше тя. На последния ред, съвсем близо до изхода. Макар и седнала, тя беше висока колкото разсилния, който стоеше прав до нея и отваряше вратата на напускащите залата. Беше облечена в строг траур, както в затвора, и носеше същия плътен черен воал, който скриваше лицето й.

Бях вцепенен от изненада. Това обаче беше добре дошло, защото ми предостави няколко извънредни секунди, за да помисля. Вместо да се приближа глупашки, както бях направил в затвора, аз се придвижих бавно до страничната пътека, където тъмнината беше още по-гъста. Като стигнах до нея, прилепих се до стената и започнах да напредвам пипнешком. Покритото с воал лице се завъртя няколко градуса. Беше ме забелязала. Зад черния плат две очи следяха внимателно всяко мое движение. Спрях. „Невъзможно е да ме е видяла“, казах си аз. „Не и за човек с котешки зеници“, отговорих си сам. Пристъпих крачка напред. В отговор тя се изправи. Въпреки това не си тръгваше. Разбрах, че бе установила безопасно разстояние между нас двамата. Ако го нарушах, щеше да избяга. Какво можех да направя? Твърде малко. Допрях длани една до друга, сякаш се молех, показвайки й с този жест да не бяга от мен, че няма да й сторя нищо. Престорих се, че пиша с ръка във въздуха с невидим молив. Така й казвах: аз съм авторът на книгата, аз мога да разбера чувствата и мъката ви по-добре от всеки друг. Зад мен красноречието на Нортън хипнотизираше съдебните заседатели. Не чувах какво казва. А и не ме интересуваше. Направих лек поклон с глава и после пристъпих крачка напред. Тя остана неподвижна. Пристъпих две крачки. Обърна се и излезе от залата.

Боже мой, какво разочарование. Обзе ме трескаво желание да закрещя и да се затичам, а точно тези две неща бяха забранени в една съдебна зала. Тя знаеше, че трябва да прекося бавно пътеката, която ме отделяше от вратата. Промеждутък от време, през което щеше да установи непреодолимо разстояние между нас двамата. Въпреки всичко излязох да я търся. Отвън имаше само един стар разсилен, застанал между огромните каменни колони пред входа. Беше седнал на дървено столче, което контрастираше с рамката от гигантски колони и мраморни стълби. Попитах го дали е видял една висока, облечена в траур жена. Отговори ми утвърдително. Попитах го за посоката, в която бе тръгнала. Мъжът направи вял жест с ръка, сякаш хвърляше карта, и ми каза с глас на уморен служител:

— Натам.

Това „натам“ беше целият Лондон.

Когато премислих събитията, имах причини да се почувствам виновен. Рано или късно Амгам трябваше да се появи на процеса на Маркъс, нейния любим. Беше толкова очевидно. Как не се бях досетил по-рано? Сигурно защото е много по-лесно да прозреш нещата, отколкото да ги предвидиш. Беше също очевидно, че заради мен нямаше да присъства през останалото време на процеса. Това съвсем не ме караше да се гордея. И към тези заключения трябваше да добавя най-потискащия извод: не беше нужно човек да бъде гений, за да се досети, че в миговете, в които стоеше права до вратата, тя ми съобщаваше нещо. Щеше да й бъде много по-лесно да избяга, когато ме видя. Не го направи. Предпочете да установи диалог с мен. Поиска да ми покаже, че ме отблъсква. Бях й представил препоръките си и я бях помолил за аудиенция, но тя ми бе отказала: „Моля ви, не желая да се доближавате до мен“. Край на историята. Това беше нейното суверенно мнение и аз не бях никой, за да го оспорвам.

Прекарах нощта седнал в леглото, опрял лакти на коленете и обхванал с длани главата си. А сега едно болезнено и искрено признание: колкото и странно да изглежда, любовта и обичта към ближния могат да се движат в противоположни посоки. Както в моя случай. Нима моята любов към Амгам не съперничеше на любовта на Маркъс? Кой е казал, че любовта е красива? Любовта е преди всичко могъща. Любовта може да изкриви морала ни, също както една желязна греда, толкова твърда и здрава, се огъва в пещта. С разума си желаех Маркъс да бъде оневинен. Естествено, че исках. Ала една част от мен настояваше да бъде екзекутиран. Никой не я познаваше колкото мен, никой друг не можеше да се доближи до нея с ясното съзнание за това.

Амгам беше изключително умна. Сигурно беше научила английски. Писмено и говоримо. Никой не беше по-заинтересуван от нея да прочете книгата. Каква беше тогава причината за толкова категоричното й отхвърляне? Не бе ли разбрала, че протягах към нея ръка най-сърдечно и доброжелателно?

А може би го беше разбрала. Може би беше единственото същество на планетата, способно да прозре чувствата, които движеха клавишите на пишещата ми машина. И може би именно затова отказваше да говори с мен. Освен съображенията за сигурност навярно съществуваше допълнителна причина, поради която пазеше тази дистанция, за да ме накара да проумея, че е жена на Маркъс, а не моя.

Нека си представим, че любовта на живота ни се крие под милиарди камъни. Не може да има нищо по-лошо от това. Или пък има: да живее на съседен ъгъл и да не иска и да знае за нас.

* * *

Месец след като бе започнал, процесът срещу Маркъс Гарви отново се оживи. Явиха се по-интересни свидетели и развръзката наближаваше. В последния ден присъстващите бяхме толкова нагъсто, че сякаш образувахме едно общо и неспокойно тяло. Достатъчно беше едно ощипване по нечия ръка, и всички ръце го усещаха. Бях взел предварително мерки и този път седях на първия ред, точно срещу преградата, която отделяше публиката от съда.

Било е писано, че това ще бъде великият ден на Едуард Нортън на земята. Още продължавам да се възхищавам на начина, по който беше разположил огледалата така, че да отразят славата му. Пресата беше там. Публиката — разпалена. И в добавка, един прокурор, който от седмици вече беше морално сломен. Не беше некомпетентен в никакъв случай. Ала още на първото заседание ми заприлича на борец, на когото са обещали, че ще се бори срещу джудже, а когато се качва на ринга, заварва великан. Или пък беше от кучетата, които повече лаят, отколкото хапят. В пристъп на отчаяние той прибягна към документите на Кейсмънт, британския консул в Конго. Господи, какво неубедително средство. Кейсмънт наистина е бил блестящ дипломат. Съдбата обаче беше на страната на Маркъс. Две години по-рано, през 1916 година, Кейсмънт беше един от лидерите на Дъблинското въстание. Когато го задържаха, бяха намерени безспорни доказателства за хомосексуалността му, което го съсипа напълно. Никой не го оплака, когато го разстреляха. Каквото и да казват, политиката винаги ще бъде опасна игра. При такива факти, а и през 1918 година кой английски съд би взел предвид мнението на Кейсмънт? Не трябва да забравяме, че в онези дни войната достигаше кулминационната си точка и патриотичните настроения бяха толкова силни, че цветовете на английското знаме присъстваха дори в маслото на ресторантите.

Именно това чакаше Нортън, за да призове Гарви да свидетелства за последен път. Зададе му един-единствен въпрос.

— Господин Гарви, какво мнение заслужава според вас господин Кейсмънт?

Маркъс мелодраматично изчака няколко секунди, сякаш се сдържаше да не изрече нещо нетактично, после възкликна:

— Същото, което заслужава всеки предател на империята. Че би трябвало да отиде да гние за вечни времена в ада.

Шапки захвърчаха във въздуха. И сред въодушевлението, граничещо с умопомрачение, Нортън пристъпи към съдията с вдигната ръка, в която държеше трийсет и седемте („да, наистина, Ваша милост, трийсет и седем“) молби за записване като доброволец в армията, които Маркъс Гарви беше подал след избухването на войната и които бяха отхвърлени от военната администрация. Всъщност Нортън беше посъветвал Маркъс да подаде тези молби, защото знаеше, че армията никога няма да приеме човек, когото съдят за убийство. Жестът на Нортън обаче постигна ефект — държейки във вдигнатата си ръка документите, той тържествено се приближи до съдията и му ги връчи. Според правилника би трябвало да ги връчи на разсилен, който от своя страна да ги предаде на секретаря, а секретарят трябваше да се погрижи те да стигнат до съдията. Ала това беше победоносният марш на Нортън. Кой можеше да го лиши от него? Във всеки случай, макар и само за да спази реда, съдията удряше с чукчето и по едно време за малко да изгуби търпение.

А сега едно отклонение. Аз все още не знаех, но делото беше спечелено, преди да е започнало. Как? Много просто. Нортън беше член на един от най-престижните клубове в Лондон. Макар че нямаше нито пари, нито знатен произход, аз не се учудих, че са го приели. На лицето му беше изписано, че рано или късно ще влезе в кръга на избраниците. Както едно писмо може да стигне до грешен адрес, така и съдбата понякога прави пропуски и даден индивид се ражда в погрешна къща. Ала писмата рано или късно стигат до получателя си, а хората — до съдбата си.

В този клуб хората от висшето общество се срещаха и уреждаха деловите си отношения под претекст, че играят билярд или са дошли да изпият едно питие. Съдията, който беше натоварен със „случая Гарви“, също беше член на клуба. Изобщо не става дума за корупция. Не беше в стила на Нортън. От друга страна, в клуба съществуваха неписани правила, които никой не смееше да наруши. Мястото беше дискретно, достъпно само за елита (вече казах, че Нортън, начинаещ адвокат, беше изключение), и понякога се случваше адвокати от големи кантори да срещнат там съдиите, които отговаряха за техните дела. В такива случаи едните и другите се избягваха възпитано до края на процеса. Дискретният поглед не се забелязва, а когато двама души искат да се избягват, те го правят.

Веднъж Нортън си бил поръчал чаша коняк. Запътил се към една кръгла маса, над която светел двестакилограмов полилей. Обикновено там се събирал с познатите си. Когато обаче забелязал, че съдията по „случая Гарви“ също седи там, той спрял и понечил да си тръгне. Не успял да се отдалечи.

— А, Нортън! — казал съдията. — Заповядайте, седнете при нас. Знам, че ме избягвате от професионални съображения. Известно ми е обаче, че освен адвокатската практика пишете и книги. Сътрапезниците ни не биха издържали разговор на юридически теми, но едва ли някой ще ни укори, ако говорим за литература, която след юриспруденцията е най-възвишеното писмено занимание, на което може да се посвети човек.

Масата била много голяма и всички присъстващи, сред които имало един депутат и трима лордове, щракнали с пръсти — така членовете на елитния клуб изразявали одобрението си.

— Предполагам, че всички сте имали удоволствието да прочетете превъзходната книга, издадена със съдействието на тук присъстващия господин Едуард Нортън — казал съдията.

И в продължение на двайсет минути възхвалявал книгата. Нортън го приел като шифровано съобщение, че Маркъс ще бъде оправдан. Съдията обаче бил още по-недвусмислен. Когато изглеждало, че вече е свършил, той се разпрострял върху един случай, пример за правна философия.

— Драги господа, знаете ли историята за гръцката дъска? — Сред присъстващите се разнесъл шепот на отрицание и съдията продължил: — Това е стара дилема, с която вече са се сблъсквали съдилищата на древна Атина. Да си представим корабокрушение в открито море. Оцеляват само двама моряци, които се носят безпомощно по вълните. Намират една дъска. За нещастие дървото можело да издържи тежестта само на един от мъжете. Корабокрушенците се борят и накрая по-силният надвива другия и го убива. Каква присъда заслужава този човек?

Като юрист Нортън знаел отговора. Ала замълчал. А съдията не бързал да го оповести. Отпил глътка уиски, после продължил:

— Има места, драги мои, където правото няма права. Има действия, които са извън човешката юрисдикция. Нашите закони изискват от гражданите да бъдат почтени. Ала нито един закон не може да изисква от даден човек да бъде герой.

Той млъкна. Пое си въздух и сетне каза възмутено:

— А сега да си представим случая на един човек, който трябва да се бори в условия, които са извън морала, извън географията. Да си представим, освен това, че с действията си спасява човешкия род от заплаха, която е по-страшна от едрата шарка и от германската артилерия. Трябва ли да го осъдим заради факта че по време на тази борба изгубва двама от другарите си?

Съдията се отпуснал в креслото си. Според Нортън гледал тавана на помещението по същия начин, по който Мойсей сигурно е гледал облаците, когато Йехова му е дал скрижалите. И казал:

— Заявявам и не ме е страх да го обявя публично, че докато съм съдия, нито един човек няма да бъде осъден за действие от такова естество.

А седналите около кръглата маса го приветствали, щракайки с пръсти. Все едно че имало тенджера, пълна с щурци. От този ден Нортън имал само една цел: да привлича вниманието по време на публичните заседания, така че оправдаването на Маркъс да се превърне в огромен професионален успех.

Нортън ми разказа всичко това по-късно, когато излязохме от съда. В този момент обаче, докато съдията произнасяше прочутата фраза „И от този момент обвиняемият е свободен да си тръгне веднага“, радостта ни за малко щеше да причини голяма неприятност. В известен смисъл аз бях един от виновниците. Книгата ми беше струвала толкова усилия, свободата на Маркъс ни беше изглеждала толкова невероятна, че аз прескочих преградата, която ме отделяше от подсъдимата скамейка.

— О, Маркъс, момче! — казах му аз, притискайки го към себе си.

Докато го прегръщах, си дадох сметка, че никога досега не го бях прегръщал, че за пръв път имах физически контакт с него. Скокът ми завари неподготвени двамата полицаи, които го охраняваха. Не се противопоставиха. Нещо повече, не можеха. Маркъс вече беше свободен човек и всеки можеше да го прегърне.

В тази прегръдка влагах много чувства, които в голяма степен бяха противоречиви. Какво сме ние хората? Една точка във времето и пространството. И тази толкова малка и разкривена точка във времето и пространството, тази точка, наречена Маркъс Гарви, обединяваше в себе си значения, които пряко ме засягаха.

Исках да вярвам, че усилията ми да напиша книгата бяха допринесли за постигането на една цел извън границите на литературата — свободата на Маркъс. Обективно погледнато обаче, този успех ме отдалечаваше от Амгам. Човек не трябваше да е много умен, за да предугади следващите ходове на двойката. На тяхно място аз щях да избягам на някой вулканичен и щастлив остров, където рядко щяхме да срещаме други хора и никой нямаше да задава въпроси за кожата и очите на Амгам. Въпреки това не бях тъжен. Докато прегръщах Маркъс, осъзнах, че щастието, което изпитвах от факта, че съм допринесъл за освобождаването му, беше по-голямо от тъгата, която ми причиняваше загубата на Амгам. И си казах, че може би книгата в крайна сметка е имала и друга цел освен освобождаването на Маркъс Гарви: да превърне нейния автор в нещо по-добро от това, което е бил, преди да я напише.

Но да оставим настрана какво чувствах аз. Когато съдията обяви Маркъс за невинен, в залата се разнесоха радостни викове. И понеже аз бях прескочил преградата, отделяща ме от Маркъс, тълпата не се поколеба да ме последва. Импулсивният ми жест бе изтълкуван като позволение тя да направи същото. Всички искаха да докоснат героя на деня. Само че въодушевлението предизвика истинска човешка лавина. Да не забравяме, че залата беше препълнена до такава степен, че стотици хора бяха следили последните заседания отвън. Процесът беше завършил и вратите бяха отворени. Ала вместо хората, които бяха вътре, да излязат, влязоха тези отвън.

Въодушевлението беше създало едно наистина опасно положение. Подобно на свличаща се земна маса хората прииждаха към дъното на залата, където бяхме ние. Вътре имаше само четирима разсилни и двама полицаи, които охраняваха Маркъс. Какво можеха да направят пред тази приливна вълна от кости и плът? Съдията удряше ли, удряше с чукчето. Каква смешна картина. Чукчето беше съвършеното въплъщение на съдебната власт. Сега, когато никой не искаше или не можеше да му се подчини, то разкриваше своята незначителност. Какъв беше в крайна сметка великият символ на съдията? Едно дървено чукче, което извън залата не можеше да счупи дори орех.

Все повече и повече ни притискаха към стената. Ако нещо или някой не се намесеше, щяхме да умрем от задушаване. Дори голямата маса, от която съдията председателстваше заседанията, се обърна под натиска на човешкото море. Маркъс, съдията и аз се покачихме на масивната махагонова мебел със струговани крака. Масата плуваше сред морето от тела като спасителна лодка по време на корабокрушение и наистина имахме късмет, че се добрахме до нея. Около нас хората се задушаваха и молеха за помощ, притиснати плътно един до друг. Видях, че множеството в другия край не съзнава опасността. Продължаваха да се блъскат като заслепени овци, търсещи убежище в кошарата. Всички реагираха като лишени от разум зверове. Всички? Не.

Когато трагедията изглеждаше неизбежна, прозвуча глас, който се издигаше над виковете. Беше Нортън. Не говореше, пееше. Не можех да повярвам, че един толкова сдържан човек може да пее насред такова бедствие. Дадох си сметка, че пее националния химн и недоумението ми нарасна още повече. Нортън пееше „Бог да пази кралицата“, обкръжен от океан от тела!

Знаеше много добре какво прави. Първа беше една дебела жена, която обикновено по време на скучните заседания плетеше на една кука. Тя се присъедини към Нортън с глас, който беше много по-деликатен от тялото й. После едно момче, което сигурно беше научило текста през войната. Нортън размахваше ръка, сякаш гребеше, подканвайки хората да го последват. Успя. След малко яростната вихрушка затихна и възбудената тълпа се превърна в музикален хор. Опасността не беше толкова в тълпата, колкото в движението на тълпата. А музиката ни принуждаваше да застанем на място. Всички пееха. Аз също! За моя изненада си дадох сметка, че пея с пълно гърло „Бог да пази кралицата“, със страст, която никога преди не бях изпитвал нито към Бог, нито към монархията.

Маркъс стоеше прав върху обърнатата маса, над всички и пред погледа на всички. Хиляди очи бяха обърнати към него. Беше сгърчил лице и плачеше като някоя Мария Магдалена. Опасността отмина по същия начин, по който прогоненият демон напуска тялото. Признавам, че плачех. Защото в онзи момент препълнената зала беше нещо много повече от обикновено помещение на правосъдната администрация. Беше място, където хиляди хора изливаха най-благородните си чувства. Там имаше мъже, жени, деца и старци. А сред тях — богати и бедни, светци и пияници. Дори може да е имало и германски шпиони. Всички бяхме обединени от един химн, който в онзи момент олицетворяваше нещо много повече от английската монархия, много повече. Всички пееха и с това показваха, че най-благородният инстинкт на човека е обичта към слабите. И нещо странно, в онзи ден обичта към по-слабите бе извоювала неочаквана победа над най-голямата власт в света. Толкова се развълнувах, че за малко да си избърша сополите с перуката на съдията, който стоеше до мен зашеметен и унижен.

Когато последната нота стихна, Нортън вдигна ръка. Качи се на масата, прегърна Маркъс и мисля, че прочете мислите на всички ни, защото каза в присъщия си блестящ и стегнат стил:

— Сега трябва да се разотидем спокойно. И когато се приберем по домовете си, когато вратата се затвори зад нас, ще изпитаме радост от това, че сме се върнали вкъщи като по-добри граждани, отколкото сме били на излизане.

И наистина хората напуснаха залата спокойно, сякаш излизаха от черква след служба. Нортън, Маркъс и аз изчакахме помещението да се опразни. После излязохме заедно. Преди да слезем по огромната стълба пред входа, ние се сбогувахме с Маркъс. Не можах да се сдържа и го попитах какво смята да прави.

— Светът е голям, а аз съм малък. Сега съм свободен и бих искал да го пообиколя — отвърна той. И добави простодушно: — Е, това е светът, който спасих, нали така?

С Нортън се разсмяхме. Маркъс направи жест с ръка за сбогом и заслиза по огромните каменни стъпала с малките си крака. Знаех, че тези крака щяха да го заведат при нея. На света нямаше по-голям щастливец от него. Обърнах глава.

Останах още малко на горната площадка на стълбата. Нортън ми разказа историята за клуба и съдията. После се разделихме. И докато си слагах шапката, чух един безкрайно студен и разсъдлив Едуард Нортън. Идеята да изпее националния химн беше негова, затова го поздравих, че ни спаси с това навременно хрумване. Той отвърна:

— Всичко е въпрос на стил. Химните имат една полезна страна — те са великолепни инструменти за сплотяване на групи. В спешни случаи с тяхна помощ човешки зверове се превръщат в кротки агънца. — И докато си нахлупваше шапката и слизаше по стълбата, той се сбогува с мен: — Всичко хубаво, господин Томсън.

На път за къщи не можех да пропъдя от съзнанието си образа на Маркъс и Амгам, отправящи се към някоя спокойна далечна страна. Хрумна ми една история, в която главната героиня е тайнствената госпожа Гарви. По време на пътуването по море никога не излиза от каютата си и с това събужда подозренията на останалите пасажери, които настояват да узнаят кой се крие зад това име.

За жалост Едгар Алън По имаше подобен разказ. Открих това по-късно. Никога нямаше да убедя критиците, че моят разказ не е плагиат. Всъщност бяха две напълно противоположни истории. В разказа на По съпругът превозва трупа на покойната си съпруга: смъртта. В моя Гарви пътува с Амгам: животът. В разказа на По пасажерите нахлуват в каютата на съпруга, който превозва трупа, и се ужасяват. В моята история откриват една жена, родена под каменно небе. Ала Амгам си е Амгам. И множеството, вместо да я линчува, става по-толерантно, по-благородно.

Както и да е, това няма значение. Никой нямаше да повярва, че идеята за разказа е моя, и накрая го изхвърлих в кошчето. Ала моят разказ беше по-хубав от разказа на По. Поне да си го кажа тук.