Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (20)

19

След като постъпих в армията, имах само една цел: да стоя възможно най-далече от врага. Логиката ми беше много проста: щом германците бяха успели да пуснат тристакилограмова бомба в трапезарията на пансиона ми, какво ли бяха способни да ми сторят, ако се приближах до тях? За жалост намеренията и съдбата ми не следваха една и съща посока.

А сега е много възможно някой да се запита: наистина ли смята да прекрати разказа точно сега, когато Маркъс изживява един от най-тежките си моменти, за да ни разкаже някоя от малките си битки?

Е, отговорът е да, смятам да го направя. Защо? Защото така искам.

Препрочитам написаните досега страници и си давам сметка, че не съм изяснил достатъчно един аспект. И това е разбираемо: силният конфликт между ужаса и любовта замъглява намеренията, с които започнах разказа. Опитвам се да кажа, че това не е историята на Маркъс Гарви. Дори не е историята на любовта между Амгам и Маркъс. Това е историята на историята. Тоест на любовта на Томи Томсън Към Амгам. И споменавам за престоя ми в окопите именно защото има връзка с книгата.

* * *

Бяха ме зачислили в един пехотински полк. Когато вече бяхме на френска територия в очакване да ни изпратят на фронта, в лагера ни се появи един офицер. Накара ни да се строим пред морето от палатки в цвят каки и потърси доброволци за артилерията. Аз направих крачка напред. Смятах, че артилерията воюва от разстояние. С малко късмет нямаше да видя нито един германец през цялата война. Свещена простота.

Това, което не бях разбрал, беше, че пред думата „артилерия“ поставяха думата „доброволец“. Направиха ме артилерийски преден пост. Задачата ми се състоеше да проникна в неутралната зона, да пропълзя до някое място, от което да мога да наблюдавам вражеските линии, и да направлявам стрелбата на нашите оръдия. С други думи: три дни след като бях направил крачката напред, пълзях в калта под дъжда и под самия нос на германците.

Едва ли в цялата история на британската армия е имало по-некадърен Томи от войника Томас Томсън. Носех портативен телефон и докато пълзях, развивах телефонния кабел. Излишно е да споменавам, че германските снайперисти имаха изричната заповед да стрелят по артилерийските разузнавачи. И сякаш това не беше достатъчно, някакъв гений от интендантството ме беше снабдил с каска, три пъти по-голяма от главата ми. Въртеше се като пумпал и ту се накланяше към едното ми ухо, ту към другото. Или пък още по-лошо, закриваше очите ми като прекалено голяма козирка. Служеше ми обаче вместо чадър. През седемте дни, които прекарах на фронта, почти не спря да вали дъжд. И то какъв дъжд! Как можеше да се иска от мен да предоставям сведения за движенията в германските окопи, като едва успявах да видя върховете на пръстите си, когато протягах ръка?

През дългите часове, които прекарах в неутралната зона, имах време да мисля за бъдещето си — в случай че оцелея. Реших, че ще се превърна в един нов доктор Флаг. Защо не? Щом бях работил като негов негър, нищо не ми пречеше да го заместя. Щях да обясня проекта си на някой смел издател. Всеки предприемач в издателския бранш щеше да ме подкрепи. Можехме да започнем нова поредица, която да конкурира поредицата на стария Флаг. Аз щях да напиша всичките книги. Без негри.

Спомням си, че на шестия ден от престоя ми на фронта утрото беше безоблачно. Не валеше дъжд и аз се намирах върху един малък хълм. Относителната височина и сухият въздух ми позволиха да огледам околния пейзаж за пръв път. Установих, че океанът от кал се простира само между английските и германските позиции. Зад германската линия се виждаше прекрасна френска равнина — зелена, окъпана от дъжда, изпъстрена с камбанарии. Те се издигаха накъдето погледнех, тук и там, като се очертаваха на синия хоризонт. Тези камбанарии притежаваха особена красота. Извисяваха се като стройни елегантни кули, привличайки погледа като магнит.

Изобщо не предполагах, че някой би могъл да поиска да навреди на тези бижута на средновековната архитектура. Внезапно една камбанария се срути с глух шум. В началото помислих, че е някой заблуден снаряд на артилерията ни. Не. Други камбанарии започнаха да падат подред. Каква гледка! Оглеждах хоризонта с бинокъла и в същия миг, в който установявах местоположението на някоя камбанария, тя изчезваше в облак от дим и пепел. Рухваха, сякаш земята ги поглъщаше, а това ме наведе на мисълта, че става дума за контролирани експлозии. С други думи, извършителите бяха германците, които рушаха всяка точка, която артилерийските разузнавачи на противника биха могли да използват като ориентири. Почувствах смътна вина.

Не ме питайте как, но по някакъв начин установих връзка между бъдещето ми като нов доктор Флаг и моя дял от вината за тези разрушения. Поначало не бях виновен, че германците вдигаха във въздуха тези шедьоври от камък. Не можеше да се отрече обаче, че разрушаваха камбанариите, защото някой, в случая аз, ги наблюдаваше.

Бяха ме завели на фронта като агне на заколение. А щом веднъж бях надянал униформата на агне, беше безполезно да отричам вината си на агне. Агнетата не са невинни, те са глупави. Какво казах веднъж на Маркъс Гарви? „Аз никога не бих отишъл в Конго.“ Лъжа. Човек не можеше да си представи по-голяма масова сеч от тази война, и то в самото сърце на Европа. Конго не беше определено място, Конго бяхме ние. В деня, в който се записах в армията, се превърнах в Маркъс Гарви, който протяга ръка към братята Крейвър, за да поеме фишеците динамит. Той хвърлял фишеците динамит един по един, аз насочвах едрокалибрени оръдия към целта им. Всъщност кое беше по-лошо?

Свързах двете разсъждения. Би трябвало да го разбера по-рано. Ако приемех бъдещето си като доктор Флаг, ако се откажех от литературата, за да пиша просто подлистници, означаваше да се включа в редиците на човешкото примирение. Всяка хубава книга, която нямаше да напиша, щеше да бъде като разрушена камбанария. Разбрах това и си казах: „Майната му на Флаг, аз не съм негър на Флаг, не искам да бъда Флаг. Трябва да се върна у дома и да напиша книгата, да я напиша отново хиляди пъти, и още хиляди, ако е необходимо, докато се превърне в една велика книга“.

Ето така доживях до седмия и последен ден на престоя ми на фронта. Никога няма да го забравя. Намирах се в една дупка, издълбана от едрокалибрен снаряд. Имаше формата на фуния и беше по-широка от кръг хванати за ръка първолаци. Отново валеше. Наместих се криво-ляво на дъното на този лунен кратер. През нощта бях свидетел на засилена артилерийска стрелба от двете страни на линията. Намирах се по средата между английските и немските позиции и снарядите на едните и на другите описваха парабола точно над главата ми. Това пиротехническо представление притежаваше неоспорима красота, съперничеща си с естествените явления. Каква дълга нощ. Намирах се под свод от снаряди и в същото време валеше дъжд, валеше по-силно от всякога. От краищата на прекалено голямата ми каска се стичаха струи вода. Никога не съм бил толкова мокър както този ден. Нищо не можех да направя, освен да се свия като криещо се дете и да обгърна с ръце коленете си.

Не можех да помръдна, можех само да чакам, затова се замислих за нея. В началото се опитах да възстановя ръката й до най-малките подробности. Матовата белота на кожата, шестте пръста, ноктите, забити дълбоко в месото, до първото кокалче на пръста. Още се виждам: свит като зародиш на дъното на калната локва, с мокри дрехи, скръстени ръце и водна пелена, стичаща се от краищата на каската. После си помислих за клитора на Амгам. Маркъс не беше споменал нищо за него. Какъв ли е? Бял като кожата й? Защо пък да не е черен, черен като очите й? Червен? Син? Жълт? В книгата, естествено, не споменавах за клитора на Амгам. Твърде непристойно е. Докато мислех за клитора на една тектонка, снарядите на цялата артилерия на английската и на германската армии се кръстосваха над главата ми.

Бурята от бомби и дъждът престанаха чак призори. Едновременно, сякаш артилерията и метеорологията бяха сключили споразумение. Крайниците ми се бяха вцепенили. Бяха твърди като дървета. Настана всеобща тишина, която беше още по-тревожна, защото настъпваше след чудовищна шумотевица. Обхвана ме безпокойство. Трябваше да се върна в нашите окопи, и то възможно най-бързо. Много предпазливо подадох нос навън. Видях картина от чистилището: към мен плуваше виолетово-оранжев облак.

Никога три букви не са криели толкова ужас: газ! На следващите поколения им е трудно да разберат уплахата, която предизвикваше газът като оръжие. Газ! Сложих си маската, но гумата не прилепваше плътно. Излязох от дупката и запълзях на лакти и колене. Не можах обаче да стигна далече. На стотина метра, зад облака газ, видях хиляди фигури, които се приближаваха. Германци. По посока на английските окопи. Тоест към мен.

Дори сега, след толкова години, споменът за онова утро на френска територия нахлува в кошмарите ми. Германските офицери използваха свирки, за да окуражат пехотинците. Спомням си също един насечен, изпълнен с ругатни и викове език. Зелените, изцапани с кал униформи, и дългите щикове. Каските им бяха много по-компактни от нашите и приличаха на малки писоари. Маските им имаха огромни кръгли стъкла. Каските и маските скриваха главите им и те приличаха по-скоро на огромни насекоми, отколкото на хора. Бяха немци, но спокойно можеха да бъдат и марсианци.

Стъклата на маската ми се замъглиха. Бях ужасен. Ако останех, немците щяха да ме убият. А ако отстъпех, беше много вероятно нашите да стрелят по мен в суматохата, а в този сектор имаше ирландска бригада. Няколко дни по-рано бе избухнало ирландското въстание и всички се съмнявахме в лоялността им. (После научих, че бяха отбранявали позициите със смелост, достойна за по-висша кауза.) Отчаян, реших да се върна на дъното на кратера. Щях да се скрия, да се престоря на мъртъв. Не бях предвидил обаче, че газът обикновено се задържа във вдлъбнатините на терена. С ужас видях как на дъното на дупката се настанява голям оранжево-виолетов мехур. Практически се намирах в него. Маската ми беше зле сложена. Танцуваше на лицето ми както каската на главата ми. Погледнах за секунда нагоре и ми се стори, че гледам през очите на риба. Вълна от немци преминаваше през позицията ми. Виждах ботушите и краката им. Някои дори се спираха и използваха горната част на кратера, за да се укрият от огъня на англичаните, но офицерите ги призоваваха да продължат напред. Прииждаха още и още немци. Не предполагах, че в света има толкова немци. Какво можех да направя? Ако останех на дъното, газът щеше да ме довърши за няколко минути. Ако обаче излезех, немците щяха да ме открият. Не направих нищо, само зарових глава в земята като щраус. Усещах очите си подути като картофи. Червени сълзи се стекоха по стъклата на маската и разбрах, че са кървави сълзи. Взех да копая с ръце и се пъхнах още малко в меката влажна пръст. Сякаш се потапях и плувах в нея. В началото си казвах, че го правя, за да се скрия от немците. Мисля обаче, че реагирах по този начин просто защото не можех да направя нищо друго.

И точно тогава започнаха миражите, предизвикани от отровите. Един инструктор ни бе предупредил, че вдишването на газ блокира достъпа на кислород до мозъка и че това предизвиква бълнувания. Знаех, че това, което виждам, са халюцинации, но изглеждаха толкова реални.

Земята се втечняваше. В началото беше океан от отвратително оранжево и виолетово, но после цветовете се сляха и океанът стана тъмнозелен. Противогазовата ми маска ми позволяваше да съзерцавам този воден свят. Не ми достигаше обаче въздух. Помислих си, че поне ще умра, наслаждавайки се на тази красота. И когато вече се задушавах, когато дробовете ми бяха на крачка да се пръснат, пред мен застана една фигура. В началото беше бяла искра някъде далече под мен, която се издигаше от мрака на невъобразими дълбини. Беше тя.

Газът беше втечнил милиони тонове камък и ние можехме да плуваме един към друг. Телата ни се приближаваха през този течен и лек свят отчайващо бавно. Да, беше тя. От вдишания газ виждах фигурата й много по-ясно, отколкото в който и да е от опитите ми да я опиша в книгата. Видях например че главата й е крушовидна, а челото невероятно широко. Това прекалено голямо чело не отговаряше на естетическите ми критерии, но не ме дразнеше. Усмихваше се и на бузите й имаше малки трапчинки.

Протегнах ръка надолу, към нея. Тя също протегна ръка към мен, като ме гледаше. Този толкова обикновен жест ме изпълни с огромно щастие. Пръстите ни вече бяха близо едни до други. Не успяхме да се докоснем. Мога само да кажа, че ако се бяхме докоснали, сега нямаше да пиша всичко това.

Да си представим сега нещо подобно на обратна лавина, природна сила, която вместо да ни влачи, ни всмуква в себе си. Сякаш някакви железни клещи бяха стиснали глезените ми и ме дърпаха, отдалечавайки ме от Амгам. Трябва да призная, че тези клещи ме върнаха към живота.

Никога не съм бил толкова близо до неосезаемото. Знам какво говоря. Как мога да призная, ако притежавам поне малко самоуважение, че един от върховните моменти в живота ми е бил плод на халюцинация, предизвикана от боен отровен газ? Истината обаче е тази.

Следващият спомен, който имам, е за едно безкрайно по-банално, но също особено усещане — че се събуждам, без да отворя очи. Не можех. Лицето ми беше бинтовано. Поех дълбоко въздух и дробовете ми се напълниха с някаква смесица от етер и мента. Болница, помислих си аз.

А тези толкова изискани миризми сочеха, че съм далече от фронта. Вдигнах ръце към лицето си. Спря ме женски глас, който с вик ме предупреди.

— Не го правете! Не си махайте бинтовете от очите, защото ще останете завинаги сляп!

Подчиних се. Други два гласа се включиха в разговора — двама лекари, които проявяваха интерес към случая ми.

— Би трябвало да сте мъртъв — обясни ми единият. — Затова се интересуваме толкова от вас.

Радвах се, че животът ми ги е заинтересувал достатъчно, за да го спасят. За раните ми знаеха само, че са били предизвикани в обгазен сектор на фронта. И човек като мен, стоял на предна позиция, би трябвало да е мъртъв като риба в пустиня. След обстоен разпит заключих, че съм оцелял благодарение на астмата, от която страдах — вдишвал съм по-малко въздух от нормалното и това ме е спасило от сигурна смърт.

— Астма! — заключи вторият лекар. — Как може да пращат астматици на фронта?

— И аз това казах в наборния център — обясних. — Но не ми обърнаха внимание.

— За вас войната е приключила — отсъдиха те.

И си тръгнаха.

Никой не можа да ми даде подробности относно обстоятелствата около спасяването ми. Лекари и сестри само знаеха, че съм стигнал до тях. Докато съм бил в несвяст, са ме преместили от пункта за първа помощ в една полева болница, а оттам до този санаториум. Беше ми невъзможно да проследя дирите на спасителя си.

Кой ме беше издърпал за глезените? Никога няма да разбера. Искаше ми се да мисля, че е бил немец. Фактът, че някой толкова великодушно ми е спасил живота, и то против интересите на родината си, би бил неоспоримо доказателство за едно-единствено, но много важно нещо — че на бойното поле, където влизаха в стълкновение милиони бойци, е имало поне един човек.