Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (21)

20

Два месеца след като пощальонът ми беше връчил призовката за мобилизация, отново бях на мястото, където я бях получил: седях срещу развалините на пансиона, които си бяха, както ги бях оставил — все така имаха вид на каменен акордеон. Полицията беше поставила ограждения, за да обезсърчи крадците. Нищо повече.

Защо се връщах при разрушения пансион? Предполагам, от глупава носталгия, или пък с цел да започна да се ориентирам в новия живот. Седнах върху куфара. Стоях дълго, загледан в къщата и потънал в спомени, и изведнъж забелязах, че някой беше залепил бележка на една разрушена колона. Гласеше следното:

Здравей, Томи. Ако прочетеш това, значи си жив и всички ще се радваме много, много, че си жив и не си умрял. Мариантониета също ще се радва, бъди сигурен. Може би си осакатен и си без ръка или без двете. Или без крак, или без двата. Или без два крака и без две ръце, защото на война хората стрелят и има много експлозии. Уверявам те, че за нас и за Мариантониета е без значение какво ти липсва. Може би са ти извадили очите, и двете, и си сляп. Ако е така, кажи на някого да ти прочете бележката, тя е от мен.

 

 

Сега живеем на друго място. Писах ти в писмата, които ти изпратих в полка, но ти не ми отговаряш, а от полка ми казват, че вече не си в твоя полк, защото си отишъл доброволец в артилерията и не могат да ми кажат къде е артилерията, било поверително. (Не разбрах нашата артилерия или на немците.)

Ако прочетеш тази бележка, остани на място. Седни и чакай. Седни и чакай. Седни, по дяволите.

Твой добър приятел и другар по пансион:

Макмахън

Нямах време да следвам указанията. Зад себе си чух един добре познат глас.

— Томи!

Ще спестя описанието на взаимните излияния. Макмахън беше много сантиментален и се разплака, а когато ми каза, че откакто залепил бележката, идвал всеки ден, за да види дали съм дошъл, на мен също ми се доплака и понеже двамата плачехме, се прегърнахме, и при мисълта, че сме заедно и плачем, се разплакахме още по-силно. Но да не говорим повече за това.

Настоя да ми носи куфара. Докато вървяхме към новия пансион, той ми обясни какво се бе случило по време на отсъствието ми.

Предвидливият дух на госпожа Пинкъртън поне веднъж беше послужил за нещо. Застраховката на къщата, която беше сключила преди десетки години, бе покрила щетите. И много повече: понеже беше една от първите английски къщи, пострадали от бомбардировка, компанията се бе възползвала, за да си направи реклама и да изтъкне патриотизма си. Президентът на застрахователната фирма си направил безброй снимки с госпожа Пинкъртън, докато й връчвал чека. А сумата била наистина внушителна. И понеже по време на войната цените на имотите бяха паднали, с парите тя купила друг пансион.

— Това са добрите новини — каза Макмахън.

— Значи има и лоши?

Макмахън премина от възторжеността към унинието почти мигновено. Притисна с два пръста основата на носа си, за да сдържи сълзите. Макмахън имаше дебели пръсти и едри китки. Тези толкова мъжествени ръце не бяха пригодени да бършат сълзи, поради което плачещият Макмахън представляваше много тъжна гледка.

Отгатнах причината.

— Мери ли е? Съпругата ви? Толкова болна ли беше? Не може да бъде — възкликнах аз.

Макмахън кимна с глава, без да ме погледне, и добави:

— Грип.

Преглътнах с труд. Не знаех какво да кажа.

— Стана много бързо — обясни Макмахън. — Случи се малко след като армията те мобилизира. За щастие Роуз ми позволи да заведа децата в пансиона.

— Коя е Роуз?

Бяхме стигнали до сградата на новия пансион. Намираше се в същия квартал и общото й с предишната сграда беше това, че приличаше на великан сред джуджета. Ала докато предишната притежаваше крастата на пантеон, новата излъчваше селска приветливост, сякаш беше огромна ферма, пренесена в града. Всъщност беше обратното — ставаше дума за земеделски имот, който беше по-стар от квартала. Земите, които някога били обработвани, сега бяха заети от работнически къщи. Единствената следа от земеделското минало беше градинката, обграждаща цялата къща. Играеше ролята на зелен оазис сред един толкова населен квартал.

Като влязох, първият човек, когото срещнах, беше жена на годините на Макмахън. Носеше синя рокля на шарени цветя. Жена, която се облича с такава елегантност, скромност и добър вкус, винаги събужда симпатия. Аз обаче я изгледах бегло, защото търсех госпожа Пинкъртън. Трябваше да й благодаря, макар и с неудоволствие, че ме приема в пансиона си. Макмахън обаче, който вървеше след мен, ми я представи.

— Роуз.

А жената каза:

— Добре дошъл у дома, Томи.

Споменът за този глас предизвика у мен неописуемо объркване.

— Госпожа Пинкъртън! — възкликнах аз.

— Госпожа Макмахън — поправи ме тя.

Бях забравил, че госпожа Пинкъртън — прекръстена на Макмахън след женитбата — се казва Роуз. Погледнах господин Макмахън, който гордо кимаше, за да потвърди революционната новина. Приближи се до нея и я целуна по бузата. Не бях виждал толкова целомъдрена и същевременно толкова страстна целувка. Стоях със зяпнала уста. В онзи момент дори с помощта на клещи нямаше да могат да ми я затворят.

— Поздравявам ви, госпожо Макмахън — измънках аз.

— Благодаря, Томи — отвърна тя.

Гледаха се така, както само двама влюбени могат да се гледат. Както само господин Макмахън и госпожа Макмахън можеха да се гледат.

Любовта беше преобразила госпожа Пинкъртън. Промяната се отнасяше не само до облеклото и прическата, а до много повече. Беше друга личност. Само човек като Макмахън можеше да извърши такъв подвиг. Бях толкова зашеметен, че краката ми се подгънаха и трябваше да седна на един стол. И там останах, като ги съзерцавах с отворена уста. Госпожа Макмахън обичаше господин Макмахън. Господин Макмахън обичаше госпожа Макмахън. Нямаше никакво съмнение.

Искам да наблегна върху значението на този момент. Пред мен стоеше семейство Макмахън, в профил. Двамата се гледаха като влюбени гълъбчета и това не беше второстепенен факт. Напротив. Почувствах интуитивно, заподозрях, че Томас Томсън от много време живее объркан, че се е поддал на едно недоразумение, едно толкова голямо недоразумение, че самите пропорции му пречеха да го открие. Човек не трябваше да е гений, за да забележи основната разлика между един Томсън и един Макмахън. Мен любовта ме водеше до центъра на Земята, и то без никаква надежда, докато той я беше открил в трапезарията на пансиона.

Нямах време за много размишления, защото през вратата нахлу група от рижави джуджета. Бяха децата на Макмахън, седем, осем, може би девет, всичките еднакви. Момчетата носеха къси панталонки, а момичетата полички. Всички бяха червенокоси като баща си, на всички косата им беше къса като космите на четка, всички имаха кръгли като портокали лица, осеяни с хиляди лунички. И всички, момичета и момчета, имаха корички от рани на лактите и коленете. Започнаха да ме измъчват, като се опитваха да ме ръгнат в подмишниците и глезените с дървени пръчки. Спасителката ми (кой би могъл да предположи) беше госпожа Макмахън. Подчиниха й се като на някоя мама гъска. Накара ги да се строят в моя чест по години. Разликата във височината между предния и следващия беше само два пръста.

— Това е господин Томсън — обяви тя. — Поздравете го.

— Здравейте, господин Томсън! — казаха те в един глас.

— От днес ще живее при нас. Да го поздравим с добре дошъл.

— Добре дошъл, господин Томсън!

Веднага след това госпожа Макмахън и децата отидоха в градината. Не се учудвах, че тази жена, която цял живот бе искала да бъде учителка, се чувства толкова щастлива в ролята си на майка на многобройна челяд. Господин Макмахън се обърна към мен.

— Томи, момчето ми, ела с мен, искам да те разведа из къщата. И да те запозная с един човек.

Макмахън ми показа къщата и накрая ме заведе във всекидневната за гости. Преди да влезем, той ми съобщи с тон на туристически гид:

— Сега ще се запознаеш с господин Модепа.

— Модепа?

Вместо отговор господин Макмахън отвори вратата. Стаята беше много голяма, нещо средно между библиотека и всекидневна. В едно кресло седеше мъж от черната раса и четеше илюстровано списание. Като ни видя, той се изправи така, сякаш някой го беше убол по задните части. Веднага ми направи впечатление този условен рефлекс, както и начинът, по който застана мирно. Ръкувахме се. В бялото на очите му плуваха жълтеникави, подобни на червеи образувания. Това говореше по-ясно за здравословното състояние на тялото му, отколкото какъвто и да е медицински картон. Макмахън ми каза:

— Не говори английски — после се обърна към господин Модепа и като ме посочи с пръст, извика: — Томи! Тоомии! Разбирате ли? Казва се Томи!

Макмахън беше от хората, които смятат, че могат да заместят лингвистичните празноти на чужденците с викове. Силата на ревовете му беше правопропорционална на незнанието на събеседниците му, така че като го чух, заключих, че господин Модепа не знае нито дума английски. Господин Модепа се усмихна.

— Горкото момче говори само френски — извини го Макмахън.

Въпреки това отведох господин Макмахън няколко метра встрани и го попитах тихичко на ухото.

— Откъде го изнамерихте?

— От същото място като теб — беше изненадващият отговор. — Както вече ти казах, ходех всеки ден при развалините на пансиона, за да видя дали си се появил. Един ден го видях да седи точно там, където намерих теб. Отидох при него, но не можахме да се разберем. Постоянно повтаряше името си: Модепа, Модепа. На следващия ден отново отидох при развалините, а той все така стоеше там. Както и на по-следващия ден. И на по-следващия. Накрая така ми дожаля, че го доведох у дома.

— Просто така? Без да знаете кой е?

— Ами да.

Скоро след като ме бяха освободили от армията, имаше един случай, който нашумя много. Понесе се слух, че германската флота напускала пристанищата в боен строй и един конвой, който превозваше полк от сенегалски войници, потърси убежище на английския бряг. Приютиха стрелците в един склад в очакване тревогата да отмине и да ги откарат на континента. Бог знае как бяха научили, че няколко седмици по-рано друг африкански полк бил унищожен. Дезертираха масово. Бегълците бяха повече от хиляда. Започна невиждан лов на хора. Някои от сенегалците дори стигнаха до улиците на Лондон. Във вестниците публикуваха покъртителни снимки на английски полицаи, преследващи сенегалски стрелци. Припомних на Макмахън за случая.

— Е, възможно е — отвърна равнодушно той.

— Но не виждате ли? — казах аз. — В случая укривате дезертьор. А това е сериозно, много сериозно престъпление.

Макмахън обаче махна уморено с ръка.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Един ден войната ще свърши и в този ден няма да има нито герои, нито дезертьори, само живи и мъртви. В този дом господин Модепа не е дезертьор. Той е градинарят.