Христо Минчев
Загадка в подземието (9)

Бележки на полковника

Като предложих на момчетата да образуват специализирана група, аз имах определена цел — временно да ги отстраним от операцията. Колкото и да ми беше съвестно, че ще ги лишим от толкова интересното и увлекателно за тях преживяване, налагаше се те да стоят по-настрана. Предстоеше опасен двубой с неизвестни вредители и момчетата не биваше да участват в него. Не можех да им кажа това направо, затова реших да прибягна до тази хитрост, да им възложа други задачи, които да ги увлекат, докато ние водим разследванията под земята. Но види се, не успях да ги измамя. Момчетата усетиха хитростта ми, но проявиха разбиране и накрая, макар и с нежелание, склониха.

Много по-късно осъзнах колко необмислено ги оставих онази вечер сами пред дупката. Бях силно разстроен и не помислих, че тяхното невинно дежурство можеше да ги изложи на опасности. Добре че всичко мина благополучно. Максим и Деян изпълниха блестящо ролята на разузнавачи и излязоха невредими от преследването. А колко полезна работа свършиха с откриването на двамата, ще разберем по-късно.

Сега искам да отбележа една подробност, която момчетата не знаят. Тя е важна брънка в развоя на бъдещите събития.

Щом открихме лобното място на баща ми и другарите му, сметнах, че ще е по-правилно да продължим издирването на другия ден заедно със специалисти. Неочакваната поява на двамата непознати в този район обаче ме разтревожи. Дали утре нямаше да бъде късно? Посъветвах се с капитан Гочев и единодушно решихме още същата нощ да се върнем отново в тунела. Това, че поставихме часови пред дупката, не ни успокояваше, не ни гарантираше с нищо, че в подземието няма да влезе някой. И момчетата, а и ние с капитан Гочев, видяхме много добре пресните следи от човешки стъпки. Ясно беше, че там са идвали съвсем скоро и други хора. Те не са влезли през отвора, който момчетата случайно бяха открили. Следователно този, който е бил преди нас в подземието, се е промъкнал през друго място и може винаги да се движи спокойно из него. Трябваше да се бърза.

След като се разделихме с Максим и Деян, отидох веднага в щаба на поделението, където ме чакаше капитан Гочев и още двама старши лейтенанти. Свалих цивилния костюм и облякох униформата. Накарах старши лейтенантите да вземат по един автомат. И четиримата имахме силни електрически фенерчета, но не се отказахме и от двата огнеупорни фенера. Друго за сега не ни трябваше.

Наближаваше полунощ, когато се озовахме в подземието. За да не губим време, предварително решихме да се разделим на две групи. Капитан Гочев с единия старши лейтенант да тръгне по обратната страна на тунела, а аз с другия да продължа по днешния маршрут. По този начин ще можем да разберем откъде започва тунелът и къде свършва. Така и направихме. Предупредихме старши лейтенантите, че трябва да се пази пълна тишина и за всеки случай да имат бойна готовност, а ние с капитан Гочев си поставихме между другото и задачата да проследим внимателно чуждите следи, като се стремим да не стъпваме по тях и по възможност да не оставяме свои следи. Това можеше лесно да се осъществи, като вървим по вадичката.

Скоро стигнахме мястото със скелетите, но този път ги отминахме. Старши лейтенантът, който ме придружаваше, остана озадачен и беше готов да заговори, но аз му направих знак, че после ще му обясня, и продължихме нататък. Промяна в обстановката нямаше.

След около минута бавен ход трябваше да спрем. Примитивно изграденият тунел свърши. По-право стигнахме до задънена улица. Галерията беше срутена, но имаше малка пролука, през която се провряхме, извървяхме още няколко метра и пред нас се изправи плътно иззидана каменна стена. Досетих се, че сме стигнали до централната част на Цитаделата. Зад стената вероятно се намираше военният склад с боеприпасите. Вече започнах да си обяснявам откъде са дошли загадъчните шумове, чути от войниците, които стояха на пост в Цитаделата. Но защо тези, които са идвали тук, са проявили непредпазливост? Вероятно не са знаели, че складовете се охраняват и отвътре. А че е имало чужди хора, беше съвсем ясно. Следите от стъпки, които проучвах през целия път, водеха до самата стена. Предупредих старши лейтенанта да стои на едно място, а аз внимателно огледах земята наоколо педя по педя. Стъпките бяха толкова много, че трудно се различаваха една от друга. Но независимо от това с увереност установих стъпки от две различни обувки. Следователно тези, които са идвали, са били най-малко двама. До един паднал встрани камък имаше много угарки от цигари с филтър, но не намерих нито една кибритена клечка.

Картината беше съвсем ясна. Неизвестните посетители на подземието са стигнали дотук и при невъзможността да продължат са спрели, седнали са на камъка и са пушили дълго, обмисляйки какво да предприемат. И пред мене пак изникна тревожният въпрос: кои са били тези хора? Какво са търсили тук? Мисълта, че са стояли само през една стена от погребите, че са могли да извършат непоправимо вредителство, ме изплаши. Огледах отново обстановката и след като не открих нищо друго, дадох знак на старши лейтенанта да се връщаме обратно. Преди това обаче ми хрумна да извърша една проверка, резултата от която щях да науча утре. С малко камъче чукнах леко няколко пъти по стената. За по-сигурно повторих опита и тръгнахме.

Бяхме се уговорили с капитан Гочев да се срещнем при нашия вход, но тях още ги нямаше. Докато чакахме, помъчих се да сложа в ред събитията през този ден.

Не е изминало още половин денонощие от момента, в който се срещнахме с момчетата в музея, а научих и преживях толкова много неща. Не чувствах физическа умора, но и не бях в състояние да осмисля, да проумея всичко. Понякога забравях, че само преди шест часа бях открил лобното място на баща си, съзнанието ми бе обзето изцяло от тревожната мисъл за настоящето. Шумовете под земята и неизвестните посетители, радиосигналите, снощната случка с двамата непознати — всичко това ме накара да вярвам, че над Цитаделата, над боеприпасите и военните съоръжения е надвиснала опасност. Колкото и да ми се искаше това да не е истина, фактите бяха налице и нямаше основание за каквото и да било колебание. Трябваше да се действа бързо и обмислено.

Откъм дъното на галерията се появи слаба светлина. Пристигаше капитан Гочев.

— Казвай! — посрещнах го аз нетърпеливо.

— Открихме изхода — тихо отвърна той — на не повече от двеста-триста метра оттук. Галерията е прекъсната от отдавнашно срутване, потънала е в буренаци и коприва. Вероятно е продължавала нататък, но за сега там е единственото място, откъдето може да се влиза и да се излиза.

— Друго?

— Открихме и следите на лалугера, който момчетата са гонили. Излязъл е оттам. Инстинктът му го е повел по най-късия път към външния свят.

Разказах накратко за резултата от нашето проучване. Щом чу за угарките, капитан Гочев възкликна.

— Но и ние намерихме няколко фаса и ето това — и като бръкна в джоба си, извади нещо дребно, увито в носна кърпичка, и ми го подаде. — Беше хвърлено до изхода, но отвътре — добави капитанът.

Разгънах внимателно кърпичката върху дланта си. Показа се пакетче от цигари с чуждестранен етикет. Увих го внимателно така, че да не оставям отпечатъци от пръстите си, и запитах капитан Гочев дали са излизали навън.

— Не! — отвърна той. — Страхувах се да не ни издаде светлината. Пълният оглед трябва да стане през деня.

Като обсъдихме какво да предприемем, стигнахме до извода, че за сега нямаме повече работа тук.

Към два часа след полунощ напуснахме подземието.