Христо Минчев
Загадка в подземието (6)

Отново под земята

Мисля, че разбирате как се чувствахме, когато напуснахме музея. Из улиците не вървяхме, а просто летяхме. Очакваха ни нови приключения и открития, но сега с нас щеше да бъде и полковник Миладинов и вече нямаше от какво да се страхуваме.

До щаба на поделението отидохме пеша. Сама да бяхте видели с каква гордост преминахме широкия портал! Вдигнали високо глави, крачехме като истински войници и сякаш часовият козирува не на другаря полковник, а на нас.

За първи път попадах в казармен район. Неведнъж съм се спирал край телената ограда на някое поделение и със завист съм гледал как войниците се обучават по плаца. Едни маршируват и отдават чест, други се упражняват с пушки и автомати, трети се провират под гъст бодлив тел. Особено интересно ми се виждаше хвърлянето на бомби срещу танк. Всъщност този танк беше направен от дърво и се движеше по тесни релси. Колко ли бомби са изсипали по него точните мерачи? Гледал съм отдалече и истинска стрелба с картечници и оръдия. Беше на голямата поляна в подножието на „Илчов баир“ до село Дивдядово. Ама нито съм влизал в истински танк, нито съм пипвал с пръст истинска пушка или автомат. А как ми се е искало поне веднъж да гръмна!

Когато влязохме в сградата на поделението, направи ми впечатление, че другарят полковник козирува на един войник с каска и пушка в ръка. Войникът стоеше мирно пред добре подреден кът. В голям стъклен шкаф беше поставено някакво знаме. Отстрани на знамето имаше две вази, направени от гилзи за оръдейни снаряди, пълни със свежи цветя.

Докато чакахме другаря полковник, който хлътна някъде за малко, ние разглеждахме окачените по стените табла, портрети и какви ли не интересни неща. Най-дълго се застояхме пред голяма витрина, в която имаше подредени различни видове оръжия: саби, ножове, пистолети, пушки, бинокли, ордени. Видях и една грамота, също като тази, която е окачена в собата на дядови. Бащата на дядо е загинал в Балканската война.

Изведнъж Деян извика:

— Баща ти!

Приближих до него и ахнах учуден. Наистина от едно табло на стената ме гледаше татко. С войнишко кепе, с преметнат през врата автомат. Кожухчето му беше без ръкави, брадясалото му лице — опръскано с кал. Но хубавата му широка усмивка и белите му зъби са същите, каквито са и сега. До неговата снимка бяха подредени и снимките на други войници — все млади и усмихнати като татко. Над тях беше окачен надпис: „Наши герои от Отечествената война“. Гледай го ти татко! Вярно, че е бил на фронта, много пъти ми е разказвал как са се сражавали в Югославия, в Унгария край река Драва, но никога не е споменавал, че е бил герой. Да си призная, почувствах се горд с такъв баща.

Не успяхме да разгледаме всичко, защото другарят полковник се върна и каза, че били готови за тръгване. Пред щаба чакаше една газка и ние се качихме в нея.

— Колата ще ни откара само до края на града, а после ще продължим пеша — обясни другарят полковник. — Не бива да привличаме вниманието на други хора.

В колата имаше и един мургав млад офицер, на когото полковник Миладинов ни представи като „нашите млади приятели“, а него нарече капитан Гочев. Той се ръкува с всеки от нас, като произнасяше кратко: Приятно ми е.

Бързо стигнахме края на града. Когато слязохме и тръгнахме пеша, сетих се за снимката на татко, но вместо да се поинтересувам за него и да узная кога са го обявили за герой, запитах другаря полковник защо козирува на войника в оня кът със знамето, а не обратното, както е редно.

— Добре си забелязал — усмихна се той. — Само че аз отдадох чест не на войника, а на знамето, пред което той стоеше на пост. Това е знамето на нашия полк и всеки, който мине край него, е длъжен да му отдава чест. То е много старо знаме, скъпа бойна светиня и има дълга и героична история. — И като помълча минута-две, запита: — Видя ли баща си?

Почувствах, че се изчервявам от неудобство, и само кимнах с глава.

— А знаеш ли неговите подвизи на фронта? — продължи той.

— Не.

— Ще ти разкажа някой път за тях…

Горях от желание да науча всичко за моя баща, но вече бяхме пристигнали.

Другарят полковник огледа внимателно местността. Слънцето пак клонеше над „Илчов баир“, но до залез имаше много време. Наоколо нямаше никакви хора.

— Влизаме всички, само ти ще останеш — обърна се полковникът към шофьора. — Няма да пускаш никого насам!

Войникът се изпъна и отвърна:

— Слушам, другарю полковник.

Другото беше лесно. Отместихме плочата, закачихме въжената стълба за железния клин, който бяхме забили преди, и един по един се спуснахме в подземието. Пръв слезе другарят полковник, след него ние и последен капитан Гочев. Всеки от нас беше въоръжен с газов фенер или електрическо фенерче и в тунела стана светло.

— Сега внимавайте — продума тихо полковник Миладинов. — Никой да не говори и никой да не се отлъчва от групата. В каква посока вървяхте тази сутрин?

Аз посочих мълчаливо с ръка.

— Добре, ще тръгнем пак натам — все така шепнешком каза той и заповяда: — След мене!

Запристъпвахме в колона по един. Бях щастлив, че вървях след полковника. Той носеше в ръка голям фенер.

Вървяхме около десетина минути, без да открием нещо интересно. Колкото отивахме по-навътре, толкова тунелът ставаше по-оформен, по-солиден и по-широк. А може би така да ми се е сторило. Продължавахме да мълчим. На няколко пъти спирахме и полковник Миладинов разглеждаше нещо, но какво, не можахме да разберем. Излишно е да казвам, че сега не изпитвах никакъв страх. Сигурно беше същото и с Деян и Златко. И как няма да съм спокоен, когато виждах дулото на пистолета, което се подаваше под куртката на полковника!

И докато си мислех, че нищо не може да ме изплаши, изведнъж се сепнах. Трудно ми е да опиша какво точно изпитах в първия момент, но истината е, че за миг останах като вцепенен. Усетих, че се бях долепил до другаря полковник, за да не падна.

На два-три разкрача от нас, вляво на тунела, където беше вадичката, имаше купчина човешки скелети. Че бяха човешки, се виждаше от черепите. Някои от тях бяха с разтворени челюсти, сякаш в последния миг на живота си са викали за помощ. И сега не мога да кажа колко бяха на брой. Може би пет, може би шест, не знам. Вероятно полковник Миладинов ги е преброил.

Полковникът пристъпи напред с високо вдигнат фенер. Последва го и капитан Гочев, но ние не помръднахме от местата си, а само гледахме с широко разтворени очи. Чувах ускореното дишане на Златко и Деян, които стояха зад мене, но никой не смееше да пророни нито дума.

Двамата офицери обиколиха отвсякъде купчината, навеждаха и отдалечаваха ветроупорните фенери, като си шепнеха нещо. Посъвзехме се и привлечени от любопитство, ние също се доближихме до тях. Сега вече се виждаше много добре. Скелетите ми се сториха повече сиви, отколкото бели. Два от тях бяха кръстосани, един беше проснат надлъж край вадичката, а останалите — разпилени безредно. Около тях имаше останки от почернели и сгърчени подметки с ръждясали налчета и цинти. Полковник Миладинов се пресягаше, опитваше се да вземе нещо, но то тутакси се разпадаше на прах, преди да го е откъснал от земята. После приклекна съвсем ниско, извади джобното си ножче, разтвори го и започна да рови сантиметър по сантиметър. Скоро ножчето закачи в нещо, той мушна пръсти и издърпа верига с две халки на нея.

— Белезници! — възкликна капитан Гочев.

— Да, да — отвърна замислен полковникът.

Капитанът също започна да рови с ръце. Ние стояхме зад тях и единственото, с което им оказвахме помощ, беше да им светим с фенерчетата.

Скоро на плочите до белезниците се натрупаха и други вещи. Имаше и две катарами, парче навита в кръг тел, още едни белезници, копчета и разни други предмети, които не можеше да се разбере какви са — толкова бяха ръждясали, изгнили и обезформени.

Това мълчаливо подземно изследване продължи доста време.

Само преди десетина дни бях в Плиска и разглеждах разкопките на Некропола край Дворцовата църква. Гледах как бригадирите изравяха и почистваха внимателно скелетите и се радваха на всеки новооткрит гроб. Но тук беше друго, тук беше някак страшно.

Без да съм чул мнението на двамата офицери, вече се досещах, че загиналите в тунела са били сполетени от зла съдба. Иначе защо ще ги разхвърлят така безразборно, защо не са ги заровили и как въобще са попаднали в това изоставено подземие?

Полковник Миладинов се изправи и подаде нещо на капитана:

— Виж това.

— Часовник — отвърна веднага капитан Гочев.

Наистина в дланта на полковника лежеше топчест джобен часовник с капаци. И дядо имаше такъв, наричаха го „турски“. Навиваше се с малко ключе, но не работеше.

Капитан Гочев пое часовника, очисти полепналата по него пръст, после го потърка о панталона си и заключи кратко:

— Златен.

— Вярно — съгласи се полковник Миладинов, — иначе не би се запазил така. — Позамисли се и като се вгледа в капитана, запита: — Е, как ти се струва?

— Нищо не разбирам, другарю полковник. По всичко личи, че това са били войници.

— Да — кимна полковникът. — Но кои са тези нещастници, кои?…

— Ще се помъчим да ги издирим.

— Няма да е лесно.

— Но това е наш дълг…

— Безспорно — каза полковникът и като се замисли отново, някак унесено допълни: — Интересно каква ли драма се е разиграла тук?…

— Белезниците и теловете подсказват, че тези хора са били арестанти или затворници.

Полковникът потвърди с жест, че е така, но гласно запита:

— Откъде да започнем?

— Може би това ще ни подскаже — и капитан Гочев посочи с очи часовника.

Полковник Миладинов подаде фенера си на капитана и като обърна няколко пъти часовника в ръка, отвори единия му капак с джобното си ножче, което още държеше в лявата си ръка. Едва хвърлил поглед вътре, той тихо каза:

— Май е с надпис.

За съжаление, колкото и да протягахме вратове, не можехме да видим какво има в часовника. Капитанът повдигна и двата фенера почти до лицето на полковника, който явно не можеше да разчете надписа от вътрешната страна на капака. Той го доближи до очите си, като го накланяше наляво и надясно и изведнъж слабоватото му лице се изопна. Едната му буза потрепваше, ръцете му леко трепереха.

Изтекоха минута, две, три, но той продължаваше да стои като вкаменен със затворени очи. После направи крачка назад, залепи гръб о стената, отпусна ръце и раменете му се стесниха като на момче.

Гледахме онемели, обхванати от тревожно недоумение. Капитан Гочев само успя да промълви:

— Какво ви стана, другарю полковник?

Когато най-после полковникът помръдна клепачи, в очите му сякаш имаше сълзи. Може би така ми се е сторило, но ясно помня, че очите му бяха влажни и лъщяха.

— Кажете какво ви е? — вече по-настойчиво запита капитанът.

Полковник Миладинов се насили да се усмихне, но тръсна глава, позамисли се и каза като на себе си:

— Нищо, нищо… — И след ново мълчание добави глухо: — Този часовник е на моя баща…

Тишината, която и без това тежеше в подземието, като че зазвънтя. Сухо произнесените думи потънаха в двете глъбини на тунела. Ние дори не смеехме да дишаме, толкова невероятно прозвучаха те.

Пръв дойде на себе си капитанът.

— Но как така!? — потресен, запита той и едва сега отпусна ръце надолу. Двата фенера почти опряха до земята и лицата ни останаха в сянка.

— Не го помня — продължи полковникът. — Бил съм на една годинка, когато го взели войник. Заминал и вече не се върнал.

— Не знаехте ли нещо за него — къде е изчезнал, как е изчезнал?

— Абсолютно нищо — отвърна полковникът. — До село стигнали слухове, че войниците се разбунтували, но скоро бунтът бил потушен. Баща ми с още няколко свои другари изчезнал безследно и никой не можел да каже какво е станало и с него, и с другите.

— А часовникът?

— За него знам от дядо. Той го купил на татко, преди да отиде в казармата. За спомен. Тогава го и надписал.

— Просто да не повярваш! — възкликна капитанът. — А може би часовникът е попаднал тук по други пътища?

Полковник Миладинов поклати глава и с болка заговори:

— Не, всичко е съвсем ясно. Вероятно това са войниците, изчезнали след потушаването на бунта. Довели са ги тук и са ги разстреляли, както са били вързани. Белезниците и телът доказват, че е било така. Повече от петдесет години това подземие е прикривало едно жестоко престъпление, което сега ние трябва да изясним.

— Ще изоставим ли другото издирване?

— Не, разбира се. Ще изпълняваме и двете задачи, но за днес се налага да прекратим работата.

Полковникът се беше посъвзел малко, но гласът му още потръпваше несигурно. Едва сега той се обърна към нас, които мълчахме слисани, и каза пресилено шеговито:

— Е, приятели, и днес не ви провървя. Пак ще се върнете, без да сме научили нещо за подземието.

— Нали открихме това! — отвърнах смутено аз, посочвайки към белезниците и другите предмети.

— Да, прав си — съгласи се полковникът. — Но… да тръгваме.

Когато излязохме навън, слънцето вече беше залязло, но небето още светлееше.

Войникът докладва, че двама непознати мъже се били запътили към него. Той лежал на тревата и те не го забелязали. Щом дочул стъпки и се изправил, те бързо се върнали назад. Сторило му се, че се били насочили към дупката. Не могъл да ги проследи, защото нямало как да напусне поста си. Нали беше оставен за охрана.

Полковникът прояви интерес към този факт, накара войника по-подробно да опише двамата мъже и да посочи откъде са се появили и накъде са заминали.

След като го изслуша, той дълго мълча, като явно обмисляше нещо. После се обърна към нас:

— Искате ли да подежурите малко наоколо, докато доведем часови?

— Разбира се — без колебание отвърнахме ние.

— Скоро ще се върнем — добави полковникът. Даде ни още някои указания и тримата военни забързаха към мястото, където беше оставена колата.