Христо Минчев
Загадка в подземието (4)

При стария археолог

Докато отначало мислехме да запазим в пълна тайна нашата находка, сега горяхме от нетърпение по-скоро да я споделим с някого. Следобед рано-рано забързахме към Окръжния археологически музей.

— Трябва да чакаме близо час — разочарован каза Златко, след като прочете табелката за приемното време: — Отварят го в три часа.

— Не е много — отвърна Деян.

— Вместо да висим тук, по-добре е да се поразходим — предложих аз.

Деян и Златко не възразиха и тръгнахме.

В много градове съм ходил, но винаги ми се е струвало, че Шумен има най-дългата и най-красива главна улица. Широкият, потънал в зеленина и цветя булевард, започва от гарата и свършва до Градския съвет. Всякога ми е било приятно и забавно да се скитам безцелно по него, да зяпам наляво и надясно, да се спирам пред всеки паметник. А те не са малко — на Вела Пискова, на Васил Коларов, на Панайот Волов, на Лайош Кошут, на Съветската армия… Но сега не ми беше до гледане. Вървяхме лениво по сенчестата алея, вдишвахме аромата на цъфналите липи и мълчахме. И тримата мислехме за едно и също, но никой не смееше да го сподели гласно. Едва когато се изравнихме с паметника на Свободата и застанахме под партизанина, стъпил върху високия белокаменен обелиск с вдигнати към слънцето ръце, Деян малко неуверено каза:

— Ами ако е партизанско скривалище?

— Не е — завъртях глава аз. — Много е старо и на открито, а е и съвсем близо до града.

— Вярно — съгласи се веднага той.

В този момент часовникът от кулата на Градския съвет отброи три удара.

— Май се заплеснахме — стресна се Деян.

— Време е да отиваме — подканих аз.

След няколко минути пристигнахме в музея. Тук съм идвал много пъти, разглеждал съм стотиците предмети и паметници, но сега не е време да разказвам за тях.

В музея нямаше посетители. Почукахме и влязохме в стаята на един от археолозите. Той не беше сам. Срещу него седеше непознат полковник, вероятно на татковите години. Той, види се, познаваше Златко, защото го запита шеговито:

— А, Златко, какво дирите тук? Както нахълтахте, кой знае какво сте намислили пак?

Златко попремига, накани се да каже нещо, но ме посочи с очи. Както се бяхме разбрали предварително, аз накратко разказах за нашето откритие.

Археологът и полковникът слушаха внимателно, като от време на време си разменяха мълчаливи погледи. Личеше, че им е интересно, но нито веднъж не ме прекъснаха. Свърших и замълчах, а сърцето ми беше замряло от вълнение. Старият археолог — слаб, висок човек, сигурно нямаше повече от шестдесет години — дълго мълча. Преди да заговори, той стана и като пристъпи към картата на града, помоли:

— Можете ли да ми посочите мястото?

Приближихме, но право да си кажа, позатруднихме се и тримата. Едно е да обикаляш града, друго е да го разгадаваш на карта.

Забелязал, че се объркваме, археологът ни разясни набързо кварталите и околностите на града. Сега вече се ориентирах и побързах да закова показалеца си в североизточната част на картата.

— Ето тук! — твърдо отсякох аз.

Сбръчканото лице на археолога се отпусна, очите му леко се усмихнаха. Той приближи до един шкаф, извади някаква книга с дебели корици, седна до бюрото и внимателно я разтвори.

— Както знаете — започна той, — Шумен е един от най-старите градове на нашата страна и има много богата история.

На мястото на древна тракийска крепост, изградена през III век от нашата ера, един век по-късно римляните построили здрави крепости, които в продължение на много векове служили като опора срещу нападенията на варварите, пък и да държат в робство поробените народи. През VI век в равнината се заселили славяните, а един век по-късно тук възниква и Първата българска държава. Предполага се, че до възстановяването на опожарената от Никифор Плиска крепостта временно е изпълнявала функциите на административен и държавен център. Тя отбранявала местното население от нашествието на татари, печенези и кумани.

За това говори и апокрифният надпис върху камък на Шуменската крепост, който гласи: „Аз, Георги, поглеждайки долу и горе, си рекох: Боже, заради името си, избави ни от татарите!“.

Славата на крепостта, че е непревземаема, нараснала особено много при нашествието на турците. И затова именно те превърнали Шумен в свой здрав, силно укрепен град и настанили в него многобройна войска.

Шуменската крепост е известна в историята със сражението, станало пред нейните стени в 1444 година между войниците на полския крал Владислав Варненчик и турците. По-късно през Шумен минавал главният път на дубровнишките търговци. Около крепостта, вероятно през IX век, възникнало селището, от което води началото си и днешният град.

Археологът изведнъж млъкна и се усмихна:

— Извинете ме, че се поувлякох като екскурзовод, но какво да се прави, навик.

После той накратко разказа какви крепостни укрепления е имало из околностите на Шумен, които времето вече е почти заличило. От едни са останали само купища развалини, други са изравнени със земята, а трети са потънали в нея. Според него ние сме били попаднали в една напълно запазена крепост, строена под земята.

— Предполагам, че сте открили един от тайните входове, които отвеждат към сърцето на крепостта — добави археологът, после извади пожълтяла схема и подробно разясни какво е представлявала тайнствената Цитадела, както той я нарече.

Изградена солидно от бял камък, Цитаделата имала под земята казармено помещение, конюшня, складове за храна и боеприпаси, резервоари за прясна вода. Била е пригодена за продължителна отбрана и можела да издържи дълга обсада. Имала три подземни галерии, които извеждали надалече. В случай на нужда по тях е можело да пристигне подкрепление или пък обсадените да напуснат крепостта невредими.

Слушахме притихнали увлекателния разказ. Отворил леко уста, Деян не смееше да премигне. Златко, както винаги, не показваше, че е развълнуван, но подпрял брадата си в шепи, не снемаше поглед от археолога. Полковникът също следеше внимателно всяка негова дума. Аз вече предчувствах, че ни очакват интересни приключения и горях от нетърпение час по-скоро да продължим експедицията си.

— Ето, това е тайната на вашето откритие — завърши археологът. — Вие сте попаднали в един от тунелите на Цитаделата, за който ние само знаехме, че съществува, но досега не бяхме го открили.

Златко и Деян слушаха и мълчаха, пък и нямаше да проронят нито дума. Знаех си ги добре какви са. Когато сме сами, могат да те отрупат с въпроси, но сега се спотайваха и разчитаха единствено на мене. Ама и аз не знаех какво повече да питам. Старият археолог каза всичко, което му бе известно и което предполагаше.

— Сигурно ще искате да доведете докрай проучванията си? — наруши мълчанието археологът. И като размени бърз поглед с полковника, който му кимна леко, продължи: — И съвсем основателно. Заслугата за откритието е ваша и никой няма да ви спре, само че… — Той не се доизказа, сякаш нещо се колебаеше.

— Правилно — обади се полковникът и стана. — Но при условие, че ще вземат и мене. Какво ще кажеш, Златко, съгласни ли сте?

Златко се усмихна изненадан от неочакваното предложение и погледна към мене и Деян.

— Разбира се — с радост отговорих аз. — Заедно ще отидем. Ние ще ви заведем.

Строен и енергичен офицер, с руси, посребрени вече коси, с топли кафяви очи полковникът веднага завладя сърцата ни. Казваше се Миладинов, но ние се обръщахме към него само с „другарю полковник“. Оказа се, че познава не само Златковия баща, но че е съученик и на татко, макар да бил по-голям от него с две-три години.

По-късно, когато написах докрай впечатленията си от преживяното, дадох поизмачканите тетрадки на полковника. Той прочете написаното за една вечер. Каза, че останал доволен. Само че на много места беше направил поправки с червен молив, та тетрадките ми заприличаха на голямо домашно, грижливо поправено от учител. Предаде ми и свои бележки и ме помоли, „ако ми влязат в работа“, да ги използвам. Така и направих, защото те допълваха моя разказ с подробности, които ние не знаехме. Следващата глава, а и още няколко по-нататък са писани от полковника. Той не е слагал заглавия и затова аз ги вмъквам там, където смятам, че им е мястото.