Христо Минчев
Загадка в подземието (13)

Бележки на полковника

Експериментът, който направих в подземието, когато през нощта ходихме с капитан Гочев и двамата старши лейтенанти, даде резултат. Още на следващата сутрин вътрешният пост докладва, че към полунощ чул откъм дъното на погреба някакво чукане. Това беше достатъчно. Картината се изясни и вече не се съмнявахме, че неизвестни хора са искали да проникнат в складовете. Нямахме достатъчно основание да твърдим, че това са двамата непознати, но се налагаше да ускорим издирването.

Комисията от специалисти, съставена по заповед на командващия, посети още на другия ден тунела и до обед установи истината около съдбата на тези, чиито скелети открихме. Намерихме още вещи, които доказваха, че тук са били екзекутирани група войници. Според лекарите и криминалните експерти това е станало през 1918 година. Тяхната констатация се потвърди и от едно малко сърцевидно медальонче, което изровихме под костите. Когато го отворихме, в него имаше кичурче човешка коса.

От вътрешната страна на медальона имаше грубо издраскани, вероятно с върха на войнишки нож, буквите „ИРВ“ и цифрата „1918“. По тези инициали след два дни успяхме да узнаем името на притежателя му и да разбулим тайната около гибелта на цялата група. Затова помогнаха най-много Максим и Златко.

Намерените угарки от цигарите и пакетчето се оказаха наистина западно производство, но се продавали и у нас в по-първокласните заведения. Следователно предположението, че притежателите им са чужденци, можеше да се окаже вярно, а можеше и да е погрешно.

При щателно изследване на пакетчето дактилоскопите успяха да открият доста ясни отпечатъци от пръсти.

„Това вече е нещо сериозно — заяви представителят на милицията. — Отпечатъците могат да ни свършат голяма работа.“

Този факт ни накара да съсредоточим вниманието си около двамата непознати. И тъй като единствените, които можеха да ги посочат, бяха моите приятели Максим, Деян и Златко, комисията се съгласи да ги включим активно в нашия план.

Затова, когато вечерта, след като се завърнали от Мадара, Деян и Златко пристигнаха у дома заедно с капитан Гочев, аз ги посрещнах с голяма радост. Със светнали очи те ми разказаха за новата си среща с двамата непознати в Голямата пещера. Не можах да се въздържа да не ги прегърна за тази хубава новина. Значи ония са още в града!

Погледнах часовника си. Беше осем.

— Не е много късно — казах аз. — Ще можете ли да ни отделите поне още един час? Да се поразходим из града. Може пък да ги открием, а?

Деян и Златко свиха рамене, но по блясъка в очите им долових, че са съгласни.

— Чакайте, чакайте — спрях ги аз с ръка и отидох до телефона. — Ще се обадя на баща ти, Златко, да знае, че си с мене.

След минутка-две работата беше уредена. Помолих бащата на Златко да съобщи и на Деянови, които са техни съседи, за да не се тревожат.

Тръгнахме незабавно. Най-напред отидохме до таксиметровата станция, но червеният москвич го нямаше. От дежурната узнахме, че изобщо не се е връщал. Не бил нает от пиацата, а вероятно по улиците. Когато чух името на шофьора, едва не извиках от изненада. Той беше отбил военната си служба в нашето поделение като водач на бойна кола. Известно време дори беше и мой шофьор. Щял да се смени в двадесет и два часа. За всеки случай взех домашния му адрес и потеглихме.

Първо реших да прекосим града от край до край с колата. Карахме бавно и внимавахме дали няма да срещнем някъде червения москвич. Напразно…

След това, разделени на две групи — аз със Златко, а капитан Гочев с Деян — обиколихме по-представителните заведения с надеждата, че може би ще ги открием там. Но и от това нищо не излезе.

Малко преди двадесет и два часа откарахме двете момчета по домовете им и отново отидохме на пиацата. Червеният москвич още го нямаше.

— Където и да е отишъл, тук ще се върне — каза Гочев. — Добре е да го дочакаме.

Съгласих се с него. Освободихме нашата кола. Войникът трябваше да почива. Седнахме на една пейка в градинката пред автогарата. Използвахме уединението и подробно обсъдихме историята с двамата непознати. Данните, които имахме досега, недвусмислено доказваха, че тези хора се въртят около старините — крепостта, Цитаделата, Мадара.

— Интересно е какво могат да търсят на толкова различни и отдалечени едно от друго места? — запита Гочев.

Не му отговорих. И аз сам си бях задавал много пъти този въпрос, когато се разхождахме из града, но не стигнах до никакъв извод.

— А може пак да са обикновени туристи, любители на историческите места — продължи Гочев.

— Възможно е — отвърнах аз, — но какво търсят посред нощ около тайния тунел? Нали там ги открихме най-напред.

— Така е — съгласи се Гочев. — Тогава?

— Мене друго ме смущава. Да предположим, че те търсят нещо. Защо ще го търсят на различни места?

— Вероятно от предпазливост, за заблуда.

— От кого ще се пазят и кого ще заблуждават, когато не знаят, че сме по следите им?

Гочев замълча и заразтрива нервно челото си.

Бях готов да споделя моите предположения, но в този момент пред таксиметровата станция спря червеният москвич. Друга кола изобщо нямаше. Изчакахме шофьорът да предаде колата на колегата си и когато си тръгна, го пресрещнахме. Позна ни веднага. За десетина минути узнахме всичко, което ни интересуваше.

Грешка нямаше. Описанието, което ни даде шофьорът за двамата мъже, се покриваше напълно с нашите данни. Били го наели точно когато застъпил на смяна. Виждал ги за пръв път. Пожелали да ги закара до Мадара.

Преди да отидат при скалите, отбили се в селото. Влезли в една къща и се бавили близо час. Той чакал на улицата. С кого са се срещнали там, с кого са разговаряли, не знаел. Същото било и при старините. Той си стоял в колата, която паркирал на площада пред музея. На въпроса ми, не е ли подразбрал нещо от приказките им, шофьорът отговори кратко:

— Бих разбрал, ако знаех турски.

Изгледахме го озадачени.

— Точно така — допълни той. — През цялото време двамата си говореха на турски.

— Значи са турци? — казах аз.

— Не съм сигурен — отвърна шофьорът. — С мене разговаряха на чист български. В нашия край половината българи, особено от селата, знаят много добре и двата езика.

Това беше вярно и ние нямахме основание да приемем версията, че двамата непознати не са българи. И все пак фактът, че са разговаряли на турски, сериозно ни смути.

— Струва ми се, че в облеклото им има нещо чуждо, искам да кажа вносно — допълни шофьорът.

„И това не е достатъчен показател, че не са нашенци“ — помислих разочарован аз и зададох последния въпрос, който ме интересуваше:

— Тръгнали сте от Мадара на смрачаване, а се връщате чак сега, къде другаде ходихте?

— Пропуснах една подробност — отвърна веднага шофьорът. — Наистина се върнахме някъде около седем часа, но те не ме освободиха, а ме помолиха да ги почакам на площада пред хотел „Мадара“. Влязоха в сладкарницата и се бавиха там не повече от петнадесет минути.

— После?

— Откарах ги до ресторанта на „Кьошковете“. Там стояха до девет и половина. Сигурно са вечеряли. После отново отидохме в Мадара, оставих ги насред селото, платиха ми обратния курс до града, дадоха ми и богат бакшиш. Това е всичко.

— И сега са в село Мадара, така ли?

— Щом се връщам сам… — отвърна шофьорът и разпери ръце.

Тази новина беше изключително важна за нас. Какво е това разкарване от града до Мадара и обратно? Защо са вечеряли на „Кьошковете“ и защо са се върнали пак в Мадара? Какво ще правят там, къде ще нощуват? И най-важното, кои са тези тайнствени личности?

Не биваше да задържаме повече шофьора. Преди да се разделим, предупредих го да запази в пълна тайна разговора и го помолих да отидем заедно на следващата сутрин до Мадара, за да ни посочи къщата, където са ходили двамата непознати. Той прие с готовност и като ни пожела лека нощ, си замина.