Христо Минчев
Загадка в подземието (11)

На другия ден

Усетих как някой рови лекичко с пръсти в косата ми.

— Добър екскурзовод съм си избрал — смееше се чичо Герасимов, надвесен над мене. — Хайде, сънливко, обяд стана.

Скочих пъргаво и погледнах през прозореца. Съвсем не беше обяд. Слънцето току-що беше изгряло, а и глухият камбанен звън от кварталната църква показваше, че е седем часът.

— Какъв план ще ми предложиш? — запита чичо Герасимов, когато седнахме да закусваме.

— Не знам — повдигнах рамене аз.

— Направи си сметката така, че до обяд да разгледаме забележителностите на града, а следобед да отскочим до Мадара и Плиска.

Всичко това беше играчка за мене. Но какво да правя със Златко и Деян? Залисан с госта, забравих за тях, а днес трябваше да се срещнем и да дадем отговор на другаря полковник.

Забелязал, че нещо съм се замислил, чичо Герасимов запита:

— Да не съм ти объркал някакви планове, а?

— А, не — бързо отвърнах аз.

— Тогава да вървим — предложи той и стана.

— Ходите къде ходите, на обяд да сте тук — занарежда баба подпре ни.

Чичо Герасимов само повдигна ръка, което означаваше, че ще сме точни, и потеглихме. Още не стъпили на улицата, насреща ни изскочиха Деян и Златко.

Чуден човек е чичо Герасимов. Нищо не можеш да скриеш от него. Щом ги видя, той се обърна към мене.

— Твои приятели ли са?

Кимнах с глава и докато се сетя какво да кажа, той сам протегна ръка.

— Да се запознаем, а?

Ама запознаване беше! Деян и Златко се засрамиха, объркаха се и така се ръкуваха, че имената си дори забравиха да кажат. Както и да е. По-важното е, че двамата се присъединиха към нас и всички тръгнахме да обикаляме града.

— Откъде ще започнем? — запита чичо Герасимов.

Обясних накратко на приятелите си какво има да вършим за днес и Деян побърза да предложи, че е най-добре да се качим първо до „Кьошковете“ и Шуменската крепост.

— И без това музеите са още затворени — заключи той.

Предложението му беше разумно и ние се съгласихме с него. В това време чичо Герасимов замаха с ръка и до нас изскърцаха спирачките на едно такси.

— Щом си водач, ще седнеш отпред — обърна се към мене чичо Герасимов и отвори предната врата.

Почувствах се поласкан, не чаках втора покана и се настаних важно-важно до шофьора.

Докато пътувахме, показвахме на чичо Герасимов и входа за парка „Кьошковете“ с колоните и красивия фонтан, и сенчестите алеи с вековни дървета и чимширени храсти отстрани, и бирената фабрика, в която се произвеждаме прочутото шуменско пиво, и красивите хижи, вили, почивни станции и ресторанти, пръснати из гората. Така неусетно се изкачихме на Шуменското плато… Когато слязохме от колата, чичо Герасимов се огледа и възкликни:

— Е, много е хубаво тук, дявол да го вземе!

Картината, която се разкриваше пред нас, беше наистина прекрасна. Виждаха се близките възвишения на „Илчов баир“, а в подножието му се простираше градът. По-нататък продължаваше Камчийската долина, а зад нея синееха очертанията на Стара планина.

В източната част на Шуменското плато се издига скалист рид. От север и югозапад склоновете му са стръмни и отвесни. Достъпът към платото е от запад. Най-източната част се извишава като пресечен конус. Това място се нарича „Хисарлък“. Там се намира Шуменската крепост.

Разкритите до сега стени и постройки показват, че някога крепостта е била внушителна. Разкопките продължаваха и сега. Бригадири и работници вече шареха по различните обекти. Когато стигнахме до входа на вътрешната, вече напълно разкрита крепост, от една палатка изскочи някаква дребна жена и се запъти към нас. Щом ни забеляза, тя поспря, вгледа се в чичо Герасимов и ахна:

— Любо, ти ли си?

— Всичко друго съм очаквал, но не и такава среща! — зарадва се чичо Герасимов, като пристъпи бързо напред и прегърна жената през раменете.

— Боже господи, да вярвам ли на очите си! След толкова години! — развълнувано говореше тя. — Как попадна насам?

— Екскурзиант съм — отвърна чичо Герасимов. — А ти какво правиш тук?

— Повече от двадесет години се ровя из разни старини и развалини. Разчитам историята. Професия!

Ние седяхме изправени настрани и гледахме тази неочаквана и сърдечна среща. Чудни хора са това възрастните. И с татко е така. Където и да сме обикаляли из страната, той все ще намери познати, приятели, бивши колеги, съученици, сънаборници и какви ли не. Дали и с нас ще бъде същото, когато станем на техните години?

Най-после чичо Герасимов ни повика с ръка:

— Запознайте се с другарката. Тя е археолог, научен сътрудник и ръководител на разкопките.

Ръкувахме се смутено.

— А това са мои приятели и доброволни екскурзоводи — представи ни чичо Герасимов. — Страстни почитатели на историята и археологията.

— Щом е така, с удоволствие лично аз ще ви разведа из крепостта — усмихна се приветливо археоложката. — Но при условие — и тя вдигна предупредително пръст, — че ще запазите в тайна това, което ще чуете от мене.

— Нямаме нищо против — отвърна чичо Герасимов, — но толкова ли е секретно?

— Разбира се, че не е — прихна развеселена археоложката. — Но като на добри приятели ще ви кажа нещо повече от това, което разказваме на другите посетители. Знаеш — обърна се тя към чичо Герасимов, — подготвям научен труд с нови материали и съобщения и не ми се иска да вдигаме предварителен шум. Пък и не всичко е проучено напълно и може да допусна някоя грешка. Едно е да предполагаш, друго е да го докажеш обосновано.

— Разбирам, разбирам — успокои я чичо Герасимов, прегръщайки я дружески през раменете. Тя изглеждаше съвсем малка пред едрата му и внушителна фигура.

— Откритите досега крепости и съоръжения говорят — започна пътем разказа си археоложката, — че Шуменската крепост е служела последователно на траки, римляни, византийци, българи и турци — поробители. Нещо повече, крепостта е била голям град-крепост, с добре развит културен и икономически живот. За това се съди от четирите църкви, строени една върху друга, от гъстите жилищни и производствени комплекси в Цитаделата на крепостта, от многобройните керамични фрагменти, сечива, оръжия, накити.

Археоложката ни развеждаше из крепостта, спираше се тук и там и продължаваше да говори:

— Работим от няколко години, но едва това лято попаднахме на интересни крепостни съоръжения. Този месец бе открита още една кръгла бойна кула на крепостната стена, строени през Първата българска държава. Кулата, както виждате, е добре запазена, с височина на стената около шест метра. По градежа си тя прилича на монументалните кули в Плиска и Велики Преслав. В най-скоро време крепостната стена, зидовете на която са запазени на места до 10 метра, ще се свърже с откритите досега части и тогава ще имаме пълна представа за формата и размерите на крепостта.

Ние слушахме, като местехме възхитените си погледи от обект на обект.

— В големия жилищен комплекс открихме сграда с обширни помещения. Сградите са разделени с тесни улици, пресечени с улични канали. Между откритите материали най-голям интерес представляват трите сребърни позлатени съда с различна форма. Това беше голямата радост за всички ни и най-вече за мене — не без гордост каза археоложката. — На едни от съдовете открихме български надписи на кирилица.

— Ще ни ги покажете, нали? — прекъсна я чичо Герасимов.

— С удоволствие, но сега е невъзможно. Изпратихме ги във Варна.

— Жалко — кимна разочарован той.

— Наистина и аз съжалявам — отвърна археоложката. — А преди няколко дни постигнахме нов успех. Съвсем неочаквано бригадирите попаднаха на златно съкровище от 52 монети, сечени от 6 до 14 век включително. Открихме още две златни монети. Това потвърждава здравата връзка на града с византийските градове и богатия търговски обмен, съществувал в продължение на много векове.

Когато се върнахме пред палатката, откъдето беше излязла археоложката, аз пошушнах незабелязано на чичо Герасимов да я помоли да ни покаже монетите. Той сякаш само това беше чакал:

— Да беше ни показала поне златните монети, а?

— Ох, и това не мога — с искрено съжаление отвърна тя. — Свалихме ги в града. Опасно е да ги държим тук. Не забравяйте, че освен честните хора като вас около разкопките се врат разни подозрителни типове, търсачи на старинни предмети. Ето и завчера двама непознати са се помъчили да подмамят един бригадир, разпитвали го за това-онова и най-вече за откритото златно съкровище и монетите.

Наострих уши и за миг разменихме бързи погледи с Деян и Златко. Може би сме по следите на нашите тайнствени непознати? Разбира се, нито чичо Герасимов, нито археоложката забелязаха това. Те вече се сбогуваха и размениха адресите си. Когато напускахме крепостта, не се стърпях и запитах:

— А как са изглеждали двамата непознати?

Археоложката сякаш не разбра за какво става дума и ме загледа въпросително.

— Тия, които са разпитали бригадира — поясних аз.

— Не зная — завъртя глава тя. — Защо?

Преглътнах от неудобство, но дето се вика, ща не ща, трябваше да изплюя камъчето, макар и малко хитро:

— И нас завчера двама непознати ни разпитваха това-онова.

— Момент — прекъсна ме археоложката и се обърна към бригадирите, работещи в близкия изкоп. — Извикайте Руслан при мене.

След малко към нас пристъпи висок черноок младеж по къси гащета и гол до кръста.

— Я кажи как изглеждаха тия, дето те разпитваха за съкровището и монетите?

Тръпнехме от любопитство. Деян не се стърпя:

— Единият не беше ли с кадифено сако, а другият с дънки и извадена риза? — запита той, а черните му очи грееха от възбуда.

— Точно така — отвърна веднага бригадирът и ни загледа с недоумение.

— Същите са! — възкликнахме в един глас ние.

— Каква е тази криминална история? — не без учудване избоботи чичо Герасимов.

— Аз нали ви казах, такива при нас колкото щеш — допълни археоложката.

Сбогувахме се още веднъж и тръгнахме. Бяхме закъснели и затова казах на задрямалия в колата шофьор да спре направо пред Томбул джамия. За съжаление този ден тя беше затворена и трябваше да я разгледаме само отвън.

— Наближава обяд — каза чичо Герасимов, като погледна часовника си. — Няма да успеем да разгледаме навсякъде, затова предлагам да отидем само в затвора.

— Кой затвор? — запита шофьорът на таксито, който се разхождаше този път с нас.

— Старият — отвърна чичо Герасимов.

— Но той е разрушен отдавна — отвърна шофьорът.

— Как така?! — учуди се чичо Герасимов, позамисли се и каза: — Все пак закарайте ни дотам.

Скоро се озовахме пред портала на военното училище. Чичо Герасимов ни каза да почакаме в колата, а самият той отиде до курсанта, който се разхождаше с пушка през рамо пред входната врата. В това време от дежурната стая излезе друг курсант с червена лента на лявата ръка, козирува и застана срещу чичо Герасимов. Двамата разговаряха нещо, но какво, не се чуваше. После курсантът влезе отново в дежурната, а чичо Герасимов дойде при нас.

— Ще трябва да почакаме малко — рече той. — През това време нека някой от вас изтича до цветарския магазин и да купи цветя — и подаде петлевова банкнота.

— По-добре да отидем с колата — предложи шофьорът.

— Добре — съгласи се чичо Герасимов и потеглихме.

Върнахме се скоро с огромен букет от яркочервени карамфили. Чичо Герасимов ни чакаше заедно с един едър като него полковник. По-късно научихме, че това е заместник-началникът на военното училище, който също бил политически затворник.

Чичо Герасимов пое букета и всички заедно тръгнахме, водени от полковника.

Щом прекрачихме портала, погледът ни бе привлечен от красива нова сграда.

Полковникът ни покани да се отбием в партерния етаж. Влязохме в модерна кафе-сладкарница с тапицирани столове, венецианска мозайка, с дълъг около десет метра бар с високи столчета.

— Къде бяха някогашните войнишки лавки, къде е това модерно заведение с тази уютна обстановка! — възкликна чичо Герасимов.

— Тук стават свижданията на курсантите с родителите и близките — обясни полковникът, — тук идват и офицерите със семействата си. Да се почерпим, а?

— Нямаме време — отвърна чичо Герасимов.

— Щом бързате — със съжаление каза полковникът и излязохме.

Вървяхме из прекрасен парк с асфалтирани алеи, с много зеленина, с кестени и брези, с люлякови храсти и разни декоративни растения. Огромен розариум изпълваше с аромат и красота двора на училището.

Имах чувството, че сме попаднали не в казармен район, а в някое курортно място. Минахме през една алея, от двете страни на която бяха подредени снимките на курсантите първенци.

После пресякохме музейния оръжеен парк. Тук имаше най-различни видове оръдия от Освободителната война до наши дни, но ги отминахме, без да спираме. Чичо Герасимов бързаше, а мене така ми се искаше да разгледаме всяко оръдие поотделно.

В северния край на двора, близо до лятното амфитеатрално кино, стигнахме до четвъртит и много висок обелиск от бял камък, ограден с железни вериги, окачени по забити в земята снаряди.

— Ето, тук някога се намираше прочутият Шуменски затвор — завъртя ръка около себе си полковникът. — В памет на лежалите в него революционери през турското робство и на борците срещу капитализма и фашизма ние построихме този скромен паметник. Тук са лежали Георги Сава Раковски, Панайот Волов, Петър Енчев, Тодор Джебаров, Спиридон Панев, тук бе затворена и обесена първата жена комунистка в България — Мара Тасева. Тук са обесени още и Димитър Милчев, Димитър Бурков, Цаню Колев, Иван Хараланов и редица борци за народна свобода, а други като Владо Тричков, Дечко Дечев, Еню Марковски, Малчо Малчев и още много прекараха години наред зад каменните му стени. Когато ме хвърлиха тук във влажната килия, бях едва шестнадесетгодишен. Фашистите се страхуваха и от децата.

Застанахме като по команда мирно със сведени глави. Чичо Герасимов постави букета от карамфили пред обелиска, изправи се и отпусна ръце. Устните му потръпваха от вълнение.

На тръгване чичо Герасимов се обади, сякаш за да наруши тягостното мълчание.

— Чудесно военно градче! Не казарма, а санаториум! Ако бях на вашите години, бих дошъл тук и бих посветил живота си на военното дело.

Златко ме стрелна с поглед, който ясно говореше: „Видиш ли, че не съм сгрешил, като реших да ставам офицер!“.

Тъкмо когато се качвахме в колата, до нас спря една газка и от нея изскочи полковник Миладинов. Той ни видя и ахна учуден:

— Какво правите тук?

Ние — Златко, Деян и аз — изтичахме при него. Аз му обясних с няколко думи защо сме тук.

— Добре, добре — каза той, подръпна ни малко настрани и зашепна заговорнически: — Историята с подземието се усложнява. За вас за сега имам едно спешно поръчение. В най-кратък срок трябва да научите каквото и да било за така наречените „шуменски бунтари“. Идете в библиотеката, в старото Андрейково училище, където е изложбата на революционното движение в окръга, разпитайте по-възрастни хора и се постарайте да узнаете колкото е възможно повече подробности за войнишкия бунт. Ясна ли ви е задачата?

— Ясна, другарю полковник — в един глас отговорихме ние.

— Среща утре в деветнадесет часа в градинката пред Градския съвет.

— А ако ни потрябвате по-рано? — запитах аз.

— Търсете по телефона в поделението. Няма ли ме, съобщете на дежурния офицер. Парола: „Обаждат се шуменските бунтари!“ — и ще кажете каквото трябва. А сега вървете, че ви чакат.

Досетих се за двамата непознати и разказах на полковник Миладинов как те идвали в крепостта, как се интересували за златното съкровище. Полковникът каза, че това сведение е много важно, и се отдалечи.

— Абе какво става с вас — посрещна ни чичо Герасимов, — какви са тези тайнствени заговори?

А сега де, какво да му отговорим! Знаех си, че аз трябва да поема всичко върху себе си. И сам се изненадах, когато му обясних съвсем убедително:

— Участваме в операция „Българска слава“ и другарят полковник ни даде някои указания.

— Е, това си е ваша работа — отвърна чичо Герасимов. — Да се връщаме да обядваме, а?

Бях доволен, че успях да отклоня неудобното обяснение. Но така или иначе било съдено още същия ден чичо Герасимов да вземе активно участие в нашето съзаклятничество.