Христо Минчев
Загадка в подземието (10)

Неочакван гост

Не за първи път се връщах късно, но тази вечер прекалих и за да избягна неприятните разправии вкъщи, реших да кажа, че съм бил с Деян и Златко от осем до десет часа на кино. Намерили сме билети и не сме имали време да се обадим.

Но не стана нужда да давам обяснение. Отдалече видях, че у дома свети навсякъде. Помислих, че паниката заради мене е настъпила, и открехнах предпазливо пътната врата. От пръв поглед зърнах дядо и още един мъж, седнали край масата под асмата пред лятната кухня. Запътих се по-смело и щом приближих, ахнах от изненада.

— Чичо Герасимов! — хвърлих се към него аз.

Чичо Герасимов ме прегърна, потупа ме по гърба, после ме отдалечи, като ме държеше за раменете и побърза да ме похвали, че съм пораснал и възмъжал. Много ме зарадва неговото посещение.

— Отивам във Варна и реших да се отбия и да те видя — обясни чичо Герасимов. — Много поздрави от майка ти и от баща ти. Те скоро ще минат да те вземат. Нали ще ходите на море.

Седнахме край масата. Баба излезе от кухнята и щом ме видя, заохка престорено сърдито.

— Къде скиташ бре? Ще те науча аз тебе, нека само да дойдат вашите.

Смотолевих предварително измислената лъжа и ми се размина.

Докато си пиеха ракията с дядо, чичо Герасимов ми съобщи някои новини от квартала в София и ме запита как я карам тук. Разказах му накратко къде съм ходил, какво съм видял и особено за старините, които ме привличат най-много. Той прояви интерес към някои от тях и пожела да ги види. Внезапно почувствах желание да му разкажа за нашите последни открития и приключения. Чичо Герасимов беше единственият човек, на когото бих ги поверил без страх и с чиста съвест. Но дадената честна пионерска дума пред другарите ми и най-вече пред полковник Миладинов ме възпря.

След като се навечеряхме, чичо Герасимов пожела да си легне, бил изморен от дългия път. Но ме предупреди, че утре трябва да бъда на негово разположение през целия ден.

— Ще ми бъдеш нещо като екскурзовод и ще ми покажеш всички забележителности на Шумен.

— Но нали си бил цели две години тук! — учудих се аз.

— Вярно е — усмихна се той, — само че ги прекарах в затвора.

— И не си излизал из града?

— От гарата в затвора и след две години обратно на гарата.

— И таз добра! Пък аз да не знам!

— Не е ставало дума досега. Но има време, ще ти разкажа. А сега, лека нощ.

Не мигнах до късно през нощта. Отначало мисълта ми се въртеше около приятното гостуване на чичо Герасимов. Малко е да кажа, че обичах този човек. Макар и позастарял, той беше мил и жизнерадостен. Висок, със закръглено червендалесто лице и бяла като памук коса. Вървеше бавно, с изправено тяло и поздравяваше, като кимаше леко с глава. От всички мои връстници в квартала той се държеше с мене най-приятелски, като с равен. Винаги при среща се спираше, ръкуваше се и ме питаше как съм, как върви училището, как са нашите. Често ме канеше у тях и сам ми предлагаше различни книги от голямата си библиотека. Оплакваше се, че има болно сърце. Не му вярвах, може ли човек с болно сърце да бъде толкова весел и жизнерадостен? Живееше чичо Герасимов само с жена си, която също не беше добре със здравето и рядко излизаше навън. Нямаха деца. От татко знаех, че чичо Герасимов е взел активно участие в студентските борби преди Девети септември. После за няколко години емигрирал в чужбина. Когато се върнал, го арестували и го пратили в затвора, откъдето излязъл един ден преди Девети септември. Едва в края на Отечествената война се оженил. Може би защото нямаше деца, обичаше всички момчета от квартала и най-много мене. Утре щях да го разведа из града и се радвах, че ще му се отплатя заради вниманието, с което винаги ме е обграждал.

Постепенно пред очите ми се появиха картини от днешните преживелици. Толкова много бяха те, че не смогвах да ги подредя по важност. И все пак най-силно изпъкваха преследването на непознатите и разговорът ни с другаря полковник тази вечер. Вероятно с тези мисли съм заспал. На сутринта баба каза, че цяла нощ съм се мятал в леглото.