Христо Минчев
Загадка в подземието (17)

Краят на една ваканция

Изпратихме чичо Герасимов на гарата и когато се върнах вкъщи, баба ми подаде телеграма от нашите. Пристигали на другия ден и след още два дни щели сме да заминем за Варна. Докато преди една седмица ги очаквах с нетърпение, сега се ядосах. Къде ще ходя, когато още не знам какво ще стане с нашата операция. Колкото и да мислех как да избягна отиването ми на море, виждах, че няма спасение. Да кажех, че не ми се ходи, нямаше да повярват. Да се престоря на болен, също. Реших да ги изчакам, пък тогава да видя какво може да се направи.

Още с пристигането татко и мама откриха, че съм напълнял, че не съм изглеждал никога по-добре. Отчаях се, че всичко ми е наред и ща не ща, трябва да замина с тях. Завиждах на Деян и на Златко, че остават в Шумен.

Как ми се искаше да споделя с татко нашата тайна, но не смеех, преди да съм получил разрешение от полковник Миладинов. И щом си спомних за него, в главата ми се породи една хитрина. След като поприказвахме за това-онова, нали не се бяхме виждали, откакто съм в Шумен, подхвърлих между другото:

— Татко, ти познаваш ли един полковник Миладинов?

— Разбира се, мой другар. Бяхме и на фронта заедно. Защо?

— Запознахме се с него, та затова.

— Как така запознахме се! — учуди се татко.

— По пионерска линия. От операция „Българска слава“.

— Че кога сколаса и тук да се включиш?

— Така се случи — усуках го аз. — Искаш ли да се видите?

— Разбира се! Ще ми бъде много приятно.

— Добре, утре ще те заведа при него.

И татко наистина дойде на следващия ден в градинката пред окръжния комитет на партията. Нали там имахме редовна среща. Двамата се прегърнаха като стари другари. Полковник Миладинов ме похвали, че съм добро момче, но повече нито дума не спомена. Значи и аз трябваше да мълча. Когато пристигнаха Деян и Златко, другарят полковник каза, че по операцията всичко е наред, и поръча утре вечер непременно да сме отидели с родителите и близките си в Дома на народната армия. Щяло да има някакво тържество и присъствието ни било задължително.

— Аз също ще се обадя на вашите, но и вие им кажете още като си отидете. А сега сте свободни. Ние ще останем с Максимовия баща да си поговорим.

Колкото да не ми се искаше да си ходим, трябваше да се подчиним. Пък и да останехме, едва ли можехме да говорим за нашите работи пред татко.

И ето една вечер, която ще помня цял живот.

Салонът на Дома на народната армия беше препълнен с народ. Офицери, войници, граждани, ученици, пионери. Всеки казваше, че събранието било посветено на бдителността, но подробности никой не знаеше. Татко също не каза нищо и разбрах, че и той не знае.

На сцената се изкачиха и наредиха зад масата, застлана с червено кадифе, група офицери, между които един генерал, полковник Миладинов и още няколко цивилни мъже, които не познавах.

Тържеството откри едни подполковник, който даде думата на полковник Миладинов. Той накратко обясни, че събранието е посветено на бдителността и борбата срещу вътрешните и външните врагове на социалистическото ни отечество. Отначало говореше общи приказки, но изведнъж започна да разказва какво беше се случило в града през последните няколко дни. И за какво мислите говори? За нашата операция. Разказа я от край до край. Без, разбира се, да споменава каквито и да било имена, местности и така нататък.

Слушах го с наведена глава, страхувах се да не ни издаде. Изтръпнах, когато чух последните му думи.

— И така, другарки и другари, бойци и командири, приятно ми е да ви съобщя, че само преди четиридесет часа операцията приключи с пълен успех благодарение на подвига, който извършиха тримата млади български патриоти. За наша и за ваша радост те са тук в салона и аз ги моля да дойдат на сцената.

Сведох глава чак до коленете, пламнах целият. Ушите ми забучаха и чувах само как салонът зашумя, после гръмна от ръкопляскания.

Полковник Миладинов повтори поканата, но нито аз, нито Деян, нито Златко излизахме. Нямах сили да се повдигна от стола, сякаш бях прикован към него. Когато се изправих, татко ме тупна ласкаво и прошепна:

— Магаре с магаре, защо не ми каза!

Как съм се изкачил на сцената, не помня. Деян и Златко се притискаха от двете ми страни, а публиката и тези на сцената, станали на крака, ръкопляскаха, други викаха „браво“.

Полковник Миладинов замаха с ръце. Салонът постепенно утихна и той отново заговори:

— За доблестно проявения героизъм и за революционна бдителност командването на гарнизона и ръководството на органите на сигурността изказват публична благодарност на пионерите Максим Свиленов, Деян Радушев и Златко Владимиров, посочват ги за пример на всички техни другари и ги награждават с по един фотоапарат.

Салонът отново гръмна от ръкопляскания и от викове „браво“. Аз не смеех да погледна към хората, но зърнах мама, която седеше на първия ред. Очите й бяха пълни със сълзи. Татко също премигваше и хапеше устни от вълнение.

Наградите ни връчи лично генералът. Прегърна ни и ни целуна. После трима курсанти от военното училище ни поднесоха големи букети, а представител на Градския народен съвет окичи гърдите ни със златната значка на град Шумен.

Стоях и слушах, а през цялото време един въпрос се набиваше в главата ми. Него не можех да проумея в момента, не съм го проумял и досега. „Какво пък чак толкова бяхме извършили?“ Така писах на другаря полковник от Варна. А ето какво ми отговори той:

Какво бяхте извършили ли, Максиме?

Нещо много голямо. Не биваше да го разгласяваме публично. То беше военна и държавна тайна, а и следствието още не беше приключило, но сега вече мога да ти го кажа.

От момента, в който вие ни посочихте двамата непознати в ресторанта, ние не ги изпуснахме от очите си. Наблюдавахме ги отблизо, проследявахме всяка тяхна крачка. Засилихме охраната на военните складове, на Цитаделата. Поставихме постове в подземието, завардихме входовете му. И още същата нощ заловихме на местопрестъплението двама опасни врагове на родината — бивши български поданици. Намерихме в тях и два джобни транзисторни радиопредаватели, с които са влизали във връзка помежду си, когато са действали разделени един от друг. Именно тези техни разговори по етера бяха засекли нашите радисти. Повече подробности по редица съображения няма да ти съобщавам. И това е достатъчно, за да оцениш вашия подвиг. Много съм ви благодарен. Обикнах ви и искрено съжалявам, че се разделихме толкова бързо. Не можах да изпълня обещанието си и да ти разкажа за героичните прояви на твоя баща през Отечествената война, ти не дочака и развръзката около съдбата на шуменските бунтари, но има време. Ще го сторя. Ние пак ще се видим. Занапред ви предстои учение, сериозно учение, а после ще дойдете при нас в казармата. И съм сигурен, че и тогава ще бъдете истински, доблестни български воини, достойни наследници на достойни бащи.

Прегръщам ви най-сърдечно

ваш полковник Миладинов