Христо Минчев
Загадка в подземието (1)

Ако миналото лято не бях отишъл в Шумен, едва ли щях да започна да разказвам всичко това. Вярвам, че тази история ще ви бъде интересна, защото такива неща рядко се случват на момчета като нас.

Няма да ви описвам игрите и забавленията, които изпълват свободното ни време в София. Пък и какви игри можем да си устройваме в центъра на столицата, щом едничкото място, откъдето все още не могат да ни изгонят, е улицата? А на нея освен футбол какво друго може да се играе? Отвсякъде ни гонят, всички ни се карат… Но с нас лесно на глава не се излиза, както казва чичо Герасимов. Той е пенсионер и герой от Отечествената война. Чудесен човек е чичо Герасимов. Все ни се кара, а току излезе по пижама на балкона, извади една мъничка бакелитена свирчица и сам ни става рефер. Когато той е съдия, всичко тръгва мирно и тихо. Нали е бил офицер, честно отсъжда, не греши, както съдиите на истинските мачове.

Та този чичо Герасимов уж ни се кара, ама ние си знаем, че ни обича, и ако някога ни мъмри, не го прави от зло сърце. Ние, децата, познаваме кой е лош и кой е добър. Кой ни обича и кой не ни обича. Какво да кажа например за госпожа Ковачева от вътрешната къща. Никога нищо лошо не сме й направили, дори прозорец не сме й счупвали и все ни хока за щяло и нещяло. Питах веднъж чичо Герасимов защо й викат „госпожа“, а не другарка, но той махна с ръка и отсече:

— Остави я нея, тя е от голямото добрутро, от тежката аристокрация.

Не разбрах тогава какво е „голямо добрутро“, нито какво е „тежка аристокрация“, но ме досрамя да го попитам. Само по израза на лицето му долових, че не ще да е много хубаво, и по-добре ще бъде да не й обръщаме внимание. Така и правим.

Та ви разправях за нашите игри. Какво ли не правехме, за да станат те по-интересни, но нищо не излизаше. Виж, когато отивах през ваканцията в Шумен при баба и дядо, беше съвсем друго. Къде ти този простор в София — няма поляни, няма „Кьошкове“, няма „Илчов баир“, няма Камчия, а бе нищо няма, затова и сега, щом дойде краят на учебната година, качих се на влака и заминах за Шумен.

Преди да започна с най-главното, искам да ви представя моите шуменски приятели. Те са много, но от целия квартал най-много дружа със Златко и Деян. Бащата на Деян е бил съученик на татко, а сега е офицер. С Деян сме роднини, но какви точно и до ден-днешен не зная. Неговият баща е техник и работи в автомобилния завод. И тримата сме „набори“, както ни нарече веднъж дядо. По-късно разбрах, че набори се наричат ония момчета и мъже, които са на едни години и са служили или ще служат заедно в казармата. И това е истина. И тримата наесен ще навършим четиринадесет години и ще постъпим в осми клас.

Първото нещо, което правим всяко лято, след като се съберем, е да се премерим кой колко е пораснал през годината. Този път най-висок излязох аз, след мене Златко и най-нисък — Деян. Златко е черноок с лъскава като смола коса и по-мълчалив от мене, защото аз непрекъснато бъбря и мама често казва: „Човек не може да вземе думата от тебе!“. Деян пък е вечно усмихнат, с малко присвити сини очи и светлопепелява ситно накъдрена коса. Той е най-нисък, ама опитай се да го надбягаш!… Ще се предадеш още след първите сто крачки. Пъргав е като котка. А науми ли си нещо, не можеш го спря. За него няма преграда, няма спънка. Реши ли да се изкачи на някое дърво, на някой покрив или да се прехвърли през някоя ограда, прави го без страх и без да се колебае.

Винаги ме е смайвал с откритията си. Пръв ще намери някое гнездо из дърветата, пръв ще научи къде кои плодове са узрели най-рано, на кой таван има „нещо много интересно“. В повечето случаи „това интересно нещо“ излиза някоя стара машинария, счупен велосипед, ръждясала пушка или нещо друго. Нали е син на техник, изглежда, че най̀ го привлича техниката и постоянно човърка разни потрошени джунджурии из двора. Миналото лято мечтаеше да бъде шофьор, а този път ми каза, че решил да става инженер в завода при баща си. Откак се познаваме, Златко пък винаги е искал да бъде офицер, само че не обикновен, а морски. И вярвам, че ще успее, защото е и силен ученик, и красив и син на офицер. За себе си какво да кажа? Когато съм бил съвсем малък, съм заявявал, че ще стана готвач. И сигурно е било така, защото съм бил много лаком. То за лакомията и сега, когато ям, ушите ми пращят, но истината е, че ме влекат историята и археологията. Обичам да чета книги за далечното минало на нашия народ, за историята на човечеството, за битки и за големи пълководци, за нови открития и за какво ли още не. Какви ще станем, е още рано да се каже, но най-важното е да се учим добре.

Имам и други приятели в Шумен, но те не вземат участие в събитията, които ще разкажа. След тия няколко думи смятам, че вече мога да започна.