Христо Минчев
Загадка в подземието (8)

Двамата непознати

Както ни нареди другарят полковник, така и направихме. Щом двамата офицери и войникът заминаха, ние не останахме до дупката, а се отдръпнахме встрани и залегнахме до един слог. Откровено казано, съвсем не очаквахме да се случи нещо и поведохме разговор около току-що преживяното под земята. Вълнуваше ни каква ли ще е тази история, колко ли му е мъчно на другаря полковник, как ще съобщи неприятната новина на майка си и на близките си…

— Те са се примирили отдавна — заключи Златко.

— И все пак майка му е живяла с някаква надежда, надявала се е — допълни Деян.

— Така е — казах аз. — Полковникът не помни баща си и му е по-леко. Но майка му сигурно няма да го откъсне от сърцето си, докато е жива.

Златко и Деян не ми възразиха и тъкмо се наканих да им разкажа една история за загинал другар на татко през Отечествената война, Деян ме хвана за ръката:

— Шшт! Някой идва насам.

И тримата се прилепихме плътно до земята и вперихме погледи в посоката, в която Деян бе протегнал ръка. Наоколо беше съвсем тъмно, но небето над хоризонта все още светлееше и това ни позволи добре да различим двата човешки силуета. Идваха към нас.

— Сигурно са нашите хора — прошепна Златко.

— Не е пристигнала никаква кола — рече Деян.

— Сега ще разберем — казах аз. — Само да не ни усетят.

Притаихме дъх и зачакахме. Силуетите едрееха и нямаше съмнение, че се приближават.

— Ами ако отидат до входа? — прошепна в ухото ми Деян.

— Още по-добре!

— Защо?

— Нашите ще дойдат всеки момент и тогава ще разкрием кои са тия и какво търсят по това време тук.

— Сигурно са пак ония, за които разказа войникът.

Стиснах силно ръката на Деян да млъкне. Двамата мъже вече стигнаха до входа. Добре виждахме, че са цивилни, но само това. Нито лицата им разпознахме, нито подробности от облеклото им забелязвахме.

Изтекоха пет-шест минути в мълчаливо и напрегнато очакване. Не чувахме никакъв шум, нито говор. Непознатите явно се интересуваха от дупката за подземието, защото надничаха в нея, приклякаха, после я обиколиха няколко пъти и внезапно забързаха към града.

— Ами сега? — сепна се Деян.

— Колата още я няма — обади се Златко. — Ще ги изпуснем.

Аз мълчах и не знаех какво да правим. Наистина щяхме да ги изпуснем, а това можеше да се окаже фатално за бъдещите издирвания на военните. Не биваше да бездействаме и без колебание предложих:

— Да тръгваме след тях!

— Нали дежурим — каза Златко.

— Ще остане само един, а другите двама веднага подире им!

Говорех, но гледах да не изгубя от погледа си отдалечаващите се силуети.

— Кой ще остане? — запита Деян.

— Ако иска, Златко — без да се замислям, подхвърлих аз. Предпочитах да бъда с Деян. Той е по-пъргав, по-съобразителен и трудно може да се изплъзне нещо от очите му. И за да не дам възможност за повече предложения и спорове, допълних: — Няма нищо страшно. Нашите всеки миг ще се появят.

— Кой е казал, че се страхува! — обиди се Златко. — Само че и на мене ми се искаше…

— Знам — прекъснах го аз, — но тук не бива да остане без човек…

— Добре! Тръгвайте, че ще ги изпуснете.

Още не изрекъл последните думи, и ние полетяхме напред. Меката земя поглъщаше стъпките ни и ние успяхме съвсем скоро и незабелязано да настигнем двамата мъже. Щом се уверихме, че няма опасност да ги изгубим, намалихме ход и закрачихме поуспокоени.

— Трябва на всяка цена да ги разгледаме отблизо — шепнеше задъхан Деян.

— Това може да сторим едва в града, където има светлина.

А вече наближавахме крайните квартали и ясно виждахме лумналото от хилядите крушки сияние.

Щом навлязохме в първата улица, си отдъхнахме. Сега нямаше от какво да се безпокоим. Тук, в града, сред къщите и хората, не е както в пустото поле. Пък и едва ли ще ни обърнат внимание преследваните. Вървят си след тях случайно две момчета и толкова. Какво съмнително има?

Колкото се спускахме по̀ към центъра, толкова по-напрегнато мислех как да направим така, че да ги огледаме внимателно.

— Виж какво — предложи Деян. — Ти продължавай да вървиш подире им, а аз ще се отбия в другата улица, ще изтичам и още на втората ще ги пресрещна.

— Ами ако те видят?

— Няма. Знам как да постъпя. Не съм глупак.

— Само да не забъркаш някоя каша.

— Гледай ти да не ги изпуснеш, а за мене не бери грижа.

Не отговорих нищо и го побутнах по гърба, с което му дадох да разбере, че съм съгласен с него.

В същия миг Деян кривна в лявата улица. Останал сам, почувствах известно смущение. Струваше ми се, че като бяхме двама, ми беше по-лесно. Сега сякаш не знаех как да вървя, къде да гледам и изобщо как да се държа, че да не привлека вниманието на непознатите, да не проваля преследването.

А те вървяха съвсем непринудено, говореха си нещо, което аз не чувах. Сметнах, че единственото полезно нещо в тези минути е да се постарая да ги разгледам добре, да запомня облеклото им. И струва ми се — успях.

Двамата бяха почти еднакви на ръст. Единият беше малко по-широк в раменете. Носеше сако от светлокафяво кадифе. Другият беше по риза, спусната над колана, и с панталони, наподобяващи дънки. Много ми е трудно да определям годините на по-възрастните, но като съдех по фигурите и по походката им, мисля, че бяха по на тридесет, тридесет и пет години. И това бе всичко, което можах да констатирам.

Вече наближавахме главната улица и тъкмо се чудех къде се губи Деян, той изскочи пред мене от един вход.

— Всичко е наред — каза зарадван той. — Така ги огледах, че сред цял митинг ще ги позная.

— Е, и какво?

— Да си кажа правичката, не ми приличат на българи.

— И таз добра! — възкликнах аз. — Че какви ще са?

— Не знам, ама така ми се струва…

— Ако съдиш само по облеклото им, заблуждаваш се — възразих аз. — Хора с вносни дрехи у нас колкото щеш.

— Абе, аз лицата им гледам — настояваше Деян. — Има нещо, което ми подсказва, че не се лъжа.

— Разговаряха ли?

— Съвсем тихо и нищо не чух.

Изкачихме стръмната улица до читалище „Добри Войников“. Скоро двамата непознати излязоха на осветения площад.

Погледнах към кулата на Градския народен съвет. Часът беше осем и половина. Площадът гъмжеше от народ и това улесняваше нашата задача. Щяхме по-незабелязано да вървим след непознатите. От друга страна, сред голямата блъсканица можехме и да се объркаме и да ги изгубим от погледа си.

Но не стана нужда да продължим преследването. Двамата непознати спряха, сякаш се поколебаха накъде да тръгнат, после свиха наляво и хлътнаха в ресторант „9 септември“ или както тук го наричаха „Девятката“. Ние се позавъртяхме пред входа, помъчихме се да надникнем през прозорците и да видим къде ще седнат, но плътните завеси ни пречеха. Да влезем вътре, не смеехме. Малки сме и ще привлечем вниманието върху себе си. Но и не биваше да се отказваме от започнатата работа. Трябваше да предприемем нещо, затова предложих на Деян:

— Не е ли по-добре единият от нас да остане на пост тук, а другият да пребяга до поделението? Сигурно другарят полковник или капитанът са още там. Трябва да им съобщим.

Казах нарочно „да пребяга“ с надеждата, че щом става дума за бягане, Деян сам ще се предложи. Искаше ми се аз да продължа дебненето, което ме увличаше.

Деян се понамуси, но махна с ръка.

— Мисли му, ако ги изгубиш от очи. Аз ей сега ще изхвърча — и потъна в тълпата.

Предупреждението на Деян ме накара да бъда още по-бдителен. Отидох съвсем до края на тротоара, прилепих се до колоната между двата прозореца, която бе в сянка, но нито за миг не отмествах поглед от входа. А не ми беше лесно. В ресторанта непрекъснато влизаха и излизаха хора, понякога цели компании.

Измина четвърт час, а нито Деян се връщаше, нито двамата непознати се появяваха. „Сигурно са седнали и вечерят“ — успокоявах се аз, без да мърдам от мястото си. Часовникът на Градския съвет заби, но аз само изброих ударите наум, без да поглеждам нагоре. Стана девет часът. Започнах да се тревожа. Най-вече за дома. Сигурно баба обикаля из махалата и разпитва де кого срещне не са ли ме виждали. Нали изчезнахме още от сутринта и се веснахме на обяд, колкото да хапнем надве-натри, и пак изхвръкнахме. Как ли ще мърморят с дядо. Как ли ще се заканват, че ще се оплачат на татко и мама.

Докато си мислех, забил поглед във входа, Деян и полковник Миладинов изскочиха пред мене. Полковникът беше цивилен.

— Много се забавихте — упрекнах ги аз, но в същото време се и радвах.

— Да не си ги изгубил? — ококори очи Деян.

— Хайде, хайде — не без гордост отвърнах аз. — Тука са още.

— Добре — обади се полковникът и сложи ръка на рамото ми. — Тогава ето какво. Ти остани още малко на пост, а ние с Деян ще влезем да проверим.

Кимнах мълчаливо с глава, че съм съгласен. Е, позавидях на Деян, но правото беше на негова страна. Нали само той успя да види двамата непознати в лицата и по-добре можеше да ги разпознае сред останалите посетители на ресторанта.

След пет-шест минути двамата се върнаха. По лицата им познах, че нещо се е случило, и не се излъгах.

— Няма ги — каза кратко Деян.

— Не може да бъде! — отвърнах изплашено и усетих, че нещо притисна гърдите ми.

— Огледахме всички салони — каза Деян и повдигна рамене, което означаваше, че нищо не са открили.

— Нито за секунда не съм мърдал оттук и не съм свалял очи от вратата.

— Може, но това е положението, няма ги.

Чувствах се обиден, защото бях сигурен, че не съм направил каквато и да било грешка.

Полковникът вероятно разбра състоянието ми и подхвърли успокоително:

— Пък не е изключено да не сме ги забелязали, препълнено е. Да проверим сега с тебе.

Не можах да преценя в момента дали това предложение беше направено за по-внимателна повторна проверка, или за да се уверя лично, че наистина съм изпуснал преследваните.

За мое най-голямо огорчение, колкото и да оглеждах всяка маса, колкото и да се взирах поотделно във всеки човек, от двамата мъже нямаше и помен. Идваше ми да се разплача от мъка. Какво е станало, къде са изчезнали?… Бях готов да се закълна, че нямам никаква вина, но фактът си е факт.

Когато стигнахме последния салон и в него не открихме нищо, полковникът ме побутна леко.

— Върви след мене. — И заслиза по една малка стълбичка.

Последвах го, и ето че се озовахме на улицата, която води към поликлиниката.

— Разбра ли какво се е получило? — каза полковникът, щом стъпихме на тротоара.

Усмихнах се гузно, макар вече да ми беше леко: не можеха да ме обвиняват в небрежност.

— Влезли са хората, прекосили са всички салони и като не са намерили свободна маса, вместо да се връщат назад, са излезли от тази врата.

— Но ние не знаехме, че има втори вход, и то откъм тази улица — за оправдание отвърнах аз. — Иначе щяхме да…

— Естествено — прекъсна ме той. — Нямате никаква вина. Но и това, което направихте, не е малко. Все пак разполагаме с доста подробни данни, за да ги познаем при повторна среща.

Върнахме се при Деян. Полковникът ни улови под ръка и ни поведе към градинката с паметника на Васил Коларов. Седнахме на една свободна пейка под гъстите кестени. Полковникът заговори приятелски:

— Ето какво искам да ви кажа. Това, което извършихте досега, е повече от похвално. Особено тазвечерната ви акция. Тя може да ни бъде много полезна в бъдещите издирвания. Но трябва да ви предупредя, че не е било изключено да ви сполети беда. Съгласете се, че ако тези двама мъже са някакви злосторници и ако бяха открили, че ги следите, особено когато сте били още извън града, можело е да ви се случи нещо лошо. Радостно е, че всичко мина благополучно. И още нещо. Преди малко разговарях със Златко, сега ще го споделя и с вас. Познавам добре бащите и семействата ви, познавам вече и вас. Не сте малки, за да не разберете колко важна и отговорна е задачата, която с общи усилия сме се нагърбили да разрешим. Започнахме да проучваме едно старинно укрепление, а ето че попаднахме на нещо още по-загадъчно. Ще се наложи да търсим виновниците за тези беззаконни зверски убийства, ще се наложи да разберем какви са двамата непознати и каква цел преследват. Това ни задължава да пазим в пълна тайна всичко, което открихме и което занапред ще открием и научим. Вероятно ще се доберем до важни от военно и държавно естество подробности. Те трябва да се знаят само от хората, заети със следствието. И, разбира се, от вас, тъй като вие знаете доста неща, а ще узнаете и още.

Полковникът замълча за миг, сякаш се чудеше как да пристъпи към най-главното. А аз се досещах, че иска да ни предупреди да не се разбъбрим, да не започнем да тръбим наляво и надясно за нашите открития. И реших да го изпреваря:

— Другарю полковник, на никого нищо не сме казали, няма и да кажем. Сами си дадохме обещание да мълчим. Знаем какво е държавна и военна тайна.

— Не се съмнявам — прекъсна ме той. — Друга ми беше мисълта. Малко или много, ние и занапред ще работим заедно и тъй като аз съм член на окръжния щаб на операция „Българска слава“, исках да ви направя едно предложение. Посъветвайте се, обсъдете и утре ми съобщете няма ли да е по-добре да узаконим вашата тричленна групичка като специализирано звено. Ще му измислим и такова име, което да отговаря на възложената ви задача.

Полковникът замълча. Може би искаше да подразбере как ще реагираме, но предложението му ни се видя изненадващо и неясно и ние не проявихме никакъв интерес.

Той продължи:

— Известно ви е, че започна подготовката за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Шумен, Плиска, Преслав, Мадара ще бъдат център на величествено тържество. Ето една богата възможност да се проявите и да извършите нещо, което да бъде някакъв принос към изучаването на нашето славно и героично минало. Съгласни ли сте?

Не отговорих веднага. Казвам „не отговорих“, защото Деян изобщо нямаше да си отвори устата, преди да съм се обадил аз. Че знаех за операция „Българска слава“, знаех, но какво общо има тя с предложението на полковника? Вярно, в София не съм се включвал кой знае с какво в операцията, освен че участвах в една викторина по история в училище и в няколко екскурзии до забележителни места, но тук? Деян и Златко ми разказаха, че техният специализиран пионерски отряд се занимавал през годината с редица исторически въпроси и особено с издирването на материали от периода на духовното възраждане на град Шумен и борбата му за освобождение от османско робство. Трябва да призная, че научих крайно интересни подробности от тях: и за първото театрално представление в България, състояло се на 15 август 1856 година, организирано от Сава Доброплодни, и за дейността на Добри Войников и Васил Друмев, на Панайот Волов и други възрожденци и революционери. Особено увлекателен беше разказът им за пребиваването на унгарските емигранти начело с Лайош Кошут през 1849–1850 година. Изобщо моите приятели вече бяха успели да ме запалят и аз бях готов да се включа в изучаването на богатото минало на Шумен. Но сега не разбирах защо полковникът е решил да ни възложи подобна задача. Дали не иска да ни отклони от участието в започнатата подземна експедиция?! Тази мисъл ме разтревожи и аз го запитах:

— А ще продължим ли да се занимаваме със сегашната работа в Цитаделата?

— Още отначало ви казах — отвърна полковникът, — че и занапред ще узнавате нови неща около тази история, което означава, че ще ви държим в течение на откритията. Но тя ще бъде приключена за ден-два и затова исках да насоча бъдещите ви проучвания в друга, по-увлекателна област.

— Това не е вярно — не се стърпях аз, но веднага прехапах устни. Стана ми неудобно от недоверието, което изразих.

— Кое? — изненада се полковник Миладинов.

— Че ще приключите за ден-два.

— Защо мислиш така?

— Защото оттук нататък ще почнете издирването на тези, които са влизали преди нас в подземието. А това няма да е така лесно.

Полковникът направи опит да се усмихне и като ме загледа в очите, отвърна:

— Прав си, но това вече е задължение на други органи и ние с вас нямаме право да се месим в тяхната работа.

Не исках да отстъпя и подхвърлих:

— А защо да не наречем нашето специализирано звено например „Зорки очи“ и да ни включите към групата, която ще води следствието.

Полковникът поразтърка чело и каза като на себе си:

— Това не е в моята власт, Максиме. Аз мога да ви свържа с поделението, да ви уредя среща с отличници по бойната и политическата подготовка или срещи с бивши фронтоваци, за да запишете спомените им, да ви разреша да изучавате военното дело и военното оръжие, да се запознаете с хитростите на врага, да участвате във военизирани игри и походи. Но това, което искате сега, не мога. То е извън моите възможности.

Полковникът беше искрен и аз се засрамих от дързостта си. Отвърнах примирено:

— Разбирам, другарю полковник. Ние тримата ще се посъветваме и ще ви се обадим допълнително. Може ли?

Полковник Миладинов сложи ръце на раменете ни и като ни притисна до себе си, каза развеселено:

— Как няма да съм съгласен, когато сам ви предложих всичко това. А сега да вървим, че е много късно. Ще си имате неприятности вкъщи.