Христо Минчев
Загадка в подземието (16)

Бележки на полковника

Следващите събития бяха описани по разказа на Деян. В общи линии те отговаряха на истината, но имаха много неточности и пропуски, затова предложих на Максим да замени тая глава с моите бележки. Дано ме е послушал.

Пристигнахме в Мадара, но не отидохме направо в къщата, която са посетили двамата непознати, а се отбихме в дома на един бивш наш старшина, който наскоро се беше пенсионирал. Беше местен човек, познаваше цялото село и нямаше да бъде излишно да се посъветваме предварително с него.

Намерихме го да чопли нещо из двора. Щом ни видя, зарадва се и разтвори широко пътната врата. Влязох само аз и с две думи му обясних защо го търся. Веднага разбра, но му докривя, че не искам да му гостувам.

— После ще дойда и ще разговаряме колкото искаш — обещах му аз.

— Слушам, другарю полковник — по стар навик отвърна той и покорно се вмъкна в колата.

Шофьорът запали мотора и скоро завихме по една странична улица. Отдалече ни показа къщата, която търсехме. Старшината се усмихна загадъчно:

— Ха, Казана! Ясно, другарю полковник. Май се досещам вече…

Не разбрах какво искаше да каже, но заповядах да се връщаме. И този път, въпреки настояването на старшината, в дома му влязохме само той и аз.

— Разправяй — подканих го, щом се настанихме в прохладната, изпълнена с лека миризма на нафталин гостна.

— Казана е най-върлият иманяр из нашия край — започна старшината. — Историите му по тази линия нямат свършване. Затова са му прикачили и прякора Казана. Цял живот търси казан със злато.

Отново разказах за какво става дума, какво ни тревожи и го помолих да помисли, преди да ми отговори, как си обяснява тази история.

Той дори не ме дочака да се доизкажа, а махна пренебрежително с ръка:

— Какво ще се церемоним и мислим много-много. Ще прескоча при него и той ще ми каже всичко.

— Да не ни направи някоя беля и да се провалим. Работата е сериозна и строго секретна! — предупредих го аз.

— Слушайте мене, другарю полковник, аз отговарям. Той може да е маниак иманяр, но е честен човек. Пък сме и приятели. Няма да се изложа.

— Не знам — отвърнах примирено. — Постъпи както намериш за добре, но внимавай само да не издадеш четата.

Старшината направи обидена гримаса.

— Не съм дете, другарю полковник. Аз съм насреща. Няма да тръгна да му разправям кой се интересува, я. Ще му кажа, че съм видял вчера да влизат двама мъже у тях и нататък…

Старшината излезе, като постави на масата шише ракия и салата от пресни краставици и домати.

— Почерпете се, аз ей сега ще се върна.

Наистина след четвърт час се върна, но не сам.

Водеше със себе си съсухрен, около седемдесетгодишен мъж.

— Реших, че е най-добре да пиете от чучура, другарю полковник — рече от прага старшината. — Тъй де. Това е Казана, запознайте се.

Като ме гледаше изпитателно с хитрите си светлосини очи, иманярят се ръкува с мене и само от стискането пролича, че е още здрав и жилав човек. Седна, свали почтително каскета си, почеса се по четинестата побеляла коса и започна, без да се стеснява:

— Не се сърдете на селския, сам поисках да дойда и да си поприказваме. Иначе щях да отида в милицията.

— Защо? — изненадах се аз.

— Ами защото тъй трябва.

— Не разбирам!

— Няма нищо за неразбиране. Всичко е много ясно. Тия двамата не ми харесаха и сметнах, че е най-добре да съобщя на властта за тях.

Иманярят забеляза недоумението по лицето ми и не изчака да му задам въпрос.

— Вижте какво, другарю полковник, познавам иманярите от пръв поглед, ама тези не могат ме излъга. И дума да не става, че са иманяри.

— А какви са тогава? — запитах аз, макар все още да не разбирах за какво иманярство споменава той.

— Те не идват сефте при мене. Из ония дни пак бяха тук. Тогава се и запознахме, но хич не се сапикасах, че са мошеници.

— По какво съдиш, че не са добри хора? — запитах аз. — Я по-добре да започнем отначало.

— Откъдето да го захвана, все това си е. Но както искате. Предния път се представиха за софиянци. Намерили били из някакви стари книжа ли, архиви ли, някакъв документ, в който се казвало, че еди-къде си тъдява имало заровено голямо съкровище. Укрил го бил един турски големец, когато бягал от руснаците. Мислел после, като се върнат, отново да си го прибере, ама му минала котка път. Братушките не дали. Та искаха да им помогна да го намерим, щели сме да го делим поравно.

— След като имат документ, защо търсят помощ, а не действат сами? — учудих се аз.

— Ами ха де. Нали това се питах и аз.

— Показаха ли документа?

— Из оня ден извадиха една пожълтяла бумага. Още от пръв поглед разбрах, че е „кьорфишек“, фалшива значи. Виждал съм поне сто такива и всички са излизали иманярски измишльотини, правени от такива ахмаци като мене.

Позамислих се. Исках сам да доловя кое тук е шокиращото. Да търси някой имане още не е улика, не означава, че върши нещо престъпно. Кое тогава е накарало самия иманяр да се усъмни? Реших да пристъпя направо:

— Каза, че си искал да съобщиш в милицията. Защо? Самият ти се занимаваш с иманярство и никой не те закача.

— Тъй е, ама с тия работата е по-друга. Ако бяха истински иманяри и не бяха ме усъмнили, сигурно щях да се уловя на въдицата им. На нас колко ни трябва да ни пусне някой бръмбара и да започнем да копаем като луди. Ама тези не са иманяри. Не търсят никакво съкровище. Съкровището е само за мъгла, прах в очите, а целта им е друга.

— Каква?

— Не знам. Уж питаха за някакво съкровище, заровено в Голямата пещера, а после се прехвърлиха чак край Шумен.

Искаше ми се да не отклоня логическите му разсъждения и подканих:

— Разказвай, разказвай.

— В Голямата пещера няма нищо. Отдавна сме я преровили педя по педя. Пък и там е само скала. Като разбраха, че няма да се хвана, вчера ми извадиха друга карта и тя вече беше истинска. Селският знае — посочи той старшината, — че и аз съм бил някога подофицерин и разбирам чат-пат от военни карти. Та тази беше такава, но много стара. Сигурно преди Освобождението. И сега се опитаха да ме забаламосат, ама Казана не е вчерашен. На картата бяха нанесени много от някогашните турски табии и тепета. Искаха да им покажа къде се намира сега едно от тях.

— Кое? — настръхнах аз.

Той назова турското име на Цитаделата.

Близо минута не можех да продумам. Почувствах как изведнъж по тялото ми изби пот. Значи няма грешка, значи сме на прав път. Но сега не можех да разсъждавам по това. С пресъхнало гърло запитах:

— Защо им е това тепе?

— Уж и там имало заровено много злато — намигна хитро старият иманяр.

— А какво според тебе търсят?

— Туй не знам — вдигна ръце той.

— Защо не им посочи тепето?

— Имат много здраве от Казана. Във военни работи не се меся. Аз съм патриот човек.

— Чудно, имат карта, а търсят помощ от тебе?

— Картата им не струва пукната пара. Виж, да си свиеш контрабанда цигара с нея, може. Много е стара и по нея нищо не могат да намерят. Пък отде да знам, ама щом са дошли при мене, объркали са се.

— Кой ги е насочил към тебе?

— И това не знам. Ние, иманярите, познаваме всяка крачка на землищата си, че и на цялата околия. Затуй не са сбъркали, ама грешна им излезе сметката. — Иманярят пак се почеса по главата, сякаш се чудеше какво още да каже, после ме погледна с присвити очи: — Вижте какво, другарю полковник, и да ме питате нещо повече, не мога да ви кажа. Само едно знайте. Усещам лошите хора както хрътката надушва дивеча. Какво мислят да правят тези двамата, не знам, не съм врачка да гадая. Но щом и вие пристигнахте подир тях, значи не съм се излъгал. Другото ще го свършите вие. Сигурен съм, че от тази трънка ще изскочи заек.

Наистина нямаше какво повече да питам. Картината беше ясна. Иманярят имаше право. Благодарих му, пихме по една ракия и станах. Тъкмо мислех да ги предупредя да не разказват на никого за тази история, старият иманяр разпери длани:

— Ама лаф бурда калсън!

— Да, точно така — усмихнах се аз. — Думата тук да си остане.

Разбрах, че двамата ще си допият ракията, благодарих им още веднъж и си тръгнах.

Докато летяхме към Шумен, помъчих се да анализирам разговора със стария иманяр. Сигурен бях, че сме попаднали на вярна следа, но отговорите на другите въпроси все още ми убягваха.

Когато останахме сами с капитан Гочев, побързах да споделя новото откритие. Той го посрещна с интерес, зарадва се, че не сме сгрешили, но и сам не можеше да си обясни, защо, след като не търсят никакво съкровище, непознатите са се разконспирирали пред иманяря и защо са ходили в Голямата пещера?

— Точно това доловил и той — отвърнах аз. — Правят го за камуфлаж. Създават впечатление, че наистина са иманяри.

— Не знам, ще видим — уклончиво отвърна Гочев, но нямаше време за повече разисквания и спорове. Трябваше да бързам за срещата с нашите млади помощници.

 

 

Щом видях стремителния бяг на Златко, предусетих, че носи важна новина. Когато той задъхано ми съобщи какво е станало, не се стърпях и го прегърнах мъжката. Дотърча и Деян, който досега чакаше в колата, паркирана пред Дома на народната армия, и тримата забързахме към хотел „Мадара“. Когато момчетата ме преведоха не през главния вход, а през сладкарницата, обясних си защо шофьорът на червения москвич е останал с впечатление, че двамата непознати не са влезли в хотела, а в сладкарницата. Страхували са се да не би някой да ги следи и са използвали вътрешните стълби. Хитро измислено.

Максим точно е описал обстановката по време на обяда, но е пропуснал да каже, че преди да се разделим, ми прошепна номера на стаята, където са отседнали двамата непознати. Това значително улесни по-нататъшната ни работа. Младият мъж, който дойде на обеда с капитан Гочев, беше оперативен работник в милицията. Той извика управителя на ресторанта, с когото явно добре се познаваше, и го помоли да предупреди сервитьорката, която обслужваше двамата непознати и момичето с черните очила, да не прибира чашите и бутилките от тяхната маса след като си отидат и да не ги пипа с ръце. Управителят кимна, че го е разбрал, и се оттегли. Аз пък съобщих номера на стаята на другаря от милицията и той веднага излезе. Върна се след десетина минути и постави лист с имената на двамата непознати и всички данни, взети от саморъчно попълнените им адресни карти. Прегледахме ги, но в тях нямаше нищо съмнително.

— Може и да са фалшиви — каза тихо той. — Но това ще разберем, когато проверим паспортите им.

Посетителите в ресторанта постепенно оредяха и ние разговаряхме спокойно, без да се страхуваме, че някой ще ни подслушва.

— Интересно кое ще е това момиче! — казах аз.

— Познавам я — отвърна другарят от милицията. — Кандидат-студентка и постоянна клиентка на кафенето. От добро семейство. Вероятно се е запознала случайно с тях, на маса, и едва ли е посветена в техните работи.

— Какво ще ги правим сега? — запита капитан Гочев.

— Нищо — отвърнах му аз. — Ще чакаме.

— Можем да ги задържим още сега.

— По-голяма грешка от това не бихме могли да направим — отвърнах аз.

Гочев се сконфузи и все пак запита защо.

— Защото нямаме никакво основание. Дори и да е вярно предположението ни, те ще признаят, че са търсили имане, но не са го намерили и толкова. Ще бъдем принудени да ги пуснем.

— Докато не ги заловим на местопрестъплението, докато не сме в състояние да ги разобличим напълно, по-добре е да не ги закачаме, иначе ще претърпим пълен крах — допълни другарят от милицията. — Но преди това трябва да установим дали те са влизали в подземието. А това ще разберем половин час, след като излязат оттук.

Малко след това непознатите платиха и напуснаха ресторанта. Още не затворили вратата, капитан Гочев ги последва. Другарят от милицията отиде при масата им и внимателно взе чашите, от които бяха пили. Хващаше ги за столчетата и ги увиваше поотделно в салфетки. Като се върна на мястото си до мене, каза:

— Другарю полковник, ще изтичам до управлението да изследвам дактилоскопните отпечатъци. След половин час съм тук! — и излезе през входа за сладкарницата.

Капитан Гочев се върна.

— Момичето си отиде, а те се качиха в стаята си — докладва той.

— Стой във фоайето на хотела и няма да мърдаш оттам, докато не дойдем или докато не ти пратим смяна! — заповядах му аз.

Наближаваше три часът и в ресторанта вече нямаше никакви хора. Най-после, останал сам след това напрежение, се помъчих да подредя мислите си и да проследя събитията. А те не бяха малко. Изненадан бях от бързината, с която Деян и Златко се справиха със задачата си. Само за половин ден те откриха делото по войнишкия бунт и търсените с толкова усилия двама непознати.

Впрочем, като прецених добре, установих, че изобщо заслугата да се впуснем по разкриването на цялата тази загадъчна история е изключително тяхна. Те откриха подземието, те видяха вечерта тези двама непознати и ги проследиха, те ги засякоха в Голямата пещера, те издириха делото, а сега просто ни ги поднесоха на ръце. Случайно ли беше това? Случайно бяха попаднали в подземието, но всичко останало извършиха със строга последователност и упоритост. Те проявиха изключителна дисциплина, съобразителност и находчивост. Не допуснаха нито една грешка, не се изплашиха от нищо и запазиха в пълна тайна досегашния ход на операцията. Как ли ще им се отплатим, ако всичко завърши успешно?

Мисълта ми се насочи към двамата непознати. Струваше ми се, че и около тях всичко вече се изяснява и въпреки това нещо ме смущаваше. Може би най-вярно бе прозрял намеренията им старият иманяр. С острия си поглед на ловец той бе открил хищниците, бе усетил своевременно нечистите им намерения и не се поддаде на примамката им да стане техен съучастник. Той сам заяви, че плаща данък на иманярската си страст, но това не му пречи да прояви бдителност и да си остане честен българин.

Извадих от джоба си листа, на който Максим бе преписал данните от статията, и проверих имената на осъдените на затвор и разстрел войници. В тях не се споменаваше нито името на татко, нито имаше име, отговарящо на инициалите от медальона. Това не ме отчая. Сигурно от цялото дело, а и от някои останали още живи участници в тези събития ще узнаем истината. Макар да бях лично заинтересован, налагаше се да изоставя на втори план проучванията. За сега задача номер едно бяха двамата непознати и опазването на военните складове.

В този момент се върна другарят от милицията. Още със сядането си каза доволен:

— Всичко е наред. Няма грешка. Отпечатъците от цигареното пакетче са от този, който седеше с гръб към прозореца.

Зарадвах се.

— Как установихте, че са точно от него?

— Когато вземах чашите, запомних коя на кого е — усмихна се той. — Такава ми е професията, да виждам и помня всяка подробност. А сега? Какво да правим?

— Трябва да уведомим незабавно и вашите, и моите началства и да изготвим план за настъпление… Капитан Гочев дежури във фоайето, но не бива да бъде сам. След малко ще му пратя помощник.

— Аз ще остана при него, другарю полковник, не се безпокойте — с готовност отвърна оперативният.

— Чудесно. Тогава аз ще отида в щаба и ще уведомя когото трябва.

Макар да знаех, че е излишно, предупредих го да внимават и си излязох. Хищниците бяха попаднали в капан…