Христо Минчев
Загадка в подземието (2)

Откритието

Беше топъл юлски ден. Слънцето се спущаше над „Илчов баир“ и обливаше с последните си лъчи далечните, изправени като огромна стена Мадарски скали. Те изглеждаха по-величествени, а големите сенки под тях ги очертаваха по-ясно, правеха ги още по-красиви.

Полегнали в подножието на малък хълм извън града, аз, Деян и Златко почивахме с препълнени стомаси. По предложение на Деян прекарахме целия следобед в скитане из старите изоставени лозя по „Илчов баир“. Те вече са малко, защото хората направиха тераси и посадиха нови, но на най-високото останаха места само за нас. Тук винаги се намира нещо съблазнително. Точно по това време е пълно с късни череши, които стават толкова сладки, че когато ги ядеш, устните ти залепват. Намират се и кайсии, а по жетва синорите са пълни с черни като маслини ароматни къпини. По-късно идва ред на дренките, от които баба всяко лято вари пелте, червено и прозрачно като стъкло. Има и лешници, но аз не мога да ги дочакам — идва време за училище и се прибирам в София.

И така, лежим си на припек, преситени от череши, и за първи път нямахме желание за никакви забавления. Допреди малко спорехме дали се вижда Мадарският конник. Деян има очи на сокол и твърди, че вижда всичко. Че белият триъгълник върху скалите, който сочи мястото на конника, сега блести още по-ясно, блести. Но е много далече и ако Деян твърди, че вижда конника, то е само въображение.

Щом прекратихме спора, Деян предложи да ловим майски бръмбари. Да ги слагаме в различни кутийки и да слушаме как шумолят, как дращят с крачетата си.

— Много е интересно да допреш кутийката до ухото си и да слушаш — увещаваше ни той.

А майски бръмбари колкото щеш. Особено привечер. Клекнеш ли на поляната, погледнеш ли към залязващото слънце, виждаш ги как летят ниско над земята и крилцата им блестят като златни на слънчевите лъчи. Само да искаш да ловиш. Ама на нас със Златко не ни се ловеше. И сигурно така щяхме да си лежим, ако изведнъж не зърнахме един лалугер. Той изскочи току пред нас, изправи се на задните си крачка и повече не помръдна.

— Хайде да го хванем — рече Деян и скочи.

Скочихме и ние, ама лесно ли се лови лалугер с голи ръце? Бяга като стрела и се шмугва където свари. Вярно, Деян е цар да ти хване нещо, но за лалугерите, невестулките и полските мишки той си има друг начин. Изкарва ги от дупките им с вода и ги хваща с мрежата за риба. Може с часове да клечи, но горкото животно няма да му избяга.

Този лалугер, изглежда, нямаше дупка наблизо, защото ни измори да го гоним. И тъкмо когато смятахме, че вече сме го настигнали, изчезна от погледа ни.

— Сякаш в земята потъна — почеса се по врата Златко.

— Ти да не искаш да се покачи на дърво — измърмори ядосано Деян и приклекна. Какво изследва по земята, не разбрах, но когато се изправи, очите му блестяха.

— Тук има нещо! — възкликна той и пак се наведе, после цял се просна на земята.

Да се пукнеш от смях, като го наблюдаваш как души като куче, как слага ухо на дупката да чуе нещо, как отново души и се взира.

— Тази дупка не ми харесва — извърна се към нас той. — Тук има нещо.

И да му възразяваме, с него на глава не се излиза и току приклекнахме и ние. Че дупката не е като другите, виждаше се от пръв поглед, но какво толкова чудно имаше, не разбрахме. Деян ни накара да доближим лицата си до нея.

— Усетихте ли? — запита той, щом повдигнахме глави.

— Май че има нещо — съгласи се Златко.

Аз само кимнах утвърдително. И наистина имаше нещо. Дупката беше широка колкото педя, а около нея се подаваха камъни, покрити с пръст.

Деян откъсна сухо стръкче трева и го постави над отвора. Стръкчето започна да трепти, сякаш подухвано от вятър. А наоколо бе тихо и спокойно. Но течението от дупката се чувстваше и без този опит. Доближавахме ли се, усещахме по лицата си полъх от хладен въздух.

— Щом духа, значи не е запушено — заключи Деян.

Съгласихме се с него. И аз си бях помислил същото.

— Дяволска работа — измърмори озадачен Деян, приведе се, поразрови пръстта и като хвана с ръце ръба на камъка, напъна се да го повдигне. Камъкът не помръдна.

— Как ще го повдигнеш, ако е плоча? — обади се най-после Златко. — Нали си стъпил върху него?

Деян запремига, сякаш му стана неудобно от собствената си недосетливост, и като се обърна към другата страна, даде ни знак с очи и ние да се хванем. Понапънахме се и с радост забелязахме, че пръстта наоколо помръдна. Насилихме се още веднъж и плочата започна бавно да се повдига от земята. Още малко и тя съвсем се отлепи. Деян се наведе, подложи рамото си и с един напън я прекатурна встрани. Застанахме като онемели. Пред нас беше зейнал четвъртит отвор, широк близо половин метър. Да си призная, поизплашихме се.

Откровено казано, досега винаги аз ръководех нашата групичка. Защото съм софиянец ли, защото знаех малко повече от другите ли, но те някак доброволно ми бяха отстъпили това право и не сме имали разногласия нито по един въпрос. И сега разбрах, че трябва да кажа нещо, да предприема нещо, но какво, сам не знаех. Може би тази дупка нямаше да ни направи толкова силно впечатление, ако не усещахме под краката си силното течение, което идваше от нея. Дочените панталони на Златко потрепваха като при вятър. Играеха леко къдравите коси по челото на Деян. Струя хладен въздух лижеше и моето лице. Като че стояхме пред отвор на комин.

Престраших се и пръв клекнах над дупката. Деян и Златко ме последваха, но колкото и да се взирахме, нищо не открихме. Ако слънцето грееше отвесно, сигурно щеше да ни помогне, пък то за проклетия вече залязваше. Деян се пресегна, взе една бучка пръст и я пусна вътре. Чухме ясно как тя тупна на дъното.

— Най-малко два метра — определи Деян.

— Не е кладенец — подхвърли Златко.

— Какъв ти кладенец на този баир! — възрази Деян.

— Ами ако е имане!? — подхвърли предпазливо Златко, но Деян го сряза:

— Кой ще е луд да слага имане сред такава пустош. Имането се крие на потайни места и се поставят разни белези, че после лесно да се намери, а тук… — той се озърна и поклати глава — тук не може.

— Кажи тогава какво ще е? — сопна се позасегнат Златко.

Деян присви постоянно усмихнатите си очи, позамисли се, после ги разтвори широко.

— И аз не знам — отвърна той. — Ама най-добре ще е вместо да умуваме, да влезем и да видим.

Двамата със Златко го изгледахме въпросително.

— Така де — продължи той. — Ще влезем и толкова. Какво страшно има?

— Никой не е казал, че е страшно — избързах да се обадя аз, за да не помислят, че съм се изплашил.

— Щом е тъй — рече Деян, — решаваме да влезем и готово.

— Сега ли? — запремига Златко.

Деян погледна на запад и като видя, че кървавият доскоро хоризонт вече тъмнееше, отново поклати глава:

— Късно е май. Пък и не можем така без нищо. Тук трябват инструменти.

— Така е — обадих се и аз. — Щом ще правим изследване, да бъде както трябва. — И за да поема ръководството, побързах да добавя: — Сега най-добре ще е да сложим плочата на мястото й, а утре пак ще я махнем.

Речено — сторено. На бърза ръка замаскирахме дупката. Златко предложи да поставим все пак един знак, за да я намерим по-лесно, но Деян му отвърна, че не сме деца, та да се объркаме.

Прибрахме се по мръкнало. Из пътя кроихме какви ли не планове за утрешната експедиция. Решихме да не казваме на никого нито думичка за откритието си. Искахме да бъдем първите, които ще разкрият важната тайна. Каква тайна, разбира се, не знаехме, но нито за миг и през ум не ни мина предположението, че тази дупка може да излезе съвсем обикновена.

Късно вечерта, когато си легнах, в главата ми се завъртяха какви ли не мисли. Влечението ми към историята и археологията и този път ме понесе към миналото. Спомних си разказите на стари хора за пещерата в скалите над Дивдядово. И там ходихме на два пъти, но освен до входа, където по тавана висяха безброй прилепи, по-навътре не посмяхме да влезем. За тази пещера се говореше, че излизала чак в едно съседно село. Една друга пещера „Зандана“, само че още по-голяма и по-красива, откриха преди няколко години в „Кьошковете“. Завиждах на учениците, които влязоха първи да я изследват. Ами ако и ние сега сме попаднали на нещо такова!

Честно казано, доста мислих и около предположението на Златко. Защо пък да не открием някое голямо имане? Из шуменския край можеш да чуеш най-невероятни иманярски истории. Тук имало заровено злато още от старите българи, там имало казан с жълтици, скрити от турците при бягството им през време на освобождението. Доколко това отговаряше на истината, не знаех, но винаги с увлечение съм слушал подобни разкази. Дори фантазията ми стигна дотам, че вече виждах нашата групичка като първи откриватели на тайния вход в Плиска, свързващ Малкия дворец и Външния град, а не се досещах, че това е невъзможно.

Заспах късно с приятното усещане, че ми предстоят интересни приключения.