Христо Минчев
Загадка в подземието (12)

Среща в Светилището на нимфите

Следобед разгледахме Плиска, а после и Мадара. Горещината беше непоносима. Желанието ми да бъда екскурзовод на чичо Герасимов понамаля след разговора с полковник Миладинов. Искаше ми се час по-скоро да се освободя и да започна работа по новата задача, но ме блазнеше и желанието да блесна със знанията си по историята на първата българска столица. Естествено, чичо Герасимов не беше осведомен в тази област по-малко от мене, но едно е да си го чел от книга, друго е да го видиш с очите си на място. А аз вече бях идвал няколко пъти тук.

По това време в Плиска се разкопаваха откритите саркофази. Докато ги разгледаме, докато обиколим дворцовия комплекс, докато се прехвърлим на Мадарските крепости, слънцето слезе на хоризонта.

Решихме да посетим само Голямата пещера и с това да приключим обиколката. Тя се намира вляво от Мадарския конник, там, където отвесната каменна стена се чупи в прав ъгъл. Представлява огромен скален навес. Известна е още и под името Светилището на нимфите. Когато човек застане под величествения й купол, има чувството, че се намира в друг свят. Тук и говорът, и най-тихият шепот, и всеки шум, дори и хилядите капки, които се стичат по обраслата с мъх и здравец скала, се превръщат в своеобразна музика.

До Голямата пещера се отива по тясна пътечка, която се провира между скали и вековни дървета, оплетени от върховете до земята с повет и бръшлян. Същински тропически лиани.

Вече излизахме от първата площадка през тъмния вход на Малката пещера, когато Деян, който водеше колоната, се сепна и рязко направи знак да спрем.

— Какво има? — запитах аз и го приближих.

— Чакайте, чакайте! — шепнеше припряно той и приведен, тръгна напред.

Последвах го и още щом погледнах към пещерата, разбрах на какво се дължи тревогата му. На около двадесетина метра от нас стояха двамата непознати мъже.

— Предупреди другите да не идват! — прошепна бързо Деян.

Не чаках втора покана и се стрелнах в храсталака. Пресрещнах чичо Герасимов и Златко на първия завой и замахах мълчаливо с ръце.

— Стойте тук! — казах тихо аз.

— Какво ста… — започна чичо Герасимов, но аз направих такава гримаса и така отчаяно го прекъснах с пръст на устата, че той ме загледа слисан.

— Моля ти се, чичо Герасимов, не говори. После ще ти обясня — и като се обърнах към Златко, прошепнах: — Снощните мъже са тук.

Той се ококори. Чичо Герасимов пак понечи да попита нещо, но аз за втори път го предупредих да мълчи:

— Постойте малко тук, не мърдайте, не говорете и не шумете, аз ей сега ще се върна!

Добре че бяха поизостанали малко назад, иначе само тези две думи, които чичо Герасимов произнесе, щяха да са достатъчни, за да прогърми гласът му като бомба под свода на пещерата и да провалим всичко.

Забързах като котка да настигна Деян. Той не бе помръднал от мястото си. Приклекнах до него и вперих поглед в храсталака.

Двамата непознати се бяха поотдалечили от нас, но ги наблюдавахме съвсем ясно. Нямаше съмнение, че бяха те. Макар в пещерата да бе сумрачно, последните слънчеви лъчи проникваха вътре и позволяваха да се вижда добре. Двамата разговаряха тихо, сякаш само отваряха устата си. Колкото и да напрягахме слух, не доловихме нито думичка. Оглеждаха земята около себе си, жестикулираха и сочеха тук и там с ръце. После този с кадифеното сако започна да мери с крачки и като стигна до отвесната стена, забучи носа на обувката си в земята. Но другият поклати глава, изглежда, не беше съгласен с него. След като се суетиха и съветваха няколко минути, тръгнаха към южната част на пещерата.

— Извикай другите — делово каза Деян. — Аз тръгвам след тях.

Но не стана нужда да се връщам. Тъкмо се изправих и видях едрата фигура на чичо Герасимов, а зад него и Златко. Не се стърпели и решили да ни настигнат.

— Ще кажете ли най-сетне какво става, дявол да го вземе? — уж изшепна чичо Герасимов, а из пещерата се разнесе неясен глух тътен.

Изтръпнах, но веднага се успокоих, в края на краищата тук идват стотици посетители на ден и нямаше защо да се крием. Нали ония не ни познаваха. Ще ни вземат за екскурзианти и толкова. Но, изглежда, онези вече бяха напуснали пещерата, защото не ги виждахме. Не се виждаше и Деян.

Налагаше се да измисля колкото е възможно по-бързо какво обяснение да дам на чичо Герасимов. В никакъв случай не биваше да издам тайната, но и това, което му кажех, трябваше да бъде приемливо.

— Ето какво, чичо Герасимов — запелтечих аз. — Милицията се интересува от двама непознати мъже, които се навъртали около развалините и разкопките. Ние мислим, че може би са тези.

— Кои тези?

— Видяхме с Деян двама в пещерата — посочих напред аз.

— Защо пък мислите, че са именно те? — изгледа ме недоверчиво чичо Герасимов.

— Видяхме ги завчера край Томбул джамия — излъгах бързо аз.

— Ама сте разузнавачи! — прихна той, но изведнъж се досети нещо и запита: — А откъде знаете, че милицията ги търси?

А сега де! Какво да отвърна. Избави ме Златко. Друг път загрява бавно, но сега прояви похвална съобразителност!

— Поставиха ни го като задача по линия на операция „Българска слава“ — каза той.

— Тежко й на тази милиция, дето вие ще й помагате — усмихна се снизходително чичо Герасимов и допълни: — Но щом е така, да вървим подир тях.

Прекосихме бързо пещерата. Стъпките ни кънтяха, сякаш препускаше стадо коне. Но колкото и да бързахме, не можахме да застигнем нито двамата мъже, нито Деян. Към края на пещерата Златко предложи:

— Щом сте ги видели зад каменната масичка, значи са тръгнали по пътя. Ние ще продължим по него, а ти се спусни по пряката пътечка. Така ще изпревариш и тях, и нас двамата.

— Добре — отвърнах аз. — Ще ви чакам на площадката пред ресторанта.

— Точно така. Те непременно ще излязат там.

Спуснах се като заек по пътеката. Тя беше стръмна, минаваше през гъстата като джунгла гора, лазеше по хлъзгави камъни, губеше се в надвиснали до земята храсталаци. Но нищо не можеше да ми попречи. Бягах пъргаво, подскачах от камък на камък, като се хващах от клон на клон. Не усещах нито ударите на шубраците по лицето си, нито болките по ръцете от бодливите храсти.

Само след няколко минути се озовах на площада, където бяхме паркирали таксито. Едва си поемах дъх от умора. Знаех, че съм изпреварил всички, но пак се огледах внимателно. Сега колите се бяха увеличили. Имаше и два празни автобуса. Пътниците му бяха отишли или към Мадарските скали, или към ресторанта, голяма част от масите по терасите му бяха заети. Избрах удобно за наблюдение място и зачаках. Изминаха десетина-петнадесет минути. Здрачината се засилваше и започнах да се опасявам, че ако се забавят, тъмнината ще ми попречи да изпълня успешно задачата си. Мислех си с тревога и за Деян, който тръгна сам подир непознатите. Дали няма да му се случи нещо лошо, нещо непредвидено!? И точно в този момент той се зададе тичешком. Зарадвах се, но се и обезпокоих. Защо беше сам, къде са ония? А и той дойде оттам, откъдето не го очаквах.

— Пак ги изтървахме — каза задъхано той и с няколко думи обясни как и докъде е вървял след тях, как те се качили в една червена кола и под носа му офейкали. — Успях само да зърна номера — заключи той.

— Български ли е?

— Не съм виждал москвич с чужд номер — отвърна той.

— Шуменски ли беше, или софийски?

Деян замига виновно:

— Ха сега де, това май не видях.

— Свършил си я една! — ядосано махнах с ръка аз. — Какво си гледал!

— Щом е такси, шуменски ще е. Няма да го наемат от Варна, я?

Деян беше готов да ми доказва, че заключенията му са правилни, но пристигнаха Златко и чичо Герасимов.

— Нещо сте умърлушени, а? — избоботи чичо Герасимов. — Избягаха ли ви?

— Аха — отвърна кратко Деян.

— С кола?

— С един москвич, преди минута-две.

— Хайде да ги догоним — предложи чичо Герасимов. — Ние сме с волга.

Предложението не беше лошо, но за проклетия, докато намерим шофьора, който разговаряше с някакви свои колеги в ресторанта, изминаха още пет-шест минути.

— Безсмислено е — казах ядосано аз. — Вече са излезли на централното шосе.

— Тогава да похапнем — разпери примирено ръце чичо Герасимов.

Спомних си, че още когато идвахме, той каза, че щял да ни заведе на ресторант, но побързах да отклоня поканата му.

— Ще се забавим — казах аз. — А и дядови ни чакат за вечеря.

Всъщност мисълта ми беше съвсем друга. Искаше ми се да си тръгнем по-скоро. Дори и да не успеем да настигнем непознатите, щяхме по-навреме да уведомим полковник Миладинов за новата ни среща с тях.

Когато наближихме Шумен, чичо Герасимов, който съвсем не се вълнуваше от нашия провал с преследването, възкликна:

— Същинска Хавана!

Точно пред нас се извисяваха новите десет-дванадесететажни жилищни блокове в Тракийския квартал. На фона на вечерното зарево те наистина изглеждаха внушителни със своите стотици осветени прозорци.

— Били ли сте в Хавана? — запита Златко.

— Не съм, но съм я виждал на снимка — отвърна чичо Герасимов, като се усмихваше.

Златко започна да му разказва, че само преди година-две тук бил най-бедният квартал на града, и как съвсем бързо издигнали тези небостъргачи.

Възползвах се от залисията им и попитах шофьора:

— Имате ли таксита москвич?

— Разбира се, няколко.

— А червени?

— Само едно.

Искаше ми се да узная и името на шофьора, но вече влизахме в града. Пък и това, което научих, не беше малко.

Тъй като нямаше да имам възможност да се отделя тази вечер от чичо Герасимов, издебнах удобния момент, когато той уреждаше сметката с шофьора, и поръчах на Деян и Златко на всяка цена да открият полковник Миладинов и да го уведомят за новата ни среща с непознатите.