Стивън Боко
Воайорът (9)

9.

Докато Боби гледа през телескопа, Линда бърше нощното шкафче, плота на писалището и всяка друга повърхност, до която може да се е докосвала през последния час, после изчезва в банята и след броени секунди се появява отново с несесера с гримовете в ръка. Оглежда се за последно — да се увери, че е покрила следите, после грабва дамската си чанта и излиза от стаята и от полезрението на Боби.

Онази част от мозъка на Боби, с която той пише сценарии, й крещи: „Върни се, патко такава. Забрави да избършеш отпечатъците по оръдието на убийството!“.

Линда сякаш го е чула по телепатия, защото се появява отново в спалнята, грабва статуетката, бърше я по-старателно дори отколкото мъжът й си бърше задника и изчезва, този път окончателно.

Минават две-три минути или може би половин час, Боби не може да прецени. Той вижда ясно през телескопа, че онзи тип и не помръдва, освен това и не диша.

— Мамка му — казва на глас Боби. — Мамка му.

Накрая се дръпва от телескопа, главата му бумти, очите, които дълго е присвивал, за миг се замъгляват. Докато Боби влиза в хола, първата му мисъл е да звънне в полицията, но тъкмо да набере номера, хрумва му нещо друго и той затваря.

Каква невероятна идея за сценарий, мисли си Боби. Нещо като съвременен „Заден прозорец“^[1]. Героят — сценарист, претърпял житейско корабокрушение, шпионира от терасата с телескоп съседите, когато съвсем случайно вижда как двама — много секси жена и много секси мъж — се чукат, после обаче се изпокарват, нещата загрубяват и жената убива мъжа със статуетка. И вместо да се обади на ченгетата, претърпелият корабокрушение сценарист решава да се промъкне в живота на главните действащи лица, за да види отвътре как се развива фабулата, а после да напише сценария, който да вдъхне втори живот на кариерата му.

Мислите на Боби препускат като обезумели, главата му бучи от прекалено големите количества адреналин и от надвисналия махмурлук, той си облича набързо дънки и блуза и обува чифт стари маратонки.

Вече в кухнята, отваря шкафчето под мивката и вади кутия латексови ръкавици, с които домашната помощница мие чиниите. Грабва един чифт, пъха го в джоба си и отива през мокрото помещение в гаража, където пали автомобила и отпрашва по „Ла Преса“ към набелязаната цел.

Спира доста по-нагоре, подминава седем-осем къщи, като оглежда внимателно всяка, и накрая разпознава дома на убития. Слага си латексовите ръкавици, озърта се, за да се увери, че по улицата няма никого, и влиза през входната портичка. Сърцето му бие така, че заглушава дори стъпките му, докато той върви на пръсти по застланата с кирпич пътека отстрани на къщата — насмалко да изскочи от панталоните си, когато кучето от другата страна на оградата успоредно на пътеката се разлайва като обезумяло. Ужасен, Боби застива на място и трябва да минат доста секунди, докато си даде сметка, че хората от съседната къща или не са си у дома, или са си у дома, но са глухи, или пет пари не дават за неистовия лай на псето си.

Боби продължава нататък по пътеката, докато излиза в задния двор на къщата и вижда, че плъзгащата се остъклена врата на спалнята си е все така отворена. Влиза през нея, успокоен, че кучето най-после е престанало да лае.

Вече вътре, внимава много да не размести нещо и както е с ръкавиците, пуска пердетата, а после се извръща с лице към помещението. Вероятно е написал най-малко десетина варианта на онова, което съзира…

СПАЛНЯ, ВЕЧЕР

През отворената остъклена врата за басейна виждаме жертвата, която сега не е нищо повече от гол труп, свлечен наполовина върху пода, наполовина върху леглото, с глава, изкривена под неестествен ъгъл, с изцъклени немигащи очи, вперени невиждащо в камерата. ЕДЪР ПЛАН на оръдието на убийството: двукилограмова позлатена статуетка, която лежи направо на пода до леглото. Неоправеното легло, където е отпусната главата на жертвата, е опръскано с кръв и т.н. и т.н.

Лошото в случая е, че Боби не е написал онова, което вижда. То си е съвсем истинско, толкова истинско, че го плаши до смърт, до степен, когато той осъзнава колко спънати и едноизмерни са били всичките му сценарии.

За пръв път през живота Боби внезапно си дава сметка, че истинското насилие с истински последици може да превърне обикновено подреденото съзнание в пищящо змийско гнездо от страх и объркване. Никога досега не е виждал отблизо истински труп (и то на човек, който е бил убит), камо ли пък убийство, затова стои като пуснал корени, гледа втренчено мъртвото тяло и се опитва да успокои дишането си, налага си да си възвърне самообладанието, за да мисли трезво.

Когато накрая е в състояние да чуе и нещо друго освен бумтящото си сърце, се приближава предпазливо до трупа и се взира в него: страх го е да го докосне, понеже знае, че човекът е мъртъв, но и се тресе от ужас да не би той внезапно да се размърда, да простене или — не дай си боже — да го сграбчи със страховита мъртва хватка за крачола и откъснатото парче плат да се превърне във фаталната улика, която да запрати Боби — с подкосени крака и световъртеж — в газовата камера за убийство, което той не е извършил.

— Я се стегни, за бога! — казва той на глас и най-после набира смелост да провери дали мъжът е мъртъв, сякаш не е знаел от цвета на бледата му студена кожа и зловещите изцъклени очи.

Оглежда стаята и вижда наблизо чифт панталони, метнати на пода. Грабва ги, търси по джобовете портфейл, вади от левия преден малка пачка банкноти, две-три кредитни карти и шофьорска книжка, издадена от щат Калифорния, прихванати с две розови ластичета. От шофьорската книжка разбира, че мъртвецът е някой си Рамон Монтевидео, и чак сега осъзнава защо лицето му се е сторило някак познато. Рамон беше участвал в някаква латиноамериканска семейна драма, спряна преди две-три години след тринайсетия епизод, и Боби го помни, защото миналата година Вий беше ходила на уроци по актьорско майсторство при него в малък театър в Западен Лос Анджелис и го беше хвалила много.

Боби вдига предпазливо оръдието на убийството, което, оказва се, било награда за актьорско майсторство с името „Алма“, присъждана от организацията на латиноамериканците „Ла Раза“. Тежи си към два килограма и вероятно е пратила Рамон на оня свят веднага щом Линда я е стоварила върху главата му. Представете си как Бари Бонд^[2] запраща топката в залива отвъд трибуните вдясно на стадион „Пак Бел“ и ще разберете за какво ви говоря.

Сега, след като Боби се е поотпуснал, онази част от ума му, с която той си пише сценариите, направо се развихря. Онова, което се е зародило като смътно чувство, че насред ужасните му провали Госпожа Късмет по една случайност му е поднесла този невероятен подарък, сега започва да се подрежда в стройна последователност от събития, кое от кое по-драматични.

Сигурно ще попитате какво може да бъде по-драматично от самото убийство? Ами като начало ето това.

Откъм шкафа точно срещу леглото Боби чува звук, все едно лентата във видеоплейъра е свършила и автоматично е започнала да се пренавива. Боби отваря шкафа и намира наред с другото мъничка видеокамера, която през дупчица във вратата записва как Рамон се чука с (както би могло да се предположи) различните си знойни любовници. А където има камера, има, разбира се, и записващо устройство.

— Дано, дано, дано — моли се едва чуто Боби и натиска копчето за вадене на касетата. — Благодаря ти, Боже! — възкликва, когато касетата се плъзга и излиза.

Ако някога сте ходили в Лас Вегас, ако сте пускали последните си три долара в еднорък бандит и сте видели как четирите черешки се нареждат в редица, имате някаква представа за вълнението, което Боби усеща да се надига вътре в него.

Той връща касетата на мястото й, пуска я и затаил дъх, гледа как лентата показва в нелепо комична обратна последователност първо самия него, докато претърсва спалнята, после Линда, която се стрелка напред-назад и чисти след себе си, после убийството, после караницата с Рамон, довела до убийството, и накрая секса, предхождал скандала.

— Мамка му! — казва Боби и вече с ехидна усмивчица отново вади записа и го слага настрани.

Под рафта, на който е сложено видеото, има три чекмеджета, и трите пълни със записи, всички номерирани и с дати: същинско Аладиново съкровище. Господи, мисли си Боби, тоя тип май е изчукал всички жени в Лос Анджелис.

Боби оставя за малко шкафа, отива при бюрото на Рамон и пребърква чекмеджетата. Ако съм на мястото на този тъпанар и съм достатъчно гаден, за да се записвам как чукам всички тия жени, сигурно ще държа някъде и каталог, по който да разбирам коя на кой запис е. Така де, когато умра и завещая библиотеката си на Музея на радиото и телевизията, съм длъжен да им предоставя и съответната документация.

И точно както е очаквал, в дъното на горното дясно чекмедже на бюрото, под някакви хвърчащи листове Боби намира каквото се е надявал да намери: „черното тефтерче“ на Рамон с имената на всички жени, с които е спал, съответните дати и номера на касетата, както и коментар от една дума и оценки на сексуалните им заложби. Анален. Свирка. Стене. Пищи. Задна прашка. Оргазми. Оценки от 1 до 6+. Боби неволно се пита дали този негодник не е разпращал на любовниците си нещо като атестация.

Разлиства припряно бележника с надеждата да открие имената на познати, без изобщо да се замисля — всъщност сега, след време човек се пита дали наистина не се е замислил — че сред десетките жени е и името на собствената му съпруга заедно с датата, 18.IX.2002 г., и бележката: Пищи. Свирка. 5+.

Вцепенен и вбесен, Боби не знае на кого е по-ядосан — дали на Вий, задето се е чукала направо под носа му с този кретен, или на Рамон, че й е писал някаква шибана оценка (в буквалния смисъл на думата). Накрая печели Вий, то оставаше да не печели: Рамон все пак вече е мъртъв, което не променя факта, че на Боби ужасно му се иска да го изрита по главата. После един дявол знае откъде изниква образът на Марв Полсън, който се облекчава върху гърдите на Рамон, и Боби прихва в гръмогласен смях. Дава си сметка: единствената разлика между него и Марв (ако не броим половината милиард долара и четирийсетте килограма) е, че ако Марв е знаел как жена му се чука с Рамон, сигурно е щял да поиска да гледа.

Боби отново насочва вниманието си към шкафа, където всички порнокасети са старателно подредени и надписани с инициали, и оглежда сбирката, за да открие записа на жена си, която прави свирка на мъртвия негодник. Вади я от колекцията и я слага при другите неща от малкото си съкровище, а то вече се състои от записа с чукането и убийството, от черното тефтерче на Рамон и от касетата с жена му и Рамон, които правят секс. Боби ги грабва, оглежда се за последно и излиза пак оттам, откъдето е влязъл.

Тръгва забързано по тясната пътека отстрани на къщата, успоредно на оградата, зад която кучето отново се разлайва, и излиза през портичката на улицата с разтуптяно сърце, което — аха — и да се взриви в гърдите му.

Оглежда улицата и доволен, че никой не го е забелязал, изтичва при автомобила, мята се на него, прави припряно обратен завой и поема към дома си.