Стивън Боко
Воайорът (3)

3.

След като си тръгва от „Грил“, Боби отива да си вземе автомобила от покрития обществен паркинг на Родео Драйв. (Паркингът всъщност е под Родео Драйв и за първите два часа е безплатен, на всичкото отгоре има специален човек, който ти паркира колата. Представяте ли си! И това в Бевърли Хилс. Каква държава, а!)

Ако Боби имаше поне капка мозък в главата си, щеше да се поразходи, за да се освежи след почти цялата бутилка вино (ако аз бях изпил толкова, щях да се свлека на тротоара и повече да не стана). Вместо това той се мята на автомобила си марка „Бокстър“, хвърля на седалката до себе си сценария, който съм му дал и който се захлупва с корицата надолу, натиска до дупка газта и отпрашва към улицата — за малко да прегази трима японски туристи.

Едва ли ще се учудите, ако ви кажа, че след три минути вече е застигнат при булевард „Литъл Санта Моника“ от моторизиран катаджия от участъка в Бевърли Хилс. Но сигурно ще се учудите, че докато ченгето му съставя акт („Сменихте неправилно платното, Боб“), той вижда как отсреща, пред хотел „Пенинсюла“, жена му Вий се прегръща и се мляска с някакъв тип. Направо невероятно. Не могат да се отлепят един от друг, онзи негодник й шепне нещо на ухото, тя се залива от смях, той я хваща за задника и докато Боби зяпа като попарен, двамата хлътват заедно в хотела.

Ако ви трябва оправдание да не пишете, какво по-добро от това!

— Ах, мамка ти, педал такъв! — ругае на глас Боби и единствената добра новина е, че катаджията, който му съставя акт, е прекалено далеч, за да го чуе, иначе следобедът ми щеше да бъде посветен на това да измъквам Боби под гаранция от предварителния арест на участъка в Бевърли Хилс (а там, поне доколкото зная, няма подземен паркинг, платен или безплатен, където специален човек да ти паркира колата).

И така, Боби се прибира в разбираемо лошо настроение, отваря поредната бутилка вино (има си човекът запаси) и отива в кабинета, за да прочете сценария, който съм му дал. Казва се „Бащи и дъщери“, написан е от жена на име Мими Уебстър (на която по една случайност пак аз съм агент) и е за някакъв си на име Джонатан, който наближава шейсетте, красив и преуспял е и от двайсет години е женен за втори път за хубава и преуспяла жена (Каролайн). От първия си брак има две големи деца, Каролайн също има от първия си брак двайсет и седем годишна дъщеря. Дъщерята Хедър пък има сложен брак, който започва да се разпада.

На Каролайн й откриват рак, който, както се оказва, е в напреднал стадий и вече е твърде късно. Има разсейки навсякъде и Каролайн доста бързо слиза от сцената. В буквалния смисъл на думата. За Джонатан това е трагична загуба и макар че приятелите се опитват да му помогнат да преодолее скръбта, той е неутешим.

Дъщерята на Каролайн, Хедър, която се бори със своите си нечисти духове, също е сломена от смъртта на майка си. И така Хедър и Джонатан, всеки по своя си причина, са привлечени един към друг покрай болката от загубата и самотата. Хедър е като добрата дъщеря, която Джонатан е загубил преди години, след развода с първата си жена, а не дъщерята, намразила го до смърт, задето е зарязал майка й. Колкото до Хедър, която е отгледана главно от истинския си баща и новата му жена, Джонатан е олицетворение на съвършения баща, който може да разбере и да сподели мъката й.

Оттук нататък си представяте накъде поемат нещата: връзката се задълбочава до степен, когато и двамата си дават сметка, че са влюбени един в друг. Джонатан е обсебен от огромната прилика между мъртвата си съпруга и красивата й млада дъщеря, Хедър изпитва угризения на съвестта, докато се бори със спомена за майка си, защото се е превърнала в нейна съперница, оспорваща й любовта и привързаността на Джонатан. Сексуалното привличане между двамата става непоносимо, ала вината, която изпитват, ги плаши и сковава.

Накрая решават да се разделят. Джонатан заминава чак в Европа, а Хедър подновява усилията да позакърпи брака си. Излишно е да казваме, че бракът прави „пуфффф“, Хедър се мята на самолета и отива — къде, къде — в Прага, разбира се, при Джонатан и макар и да са наясно пред какви трудности ще се изправят, двамата се отдават на чувствата си. Музиката се засилва, филмът свършва, всички в киносалона са просълзени.

Ако си падате по такива филми, чудесно. Няма лошо. Но според мен Джаред Акселрод иска нещо по-раздвижено, не чак толкова петмезено. Или както самият той се изрази пред мен, нещо по-мускулесто, както напоследък продуцентите обичат да описват материала си. А аз успях да го навия да се срещне с Боби, защото Боби открай време е работел в жанра на екшъна, на приключенските филми, при това пише бързо (или поне пишеше бързо допреди известно време), героите му са мъжкари непукисти, а диалогът му е… точно така, диалогът му е мускулест.

Жените като цяло ходят на кино заради любовната интрига, а мъжете заради главния герой — мъжкар, който не се плаши от нищо, но дълбоко в себе си е много чувствителен. Представете си Харисън Форд, който в последния момент се спира и не нарязва на парченца Гуинет Полтроу, защото знае, че не се прави така, и ще получите приблизителна представа.

Но както и да е. И така, наближава четири следобед, Боби е прегледал някъде до средата сценария, а Вий се прибира капнала от умора и заявява, че цял следобед е обикаляла от студия на студия и се е явявала на пробни снимки за ролички в „Съдия Ейми“, „Спешно отделение“ и „Женени с деца“. Както винаги, Боби не си дава труда да пита как е минало. Само маха с ръка към бутилката вино.

— Искаш ли една чаша?

Вий отговаря:

— Добре, но нека първо си взема един душ и се преоблека.

Ако Боби не беше почерпен (което не е нещо ново), сигурно щеше да й скочи веднага и да попита какво е търсела пред хотел „Пенинсюла“ и защо се е опипвала пред всички с онзи задник в костюм на „Армани“. Но той е почерпен и не пита нищо. Може би го е страх, че вместо да си посипе главата с пепел, Вий, au contraire^[1], ще му заяви, че обича онзи тип, че той я докосва точно където трябва, не бърза, изчаква тя да свърши, после пак я подхваща нежно, докато й докара втори оргазъм. Освен това е напълно излишно Боби да чува (за кой ли път), че в редките случаи, когато изобщо се сеща за чукане, той дори не може да го вдигне малкия юнак (за което сигурно е виновен прозакът^[2]).

Давам си сметка, лесно е да отсъдите, че Вий се чука с когото й падне и непрекъснато слага рога на мъжа си или че не ми е симпатична, което не е така. Не че одобрявам поведението й, не, не го одобрявам. Но нека погледнем истината в очите. Да си жена на Боби Нюман, не е върхът на сладоледа. Той е погълнат от себе си. Често изпада в тежки пристъпи на депресия. Вече знаете, че си пийва порядъчно. Освен това, ако не е в емоционална криза, става заядлив и може да те разиграва като маймуна. Пък и знам със сигурност, че макар и да обича Вий, я възприема като нещо, което се разбира от само себе си, присмива й се, задето иска да се утвърди като актриса, и като цяло не си дава труда да показва дребните жестове на обич, от които човек се чувства по-особен, обичан и желан.

Освен това знам със сигурност и че Вий многократно го е молила да идат заедно на психоаналитик, а Боби е отказвал най-категорично. От известно време не си взима и прозака с довода, че, видите ли, притъпявал сетивата му за писане (при което аз питам какви сетива и какво писане, но това е друга тема).

Та докато си мислите, че Вий изневерява на мъжа си, помислете и че тя е на трийсет и две години и си има потребности, които по една или друга причина съпругът й не желае и не може да удовлетвори.

Сигурно вече се питате: щом е такъв негодник, защо Вий не го е зарязала досега? Уместен въпрос, особено когато го задавате за брака на всички други, но не и за своя. Не съм психоаналитик, но ми се е налагало да посещавам психоаналитици — заради брака си и за друго — и според мен отговорът е: хората ги е страх. Страх ги е да се разведат. Страх ги е да не си изгубят парите и общественото положение. Страх ги е да не останат сами. Или може би на някои просто им се струва, че не заслужават нищо по-добро, и предпочитат да търпят гадния си брак, отколкото да останат съвсем без брак.

А и сексът.

От лични наблюдения знам, че поне при мъжете сексът е голямото неудържано обещание на брака. Далеч съм от мисълта, че мъжете се женят само заради секса или че след като се оженят, изобщо не получават секс. Но при повечето мъже е важен не самият секс като такъв, а представата за него. Нали се сещате, секси сексът. Сексът, който правите в колата, под душа, на пода и все не можете да се наситите един на друг, до каквото всъщност се свежда любовта. Точно заради това й предлагате да се ожените — просто не помните някога през живота си да сте се чувствали така с друга и искате това да не свършва никога, а после се жените и… то свършва. Може би не веднага. А постепенно. Прозрачните й нощници изчезват. Тя вече не си слага секси бельото, което вие да събличате, не се гримира, преди да се любите. Сигурно защото вече не е ново. Или защото не е забранено. Или може би защото животът, какъвто го знаем: деца, работа, пари, сметки, роднини — осуетява онзи спонтанен секс, за който ви говоря. Каквато и да е причината, сексът — онзи секс, заради който мъжете зарязват законните си съпруги и се женят за друга — почти винаги изчезва с времето. Дано не ви прозвучи грубо, но я пресметнете. Колко пъти жена ви ви е разрешавала да свършите в устата й, преди да се ожените, и колко пъти — след това?

Не твърдя, че и жените нямат своите оплаквания от мъжете, за които са се омъжили, нито че и те дълбоко в себе си не усещат как законните им очаквания не са се оправдали. Сигурен съм, че техните причини да се чувстват излъгани и неудовлетворени са не по-малко основателни от причините на мъжете. Искам само да кажа, че хора, които не би трябвало да са женени, си стоят женени по най-различни причини и един от начините да успяват да го правят, е, като никога не изричат на глас истината, никога не споделят честно един пред друг своите страхове, огорчения и желания. Което означава, разбира се, че всички тези страхове, огорчения и желания се втвърдяват и се превръщат в гадни безпощадни стрели с отровен връх, които съпрузите носят в колчаните и само чакат удобен момент, за да извадят светкавично някоя и да я забият в студеното измамно сърце на своя любим или любима.

Както казах, не съм психоаналитик и се поувлякох в празните приказки, но ми се искаше да узнаете що за човек е Вий, за да не си помислите, че тя е поредната празноглава актриса с изкуствени цици, която се е омъжила за сценарист с надеждата той да разчисти пътя пред кариерата й.

Защото като начало циците й не са изкуствени, а това, струва ми се, я нарежда сред половината процент от всички жени в Холивуд, които не са си уголемили циците.

И понеже говорим за цици, какво наистина ги е прихванало тия жени? Да не би всички да са превъртели? Нима си въобразяват, че никой не забелязва как имат не истински балкончета, а напомпани с въздух плондери? Толкова ли не се усещат, че всичките си приличат като две капки вода? Който и да ги погледне, бил той мъж или жена, веднага вижда, че са с импланти, точно както веднага познаваш кога един мъж е с перука. Толкова ли не се притесняват, че зърната им стърчат постоянно като острилки за моливи и гърдите им и не помръдват, докато те ходят? Или че когато легнат по гръб, циците им щръкват право нагоре като титанови ракети „Земя-въздух“? Сигурно не им пука, защото на мъжете също не им пука. Предпочитат да се сдобият с изкуствени цици, отколкото да си стоят изобщо без цици.

При всички положения едно от големите достойнства на Вий е, че тя може би е единствената жена, която най-чистосърдечно си харесва тялото — поне от жените, които познавам. То оставаше да не го харесва! Висока е към метър и седемдесет, тежи около шейсет килограма, има невероятни крака, страхотни цици — не големи, но с много красива форма, а и са си сто процента истински — и дупе, по което се опитваш да не се заглеждаш, защото ще те помислят за мръсник, но въпреки това го правиш. Освен това е хубавка. Е, не точно красива, както го разбират американците, а руса, с блеснали сини очи и лъчезарна секси усмивка, при която се виждат зъбите й, леко криви, колкото да се разбере, че и те са си съвсем истински. Ако трябва да я сравня с някого, за да добиете представа, бих посочил Мег Райън преди десетина години.

Сега сигурно вече сте горе-долу наясно след каква жена Боби отива в спалнята и с чашата вино в ръка гледа как тя се съблича. Обувките, полата, блузата, секси сутиенът и прашките, а когато падат и те, Боби ги вдига от пода и започва да ги души.

— Отвратителен си — казва Вий.

— Благодаря — отвръща Боби и отива след нея в банята, където наблюдава как тя — вече съвсем гола — се навежда в душкабината и пуска водата.

Дори пийнал, ядосан и унизен, той не може да се сдържи и се възхищава на физическата красота на Вий, която усеща като болка. Но вместо да се възползва от възможността и да й каже, че я обича, че съзнава как бракът им се разпада и иска да се опита да оправи нещата, докато не е станало прекалено късно — с други думи, вместо да подходи прямо и откровено, както подобава на зрял човек, Боби започва да се заяжда и подмята, че и той, видите ли, се бил поизпотил и дали да не скочи при Вий, за да си поиграят под душа на „Пускам, пускам пръстенче“.

— Не ми е до игри — казва Вий и влиза под струята. — Искам да се изкъпя, да пийна чаша хубаво студено вино и да си почина.

— Вечно мърмориш, че не правим секс. Сега ти се предлагам сам, а ти изведнъж ми заявяваш, че не ти е до секс. Какво те прихваща?

Парата вече излиза на валма от душкабината и водата пръска отпред по дрехите на Боби.

— Добре де — предава се Вий. — Събличай се и идвай.

— Както и да е — отвръща Боби. — Не ми е притрябвал секс по милост.

Ето как започват наистина големите караници между хората. Защото Вий на свой ред отговаря:

— Какво ти става? Защо се държиш така?

А това моментално изважда нещата от конкретния въпрос дали ще се чукат под душа и ги запраща към по-общия въпрос за гнева, който се лее на воля между тях, а стигне ли се до тази точка, ела, та гледай.

Както би могло да се очаква в танц като този, Боби не остава длъжен и подвиква:

— Защо се държа така ли? Защо се държа така? Как се държа?

— Ами… не знам… само се заяждаш.

— А да ти е хрумвало някога, че се заяждам, защото не ми обръщаш никакво внимание и не показваш състрадание точно когато изживявам най-тежкото време в цялата си кариера?

— Я престани!

— Някога да си ми казвала, обичам те, Боби, ела да си вземем заедно душ. Постоянно ме караш да се чувствам като някакъв изпаднал просяк.

— Още не знам да чета мисли! Ако ти се чука, кажи си — крещи Вий, за да надвика Боби.

— Точно заради това ти предложих да дойда при теб под душа.

— И аз се съгласих! А ти отговори — както и да е!

— Господи, какво доживях! — казва Боби.

На това място Вий се разплаква колкото от отчаяние, толкова и от обида.

— Защо ми причиняваш това?

— Ето на̀! Пак за теб ще говорим — заяжда се Боби.

— Хрумвало ли ти е някога, че ми се иска да правим секс по-често? Но вместо да се заемеш с нещо съзидателно, ти още в четири следобед си пиян и само се чудиш за какво да се заяждаш.

— Майната ти, Вий — зъби се Боби и лисва съдържанието на чашата между краката й.

— Лайнар — отвръща тя и затръшва под носа му вратата на душкабината.

— Гаджето ти сигурно ще го олиже направо от бедрата ти — подмята Боби и излиза от банята, като захлопва след себе си вратата — не е сигурен, че жена му го е чула, но не му се иска да научава.